„Приятелю от друг живот“, „Скъпо двехилядниче“, „Сине“, „Марсиано“, „Виктория“… — ето някои от обръщенията на децата в писмата им до връстник от двехилядната година. Лесно ли се пише писмо до нероден човек, можеш ли да знаеш какво ще иска да научи за теб? Като че ли за децата е по-леко да прекрачат границите, които поставя времето.

Въображението им все още се движи със собствено ускорение, нережисирано от условностите в света на възрастните. „Ти си там, в страната на неродените — пише Нели от Разград, — при онзи добър старец, който изпраща депата с ракета на Земята и преди да се родят, им дава кутията с тяхното щастие.“ Кой казва, че съвременните деца не обичали приказките — нима това, което току-що прочетохте, не може да бъде началото на една съвсем истинска приказка?

boy-160168_960_720

Когато човек започне да чете писмата, непременно трябва да се нагоди към детските представи за пространство и време. Четвъртокласничката Веселина от гр. Хисар възкликва съвсем искрено: „Никак, ама никак не мога да си представя, че ще бъда

толкова възрастна – на двадесет и девет години!“.

Да се чудиш наистина как изобщо човек може да става възрастен. Влезли от десетина години в живота, авторите на тези послания още не са престанали да му се чудят. Те са в хармония с времето (за възрастния то е неусетно отлетяло) – всяка измината година им носи толкова нови познания за света! Вероятно тази особеност на детската психика и технократската атмосфера, налагана от научно-фантастичната литература, са причина 2000-ата година да бъде възприемана по-скоро символично – като начало на

следващия, непременно „роботски“ век

И така, през 2000-ата година ще има РОБОТИ ЗА ВСИЧКО. Хората ще живеят в разкошни апартаменти с плувен басейн, ще имат вили на Марс. Вместо Мама, домашната работа ще извършва пъргав и услужлив робот.

Чехлоорганизмите („съвършени домашни пантофи“) сами ще носят човека накъдето пожелае. А на улицата? Там няма да има пешеходци, даже и думата за тях ще изчезне. Вместо претъпкани трамваи, автобуси и тролеи – ще се движат по булевардите. За по-големи разстояния ще се използува хидромобил, а енергийната криза ще бъде забравена.

На пръв поглед изглежда така, като че ли цялата сложност на живота ще се свежда до овладяване на известен брой механизми. „Мечтата няма да изчезне“, възкликва едно момиче. Приятна изненада е, че и в бъдещето ще има училище – значи децата все пак го обичат. Но мечтаното училище ще почива и в събота, а ваканцията ще продължава пет месеца. Може би днешните ученици мъничко завиждат на тази съвършена програма. Красимир от Ямбол поклаща поучително показалец: „Не позволявайте машини да ви учат уроците, защото така човешкият ум ще престане да се развива“. А ето от какво се тревожи едно момиченце: „Навярно насън виждаш молекулите на ДНК…,

мозъкът ти постепенно се превръща в информационно бюро

И все пак ти си човек! Огледай се наоколо!“

Като че ли повечето деца подозират в техническия напредък някаква смътна заплаха за обикновените човешки ценности. „Умееш ли да виждаш със сърцето си?“, пита сериозно ученик от село Тетово, Разградски окръг, и обяснява на нероденото си връстниче колко чуден е светът, когато човек може да го почувствува. А Севдалина от Ловеч е съвсем категорична: „О, мило дете на бъдещето! Аз те моля, от все сърце те моля – не допускай да те превърнат в робот! Не позволявай да обвият сърцето ти с метална пластина.“ Друго дете обяснява какво значи да бъдеш ЗЕМЕН:

„Ти знаеш ли какво е игра?

Знаеш ли какво е да подскочиш от щастие за това, че топката лети към небето?“ Децата са сигурни, че и тогава, когато на небето засвети още едно, изкуствено слънце, човек би измръзнал, ако няма приятели.

Родината и мирът са двете постоянни теми в писмата. Пред собствените си мечти за бъдещия свят децата доказват хубостта на света, в който живеят. „Човек със своите неразумни постъпки може само за една година да унищожи всичко това“, разсъждава Красимир, а на нас ни се иска да вярваме, че неговите бъдещи връстници няма да познават думата „война“.

Детският разум отказва да приеме логиката на смъртта и в мечтите си й отнема правото на съществуване. Николай от Белово твърди, че при една разходка в бъдещето видял

„експедиция за съживяване на мъртви хора

начело с д-р Андров“. Много от писмата са така сериозно и разсъдливо написани, че човек започва да изпитва известно притеснение – дали децата ни се смеят достатъчно. Съмненията се изпаряват, когато попаднем на нещо такова: „Ще имаш ли зъби? – пита Десислава. – Днес аз имам двадесет и четири, а от тях са пломбирани вече два, макар че съм само на десет години. Ти сигурно няма да имаш зъби – ще изглеждаш като моята баба вечер преди да си легне“. Наистина и праисторическият човек е имал зъби. Тогава не е ли обидно да продължаваме да имаме…

Кръстьо от София е решил докрай да разкрие душата си и разказва за най-паметния ден от периода на детската градина – Деня на инжекцията. Всички деца плачели неудържимо при вида на спринцовката. И на Кръстьо ревът му бил в гърлото, ама го затиснал с всичката смелост, която събрал…

Колкото и да знаят, десетгодишните пак си остават деца. И слава Богу. А в мечтите им не е трудно да открием препоръки за нас, възрастните. Защото ние правим техния свят. И ако нещо ни смущава в тези мечти, трябва да се сърдим на себе си.

Впрочем Валентин пита своя връстник от 2000-ата година дали ще слуша неговия любим стил в забавната музика – рокендрол.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара