Хранителните разстройства са голяма тема – и в нея има една част, на която обръщам голямо внимание – това са генетичните изследвания, които търсят отговор на въпроса – „може ли хранителните разстройства да се предават в нашето ДНК“.
Личното ми мнение е, че една част от тези състояния ще се докаче, че са окажат генетично заложени, но друга със сигурност са предизвикани от епигенетични фактори, т.е. от заобикалящата среда. Когато имаме яснота, това ще помогне на специалистите да направят още по-ефективно лечението – а това ще бъде добра новина за всички засегнати, защото независимо дали ДНКто е „отключило“ болестта или причина за това са отделни травматични събития или семейната среда, те ще може да бъдат подкрепени максимално ефективно с психотерапевтични и медицински интервенции.
Наскоро попаднах на изследване, което е голямо и включва продължили дълго време и включващо голям брой изследвани лица, генетични проучвания върху анорексия нервоза (АН) и булимия. Научният екип, който стои в основата е ръководен от Синтия Булик, уважаван автор в областта. При изследване на близнаци (това е общоприет начин за изследвания наследственост при болести), те установили, че
при 50 до 60% анорексия са наследствени.
Например при генетично изследване на Psychiatric Genetics Consortium Eating Disorders Working Group (PGC-ED) през 2017та се намира връзка между АН и локус с припокриване на шест гена върху хромозома 12 (Am J Psychiatry, 174:850–58). В същото изследване се потвърждава силна генетична корелация между анорексията и невротизма и шизофренията, както и сравнително неочаквано – между различни метаболитни прояви като индекса на телесната маса и метаболизма на инсулин и глюкоза.
Синтия Булик коментира, че това е „първа крачка в пренаписването на книгата за анорексията“. Дотук в САЩ, Швеция, Австралия и Дания, са събрани и анализирани клинична информация и кръвни проби от 13, 363 човека с анорексия и тези резултати ще бъдат сравнени с тези от изследването от 2017та, което ще даде още данни.
Независимо какви са резултатите, те ще ни помогнат да разберем механизмите и съответно да бъдат осигурени на хората, които имат тези предиспозиции, адекватни грижи и внимание върху тях и семействата им от най-ранна възраст. Това сериозно ще ни помогне и да падне вината от плещите на засегнатите, които „сами са си виновни“ – упрек, който често идва и от семействата им и ще премахне стигмата върху тези заболявания като капризи или опити за привличане на вниманието.
Ще добавя, че и по въпросите, свързани с преяждането също се следи дали нямат генетични корени.
0 Коментара