На Александра

Всяка пролет жените идваха да берат божури.

Показваха се зад хребета. Гласовете им долитаха от високото и смехът им летеше на всички страни…

Сутрин поляните в ниското бяха покрити с мъгла. Вятърът след това
започваше да разхожда метлата си, повдигаше краищата на мъглите и ги мяташе зад билото. Слънцето блестеше в росата. Божурите разтваряха чашките си, в които трептеше по една бисерна капчица…

Художникът дочакваше жените да дойдат на поляната и започваше да  скицира движенията им:  как се навеждат, как късат божурите и вдигат после цвета към лицето си. Сърдеше се, когато започваха да заничат към листа, за да видят как ги е нарисувал. Лицето му беше покрито с брада, косата му стигаше до раменете. Живееше в  колиба на поляната – беше малка сглобяема къщичка, боядисана в зелено, но жените й казваха колиба. Те  се посбутваха, когато го видеха да излиза през вратата, започваха да се смеят и да си подвикват шеговити думи. Художникът не им обръщаше внимание, но ако започнеха да тъпчат божурите, караше  им се…

В колибата му имаше много картини. Някои от тях бяха окачени на стените, други стояха на пода. Жените се питаха художникът продава ли ги картините и дали печели от тях?  Но и го съжаляваха:

кой му готви, кой му шета, като е сам в колибата?

От време на време му носеха  нещо за ядене  –  парче баница,  плод… В замяна получаваха някоя от скиците, които правеше. Те се гледаха на тия скици и се питаха така ли изглеждат.

Казваха също, че и Надя Пчеларката идвала при него да я рисува.  Давала му мед. Жените, докато работеха на разсада или в градината,  питаха се  Надя как я рисува, гола ли  се съблича? Може  и  гола да е  – посбутваха се те и се смееха. – Бива си я!..

Често, като отиваха на реката да се къпят по обед, жените се оглеждаха уж страхливо и с кикотене си подвикваха да не би художникът да ги занича отнякъде. Кой го знае!.. Всяка от тях изпитваше някакво трепетно чувство, дали от докосването на водата, или от мисълта  за мъжкия поглед, който можеше да ги следи.

– Сега  така, както сме  – кикотеха се те и цапаха във водата  – може ли да ни  изрисува?

И още по-лудо започваха да цапат във водата.

…Този път жените бяха пет.

Пак се показаха иззад хребета. Забрадките им белнаха по поляната. Някак странно беше това съчетание на бялото с кьрвавочервеното на цветята. Те се навеждаха и късаха божурите.

Художникът отново бе изнесъл скицника си. Лицето му не се виждаше, но ръката му бързо-бързо се движеше над листа. Сякаш поемаше нещо от светлината наоколо.

За миг пръстите на ръката му останаха разтворени, като че ли се  колебаеха  как да продължат да движат молива.  После наведе глава – косата му почти докосваше скицника. Това вдъхновено навеждане над листа изразяваше може би желанието му да запечата всичко, което наблюдава. Сменяше един по един листовете.  Ръката му  след това започна  плавно да се движи във въздуха. Какво бе  усетил?

Жените като кошути се разхождаха по поляната. Коленете им блестяха над тревите, все по-унесен ставаше смехът им.

Сред жените беше и Елинка

Лицето й беше нежно, усмивката й – плаха. Сякаш ако вятърът духнеше по-силно, щеше да разсее образа й във въздуха. Мънички частици само щяха да останат да трептят…

Погледът на художника се носеше над поляната – силеше се светлината като че ли да надвари. Елинка ваеше всяка своя стъпка; танцуваше и слънцето около нея. В косата й грееше един божур…

Художникът улавяше някои от движенията на момичето и в същия миг всичко като че ли се разпиляваше. Някакво звънтене все едно се чуваше във въздуха – звънтеше сякаш светлината от докосването на ръцете на момичето…

Другите четири жени  щурееха по поляната. Възбуждаше ги слънцето и мирисът на треви. В гората се обаждаха птици, една катеричка се прехвърляше от клон на клон…

Накрая жените се умориха и седнаха в края на поляната да си починат. Само Елинка стоеше права сред тревата.

Косата й падаше над раменете;

с  шарената си поличка наподобяваше на някакво цвете.

Художникът ту се навеждаше над листа, ту се изправяше. На моменти движенията на ръката му ставаха нервни, пръстите му се чупеха. След това той рязко замахваше и моливът изведнъж се успокояваше, отново започваше да плува  над листа.

Отнейде долетя вятър – бавно, внимателно се защура и той наоколо сякаш да не развали магията на това, което ставаше. Докосна само рокличката на момичето – заиграха шарките по нея, смесиха се с грейналите отблясъци на слънцето.

Захласнато припяваха птиците в клоните. Лъхаше на свежест от росния листак. Художникът продължаваше да рисува момичето. А то сякаш не забелязваше усилията му, радваше се  на цветята, на птиците. Вдигаше лице към слънцето и се усмихваше. Върху рамото му кацна една пеперуда, това вдъхнови художника и той измисли името на картината, преди да я бе нарисувал: “Момичето и пеперудата”. Имаше нещо символично в пърхането на крилцата на пеперудата и радостта на момичето:

чистотата на погледа, усмихнатите очи …

Елинка прекоси поляната. Вървеше право срещу художника. Той улавяше с ръката си всяка нейна стъпка и движение. Бързаше да не пропусне нито миг. Жените в тревата като че ли усетиха какво става, умълчаха се и се загледаха в художника. Пеперудата кръжеше над тревата…

Момичето беше на крачка от статива. В очите му се появи любопитство. То притисна до гърдите си божурите, които бе набрало, и надникна към листа. Художникът тъкмо довършваше рисунката.

Миг-два момичето гледа като прехласнато. Сякаш недоумяваше, че то самото е изрисувано. Може би светлината беше повече и заслепяваше погледа му. Или  нищичко не знаеше за себе си…

Художникът свали листа от статива и го показа срещу слънцето.

Елинка се дръпна на крачка. Погледна отново. После извади един божур от снопчето до гърдите си и го подаде на художника.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара