Иво Иванов е от редките разказвачи, които дълбаят в душата. Нарича историите, които разказва, свои спътници, които кани заедно с него да отидат при читателя. И въпреки че героите му са тези, които творят чудеса, именно начинът, по който той разкрива съдбите на тези удивителни хора, пръска вълшебство, което оставя следи. Иво Иванов е писател, спортен журналист, баскетболен треньор, съпруг, баща, човек, вярващ в доброто, мъж, който не се срамува да плаче… Има и редица други проекти, в които участва. Води и своя рубрика в „120 минути“ по bTV. Роден и израснал в София, но от над 20 години живее в Канзас, САЩ. С книгата си „Кривата на щастието” стана един от най-четените автори в България.

Живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?

В един от своите най-запомнящи се параграфи, Солженицин бе стигнал до извода, че когато си отделен принудително от останалия свят, каторгата започва да променя бившата ти самоличност радикално и в най-неочаквана посока. Посока, изпълнена с логически противоречия. Думите на Солженицин правят равнодушието на читателя невъзможно и… кънтят в съзнанието ми през последните два месеца: “Благословена да си, тъмницо! Благословена да си затова, че стана част от живота ми. Защото лежейки върху гниещия затворнически сламеник, аз проумях, че смисълът на живота не се състои в материалното благополучие, а в зрелостта на човешката душа.”

Коронавирусът, разбира се, не ни затвори в сталиниските гулази, но посланията на Солженицин са непреходни, защото смисълът им се протяга далеч отвъд стените на един конкретен затвор. Кое е чувството, което най-силно изпитвам ли? Няма едно-единствено доминиращо чувство, а по-скоро амалгама от противоречиви чувства. И те не са напълно нови. Ние вече сме живяли под карантина, и то далеч по-обездвижваща и безкомпромисна от сегашната – просто я бяхме позабравили. И ето, че по свой собствен начин XXI век се опита да ни напомни за XX и за това, че смисълът на живота навярно се състои в зрелостта на човешката душа.

Физически сме затворници с маски, но те не пазят душата. Къде търсиш спасение, какво ти дава утеха и кураж?

Трудно ми е да отделя отговора на този въпрос от предишния. Има вируси, които са в състояние да компрометират духовната имунна система, но КОВИД-19 не е един от тях. Душите на хората, които познавам, не само че останаха непокътнати в тази конкретна ситуация, но намериха начин да израснат. Ние сме толкова мимолетни, че когато съдбата ни подхвърли подобна криза, не можем да си позволим лукса нашата душевност да стане нейна жертва. Истинският, силен, просветен човек винаги е успявал да превърне кризата в жертва на душевността.

Пандемията ми даде повод за вдъхновение, защото… аз обичам хората.

Вярвам в тях. Спасение, утеха и кураж… колко хубаво си поставила точно тези три понятия на едно място. Днес те се сливат. Те са “спасехаж”. Не е нужно да го търсим извън себе си. Той е вътре в добрия, мислещ, търсещ човек…във всеки светещ прозорец.

Какво най-вече отнема от теб тази социална и физическа изолация? А какво ти дава?

Човекът е социално животно. Неслучайно за най-жестокото наказание в затворите се смята изолацията. Ако е достатъчно продължителна, тя неизбежно води до пълна разруха. Въздух… вода… храна… хора. Човешкото присъствие е жизненоважна необходимост. Така че както всяко друго мислещо и чувстващо млекопитаещо на този свят, така и аз

страдам от липсата на непосредствен контакт с хората.

Пандемията не повлия на работата ми и понеже работя с мултимедии, дори станах по-натоварен с проекти отвсякога. Но… аз съм свикнал да бъда винаги в движение. Като изключим няколко контузии, никога не съм изкарвал повече от две седмици, без да играя баскетбол и футбол с група приятели. Имам мускулна памет, която в момента негодува и ме кара да се въртя неспокойно на стола точно сега, докато отговарям на този въпрос. За щастие, живея в стохилядно градче, разположено на огромна територия, така че тичането не бе забранено. То ме спасява от тотална атрофия.

Като треньор загубих и един сезон, който се очакваше да бъде вълшебен. Седем от звездите в отбора ми завършват и това бе последният им и много реален шанс да спечелят титлата на щата. Страдам заедно с тях, тъй като всички инвестирахме години от живота си, много лишения и емоции, за да създадем точно този хомогенен, обигран и уверен отбор.

Какво ми даде изолацията?

Предполагам много хора са отговорили на този въпрос така, както ще отговоря и аз. Изолацията ми даде възможност да си махна крака от газта, да стъпя на съединителя и да превключа на по-ниска скорост. Най-после… след толкова години на диво препускане по сто различни шосета. Даде ми възможност да пренаредя мебелировката вътре в себе си. Да направя място за креслото на съзерцанието. За дивана на интравертното мислене. За библиотеката на непрочетеното. И дори за няколко лавици с любими книги, които най-после успях да препрочета.

Има ли урок, който научи – лично за себе си и за света, в който живеем?

Едно от нещата, в които бях уверен още от самото начало, бе, че пандемията ще разкрие не толкова мистерията, която витае около вируса, колкото мистерията, която витае около самите нас. И наистина – научих толкова много за себе си, за хората, за обществото, за системата, в която функционираме, че ще ми бъде необходима цяла дисертация, за да го опиша. Може би най-важното свойство на коронавируса е неговата огледалност! Той ни дава възможност да видим в него собственото си отражение. И да – лицето в огледалото е набраздено от многобройни бръчки – паяжина от слабости, ограничения, предразсъдъци и институционни съмнения. Но същото това отражение ни разкри толкова много красота и човечност, струящи директно от отделния, обикновен човек.

Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…

Виж, в последните години се разделихме на лагери. Станахме прекалено поляризирани, теглихме демаркационни линии, въоръжихме се с нетърпимост и се окопахме в убежденията си. Престрелките вече се водеха по целия свят. От Щатите, през Турция и чак до Филипините. Болестта бе започнала далеч преди да се появи вирусът. Той не е злодеят, той е просто безизразно късче РНК на самата граница между живата и неживата материя. Намеренията му са предсказуеми, ефикасни и примитвни. Той не се интересува от това кой от коя партия е, какъв цвят шалче носи на стадиона, какъв герб има на паспорта и колко е богат.

Вирусът е зловещият знак за равенство във формулата на съществуванието.

Битката срещу него е битка със самите нас. Помниш ли какво бе казал Албер Камю в “Чумата”: „Всеки един от нас носи чумата в себе си, никой на този свят няма имунитет срещу нея… Вроденото е микробът. Останалото – душевно здраве, честност, морална чистота, – е резултат на човешката воля, която никога не трябва да изчезва.“

Какво е героизъм? Какво е достойнство? Какво е добрина? Мислим, че знаем техните точни координати върху диаграмата на човешкото, но… всяка епоха ни кара да ги преосмислим и разберем, че техните стойности не са неподвижни константни. Ето, че лекарите, медицинските сестри, продавачките в магазина, шофьорите, работниците в месокомбинати и складове ни накараха да повярваме, че човек може да бъде герой просто появявайки се, без дори да се поколебае всеки ден на работа.

Знаеш ли, има един човек на име Денис Рунке. Живее в малка къщичка съвсем наблизо до моя град. Преди 50 години, когато е бил последен семестър студент, най-неочаквано е починал баща му. Въпреки че му оставал само месец следване, Денис изоставил университета и се прибрал у дома, за да поеме фамилната ферма и да се грижи за майка си. Но това е изнурителен, понякога непосилен труд. Човек свързва двата края от месец на месец. Така че Денис не е спирал да работи цял живот. Днес е на 72. Жена му страда от болест, която я е лишила от единия й бял дроб. Преди месец и половина

Денис изпрати писмо на губернатора на Ню Йорк Андрю Куомо. Писмо!

Такова, каквото пишехме навремето. Върху хартия и на ръка. Ако направиш грешка, я задраскваш. И после му слагаш марка и го пращаш по нещо, наречено поща. В него Денис бе написал, че страда заради участта на хилядите заболели в Ню Йорк, но не знае как да им помогне. Бил чул, че имало дефицит на медицински маски в болниците. Той обаче имал една, която му останала отпреди години и я пращал заедно с писмото. Ако можело, губернаторът да я даде на някоя сестра или лекар в Ню Йорк, за да им е от полза.

Куомо прочете писмото просълзен по телевизията и каза: “Този далечен фермер, някъде в Канзас, има болна съпруга, една маска и не познава никого в Ню Йорк. Колко човечно… Ето това са любовта, куражът и щедростта, които правят този свят толкова красив.”

Понякога героизмът, достойнството и добрината могат да се съдържат в най-незначителния на пръв поглед жест. И знаеш ли, миналата седмица губернаторката на моя щат – Лора Кели, и ректорът на тукашния yниверситет връчиха на Денис неговата диплома за завършено висше образование. Беше минал половин век, откакто съдбата го бе лишила от нея. Денис се появи във фермерски гащеризон на церемонията и нарече дипломирането си… карма.

А ще ценим ли повече свободата и свободите си?

Не е имало криза в историята на човечеството, която да не е била използвана за две неща – корумпирано обогатяване и ограничаване на човешката свобода. Нямаме никаква причина да се съмняваме, че има опортюнистични сили, които ще се опитат да направят същото. Пандемията ще бъде експлоатирана – това е неизбежно. Тези, които винаги са искали да ограничат свободата ни, ще използват дегизацията на бойци срещу заразата. Човешките права се придобиват изключително трудно, всяко от тях отнема столетия. Отнема саможертви. Отнема кръв. Но се губят за броени дни. Надявам се днешната будна генерация, въоръжена с толкова много информация и методи за комуникация, да не позволи това да се случи.

Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?

Преди два месеца бях на приказен баскетболен мач, на който присъстваха 18 000 човека. Чувствах се в рая. Веднага след това отидох на джаз концерт в малък клуб, в който се бяхме натъпкали като сардини около 150 човека. Сега, само седмици по-късно, това ми се струва като някакъв далечен, нереален спомен.

Сякаш беше в някакъв друг свят.

Ще имаме ли пак концерти, мачове, дискотеки, кина, театри, панаири, олимпиади, фестивали? Да! Разбира се, че ще имаме! Ще имаме отново и пътувания с кораби, и хора по сватбите, и дори прегръщане на непознати, стига националният ни отбор по футбол да се върне на световно. Светът ще се възстанови от шока и нормализира. Може би ще отнеме няколко месеца, година. Но човечеството ще се адаптира, ще бъдат създадени лекарства, ваксина, и т.н. Следвирусният свят няма да бъде радикално различен. Това не е първият път – няма да бъде и последен.

Ако има нещо, което се надявам никога да не се възстанови – това е разрушителното ни отношение към крехкия баланс в природата.

Ние нахлуваме стихийно в нейните последни крепости и наивно смятаме, че тя не знае как да се отбранява. Има неща в поведението ни като цивилизация, които трябва да променим. Вирусът не е случайност – той е закономерност. Ако вместо да отнемаме от баланса в природата, се опитаме да допринасяме към него, сигурно няма да ни се налага да носим маски.

Ако трябва да нарисуваш, напишеш или изпееш утрешния ден – коя картина, песен, книга щеше да е?

Аз имам силен афинитет към Малеровите симфонии и особено към Третата. Тя е без съмнение шедьовър, но това, което я прави изключително интересна, е фактът, че тя сякаш е написана далеч в бъдещето и изпратена няколко века назад. Густав Малер е хуманист, надхвърлил времето и границите на своето опожарено столетие!

Ето какво е написал композиторът Aрнолд Шьонберг веднага след като чул симфонията за пръв път: “Усетих стремежа към недостижимото. Усетих страданието на невдъхновените. Видях сблъсъка на доброто и злото.

Видях човека, изтезаван от емоцията на своето желание за вътрешна хармония.

Усетих човешкото същество, неговата драма, неговата истина… най-безмилостната истина!” Третата симфония е магнум опус, посветен на майката природа в шест зашеметяващи части, в които сякаш е събрано всяко дихание във всички кътчета на планетата. A шестата, последна част, те оставя без дъх и някак си ти вдъхва надежда в човешкото начало. Малер бе казал, че една симфония трябва да е като света – в нея трябва да има всичко. Но аз понякога си мисля, че самият свят би спечелил, ако се опита да бъде малко повече като симфония на Малер.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара