Той е от редките разказвачи, които дълбаят в душата. Нарича историите, които разказва, свои спътници, които кани заедно с него да отидат при читателя. И въпреки че героите му се тези, които творят чудеса, за мен – именно начинът, по който той разкрива съдбите на тези удивителни хора, пръска вълшебство, което оставя следи. И заедно (той и героите му) създават свят, в който магията е реална.

ivo2-2-1

Той е Иво Иванов – писател, спортен журналист, баскетболен треньор, съпруг, баща, човек, вярващ в доброто, мъж, който не се срамува да плаче… Роден и израснал в София, но вече над 20 години живее в Канзас, САЩ. Наскоро беше преиздаден сборникът му „Отвъд играта” ( събитие, на което бе посрещнат в България като рок звезда), а с книгата си „Кривата на щастието” стана един от най-четените автори в България. А каква е неговата крива на щастието? Защо е толкова важно да разказва, да задава въпроси… Вижте!   

Пръскаш наоколо магия, когато разказваш. Поне на мен така ми действат разказите ти. Ти самият имаш ли усещането, че твориш чудеса?

Не, нямам такова усещане, но със сигурност имам усещането, че героите на тези разкази творят чудеса. В тях е вълшебството – не в мен. Аз просто съм техен пощальон, който ги предава на следващия човек и се надявам той да ги предаде на някой друг. Давам си сметка, че има хора на този свят, които имат нужда от тези истории и в такъв смисъл някак си ми се струва, че нося отговорност като техен носител.

Не е лесно да се разплаче или разсмее човек. Аз лично съм ти благодарна за това, че чрез теб се запознах с толкова удивителни хора, с тяхната борба, с тяхната тъга, с тяхното щастие… Всичко това оставя следи. Затова е магия.

Знаеш ли – аз просто реагирам инстинктивно на историите, които ме докосват. Писането ми е най-обикновена реакция. Историите диктуват себе си. Те често са толкова изумителни, че ми се струва, че сами се разказват и че почти нямат нужда от мене. Понякога не мога да повярвам, че са действителни събития и често ме побиват тръпки, докато ги пиша… Да вземем разказа за Дик и Рик Хойт. Аз реагирах на тяхната красива, пречистваща сага като тебе – бях разстърсен, развълнуван и вдъхновен. Не можех да си поема дъх, докато историята им ме караше да я пиша. Казваш, че оставят след себе си следа… че носят магия. Така е, но не заради мен. Ти би ги разказала по същия начин… Всъщност, може би има един-единствен начин, по който могат да бъдат разказани. Сълзите и смеха в тези текстове са истински. Те не са манипулация. Не е лесно да си го призная, особено на страниците на „Жената днес”, но ако пишех на хартия, тя щеше да бъде много, много мокра.

Може ли да се каже, че си ловец на истории? Ти ли ги търсиш, или те те намират?

Spinball2По всяка вероятност и двете. Понеже страдам от остра форма на информационна болест, непрекъснато имам чувството, че някъде се случва нещо важно, което може да ми се изплъзне. Навярно поради това чета по доста маниакален начин… почти непрекъснато. Ровя се във всички кътчета на медийното пространство. Гледам да пътувам колкото се може по-често. Понякога напълно произволно и непланирано. Трупам запознанства и приятелства във всички социални кръгове. И се оказва, че историите са навсякъде. Дори да искам не мога да ги разкажа всичките. Не съм техен ловец – не стрелям по тях, а по-скоро ги питам дали искат да дойдат с мен… да станем спътници. И понякога пристигаме заедно чак в България. Единственото, което искам от тези текстове, е да ги усетя на емоционално ниво. Това е много важно. Ако не ги усетя, едва ли някога ще ги разкажа.

„Кривата на щастието” е книга, която лично на мен ми помогна в отговорите на някои въпроси. Толкова много емоции, търсения, доброта, сила има в тези разкази. Как събра на едно място точно тези съдби?

Не беше особено целенасочено. „Кривата на щастието” се дължи на текстове, публикувани в продължение на много години в различни медии. Просто ги събрах в сборник… Всъщност не – не беше толкова просто… Ти каза нещо интересно в началото. Ако имаше нещо, което ми помогна да избера историите в сборника, това бяха въпросите. Те са съединителната тъкан в книгата. Исках да включа разказите, които задават въпроси на читателя. Въпроси, които би трябвало да вълнуват всеки мислещ човек. Защо сме тук? Какъв е смисълът? Какво искаме от живота? Какво иска животът от нас? Какво е приятелството? Любовта? Амбициите?

Ако се вгледаш по-внимателно, ще установиш, че отговорите, които си открила в книгата, са си твои собствени. Те не присъстват в нея… в нея са само големите въпроси. Ние просто все по-рядко си ги задаваме – те изискват време… концентрация… съзерцание – все неща, които нямаме.

Теб лично какво те разплаква? И какво те разсмива?

ivo at KLWN-1Емоциите са чисто човешка характеристика и според мен, когато започнем да ги потискаме, губим съществена част от своята връзка с хуманното. Не казвам, че трябва да сме свръхемоционални бомби с часовников механизъм, но репресията на чувствата рядко води до нещо хубаво. Затова, въпреки че с годините става все по-трудно, гледам да не ограничавам нито сълзите си, нито смеха. Какво ме разплаква? Най-вече страданието на хората, несправедливостта, необратимата загуба, споменът за нещо безвъзвратно отминало. Има неща, които винаги, винаги ме стискат за гърлото. Като малък пролях много сълзи над неописуемо сантименталната книга на Едмоно де Амичис „Сърце”. До ден-днешен не мога да я чета, без да се развълнувам. Явно имам изработен условен рефлекс към тази книга. Същото е с филма „Шампионът” с Джон Войт и Фей Дануей. Последната сцена, в която малкият Рики Шрьодър сграбчва ръката на баща си и започва да го моли да се събуди, ме кара да се разпадам на съставните си части… ВСЕКИ ПЪТ!

Какво ме разсмива? Много неща. Обичам абсурдизма, английския хумор, комици като Джордж Карлин, Луис С.К., Бил Хикс, Стивън Райт и много други.

Само няколко са гениите, които са в състояние да предизвикат и сълзи, и усмивки – при това в рамките на броени минути. Чарли Чаплин е един от тях…

А коя е историята, която те е разтърсила много?

Много са. Историята на Мануте Бол, на Джесика Лонг, на Дженифър Брикър и Доминик Мочеану и много, много други.

Има няколко истории, чиито вектори се пресичат директно с моите. Тази за Рулон Гарднър („На върха на пръстите”) ми е трудно да я чета, защото знам идеално защо съм я писал и какво точно означава тя за мен. Други като „Истинските приятели плачат” например все още не съм намерил сили да прочета дори веднъж.

А има ли такава, която много ти се иска да разкажеш, но по една или друга причина още не си успял?

Да, има една история, която преследвам от повече от десет години и причината да не я разкажа е, че тя вече е станала прекалено голяма… Не искам да навлизам в подробности, но има десетки подистории и фабули и още повече главни герои. Не знам как да я огранича в разказ. Единственият изход е да я превърна някой ден в самостоятелна книга. Дано да го направя, преди да е станало твърде късно.

Разказваш за толкова много хора. Но ако трябва да напишеш история за себе си – как би изглеждала тя? Кой е Иво Иванов?

Ще бъде много кратка. Може би по-кратка дори от този отговор.

ivo-ivanov

Живееш повече от 20 години в САЩ, на у нас те посрещнаха като рок звезда? Смущава ли те, или те радва тази известност?

Да! Много ме смущава, тъй като съвсем не съм сигурен, че заслужавам каквото и да било внимание. От друга страна, съм и изключително щастлив, че явно има много, много хора, с които виждаме света и живота по подобен начин… Хубаво е да откриеш, че не си сам, че имаш хиляди съмишленици. Това някак си осмисля всичко.

А има ли българска история, която да те е вдъхновила? Ако беше останал тук, какъв щеше да е твоят разказ?

Има безброй български истории, които ме вдъхновяват. Със сигурност ще се опитам да разкажа някои от тях в най-скоро време. Не знам в каква посока щеше да се развие животът ми, ако бях останал в България. Навярно щях да бъда учител – професия, към която винаги съм имал особено силен афинитет. И със сигурност пак щях да пиша и разказвам.Човек не избира някои неща – те избират него.

10498052_10203778155088426_6841991386170197627_o

Какво осмисля твоя живот?

Навярно желанието да съм полезен с нещо на колкото се може повече хора за колкото се може по-дълго време. Сигурно звучи глупаво, но какво да се прави – болен съм от идеализъм. Такива са били героите ми в детството и хората, които са ми помогнали да формирам хроничния си наивитет. Други осмислящи неща: Семейството. Приятелството. България. Планината. Природата…

Материалните неща като че ли ме привличат все по-малко и по-малко с годините. Изпълнителната власт също не ме интересува. Както и славата.

Да поговорим за мъжете и жените. Коя е формулата на успешната връзка?

Формулата на успешната връзка? Това със сигурност е уравнение с прекалено много неизвестни. Наскоро бракът ми навърши 22 години, което без съмнение е впечатляващо постижение.

Ако има нещо, което съм научил, то е, че едно взаимоотношение ТРЯБВА да бъде базирано не само на дива обич, но и на верига от двупосочни компромиси.

Всеки човек е малко или повече егоист – това е нормално. Но когато си част от взаимоотношение, трябва да се научиш да потискаш егото си и да правиш ежедневни компромиси в полза на другата част от формулата. Само тогава ще има равновесие… и 22 години…и дай боже, още поне два пъти по толкова.

А как изглежда твоята крива на щастието?

Както всяка друга – непостоянна, криволичеща, своенравна… и засега все още предимно възходяща.

А на любовта?

По абсолютно същия начин.

Имаш ли страхове? От какво? Или за какво?

Да… Имам леко парадоксален страх. Страх ме е да летя със самолет. Парадоксалното е, че обичам височините. Винаги съм се увличал от скално катерене. Като млад правех невероятни глупости – катерех се по блоковете без никакво обезопасяване – цяло чудо е, че съм жив. Предполагам, че страхът ми от летенето със самолет се дължи на липсата на контрол – фактът, че съм в потенциално катастрофална обстановка, без да имам никаква възможност да повлияя на нейния изход. Мисълта, че съм в метална туба на 10 000 метра над земята, винаги ме притеснява, въпреки че съм прелетял вече 60 пъти над Атлантическия океан. В същото време мога да вися на пръстите си от покрива на небостъргач, без да изпитам никакъв страх.

Четох едно твое интервю, в което казваш, че спортът е възможност да надникнеш в живота и да си отговориш на някои екзистенциални въпроси. Кои са те? Защо спортът е толкова важен? 

Спортът винаги е бил част от живота ми. Аз съм израснал в спортна среда, в семейство на елитен спортист и учен, а като автор винаги съм се интересувал от метафоричното богатство на спорта. Той дава много директна възможност да надникнем зад кулисите не само на едно спортно събитие, но и на всички тези тайнствени неща, които ни определят като хора. Спортът е идеален претекст – увертюра към човешката симфония.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара