Ина Иванова живее в Пловдив и Пловдив живее в нея. Пожелава си да лети с балон – заради вятъра и бавното реене. Автор е на няколко сборника с разкази и две стихосбирки. Редактор и отдаден читател. Стиховете, които ви подаряваме,  са от „Криле от папиемаше”, издадени от „Жанет-45”.

четири етажа празни балкони

Само на втория трогателно виси панталон
с издути колене, с щипки като удивителни.
Дори не помръдва, докато Земята
шеметно се върти в периферията на Млечния път,
а ние бъбрим и пием, твърдо опрени в бара.

И не ти казвам, че всичко е инсталация,
че градът е декор. Че светът е декор.
И докато светлината намалява,
се чудя имал ли си плюшено мече.
Такова, каквото аз нямах.

И не питам, понеже Земята спира, виждаш ли,
просто набива спирачки насред всемира,
и четири етажа тераси съзаклятнически
се разпадат – кула от карти
пред връхлитащото ме щастливо изумление.

Кратко е. Тук сме.

 

* * *

виж

хвърлям поглед иззад рамо
докато ти стоиш на ъгъла и кимваш
и предпазливостта убива вярата ми
а непокорността – сърцето

сърцето винаги е потърпевшият

* * *

Студен чай:
чаша юнски дъжд,
щипка пресен цвят от липа
и лед, колкото сърцето поеме.

* * *

скреж като пудра захар
по града на твоето детство
отказът да станеш от леглото
топлината под олекотената завивка
която помни всички трансформации
на тялото ти и знае много за душата

дишаш дишаш дишаш
дървото отсреща се стопява
като стълбче дим в мъглата

правиш си криле от папиемаше
за да противостоиш
на предвидимата сила на самотността
пишеш дишаш пишеш
дестилираш отчаянието
измисляш отново света
така че да просияе

* * *
Душата на майките –
прегоряла трошица сладкиш.
Опитва я времето с нежно
страхопочитание.
И отми(на)ва.

***

Светлината гледай.
Прониква през решетките на този град –
така безпомощен и тленен –
през твърдата черупка
на материята му просветва.
Сияе, топли и прогаря.
Ти светлината гледай. Следи за сенките.
За бавната умора, гласовете, за дима,
възнесен към непроницаемата
плоскост на небето.
Нагоре гледай. И навътре.
Защото светлината е в ремисия.

***

Стъпваш бос в спомена за детството.
Домът е висока маса и слънчеви зайчета,
домът е строшено стъкло,
малки болки и големи победи.
Пишеш името си със зелен флумастер
на паркета в хола. Зад вратата.
Вижда се само, когато я затвориш.
Светът изглежда правилен,
почеркът ти е страшно крив.
Дълго, дълго след като вече не си същият,
надписът ще стои.
Знак, че те е имало – упорита сянка
зад затръшнати врати.

из „Криле от папиемаше” (изд. „Жанет-45”, 2019)

Facebook Twitter Google+

0 Коментара