Защо непременно трябва да изкачиш Хималаите, за да разбереш колко голям е светът? Стигат за това дори само морените на Витоша. Неподвижни, те вървят през годините заедно с нас и подреждат дълбоко в течението под себе си паметта на своите сивосинкави цветове.
Погледни дърветата, когато есента наднича зад върхарите, поема дъх — като в началото на всяко пътуване, и едва-едва раздвижва въздуха. Толкова, колкото клоните да зашептят в очакване, а листата да обърнат очи към нова посока на слънцето. Тогава се раждат дните на най- краткия сезон и годишните времена разговарят с морените. Тези дни не позволяват на лятото да остарее; зимата мълчи, приседнала до все още свежи треви, а те — загледани в избледнелите си стръкчета, очакват топлината на снега. В тези дни дъждовете почиват, оставили небето да се радва на най-силния си цвят. И е толкова тихо… Трябва да спреш — и ти да поемеш дъх, за да тръгнеш нагоре, към короните иа дърветата. Също като в чудото на детско прохождане есента правни първите си стъпки и бележи листата с разноцветни изблици на своята щедрост. Приели с достойнство да бъдат цвят до другия цвят, листата потръпват в ритъма и на четирите годишни времена. Само в онези дни на най-краткия сезон, когато се ражда палитрата на есента.
… Вървиш и от време на време остро усещаш мисълта, че си тук, край морените, за да се скриеш от света. А той си стои край нас, сякаш небрежно — само с едно движение – пръснат в безкрая на малките неща. Защото тук, сред каменните морета, началото на хоризонта е навсякъде. Дори в следите на тъничка струйка светлина, забравена от утрото върху сенчестия край на морените.
Ще запомниш ли и ти онзи шипков храст с един единствен необран плод? Изостанала в края на златистото шествие в планината, мъничката шипка тихо звъни… И разбираш, че тук, край морените, никой никога не говори за себе си. Нито тревата – за това, че е покрила земята. Нито дърветата, извисили стволове нагоре към слънцето – за да е хладно под тях. Нито камъните встрани, на които можеш да се облегнеш. Мислим ли за нещата встрани от нас? Отминаваме думи, жестове, погледи… с безразличие, което никой не наказва. Или с приповдигнатия възторг на „избраници“, повярвали, че за тях единствено са всичките тези пътеки в света.
… Ще запомниш ли онзи шипков храст — встрани от пътеката, с един единствен плод? През есента, когато всичко в природата си е казало думата, преди да потъне в мълчалива белота.
Този, който ще те научи да пееш, е сред десетината мъже и жени, насядали край хижа „Алеко“, с две китари и един акордеон. Тук, в подножието на върха, излезли от старите песнопойки, като примамка са спрели пеещите чудаци.
Някой се отбива от пътеката. Може би ти?… Чуваш собственият ти глас да запява това странно „Добър ден!“, отправено към непознати.
Шапка с перо. Ще я видиш в началото на пътя от хижа „Алеко“ до село Бистрица. Една купа сено. Сред тънки борове вечни косачи, събрали сезоните на целия ти живот. На върха й леко встрани, стои клонче от весело дърво — като малко перо. Протегни ръка и ще имаш шапка с перо. Като тези от бледите снимки, затрупани в стария скрин. И мама, и татко, лели и чичовци (а тебе още те няма), всички насядали край морените. Жените — с разперени пъстри поли, а земята под тях сякаш е тяло на пеперуда, дочакала най-бързите си криле. Мъжете — с голфове под коляното, — в почуда разтварят очи: ето там, на върха, е кацнало хвърчилото от детските дни… Бледата снимка все нещо поскрива от теб… Но протегни ръка и ще имаш шапка с перо! С нея ще чуеш морените и ще откриеш наново билите тук преди теб.
…Лекият вятър буди спомени за старо огнище. Съчките шепнат с гласовете на хора от един и същ корен… Спираш за миг под Резньовете. Защо ли всичко това е стояло години, затрупано в стария скрин? Да, трябвало е да видиш шапка с перо. Една купа сено, в един есенен ден.
0 Коментара