Към пет сутринта ме събуди бодро кукуригане.

Потърсих опипом будилника или телефона, от който се разнасяше звукът, за да го запратя в някой ъгъл. Бях във ваканция и имах право да поспя.

Нямаше будилник, нито телефон, а кукуригането продължаваше с пълна пара изпод леглото. Заплетох се в мрежата против комари в опити да надникна отдолу. Там, разбира се, петел нямаше. И все пак имаше. Петелът на Шрьодингер – едновременно го няма и го има под леглото ви сутрин. Добре дошли във Френска Гвиана! 

Гвиана е много интересна страна. За разлика от други френски отвъдморски територии, тя няма нищо общо с райски курорт. Докато не толкова отдалечените оттам Мартиника и Гваделупа се радват на слънце, палми и синьо море, то в Гвиана

небето и морето са сиви, а скалите – черни

Въдят се насекоми с впечатляващи размери, в по-голямата си част хапещи или жилещи и нерядко – отровни. Там не е имало плантации, а каторги. Условията са били толкова тежки, че от 70 000 изпратени там каторжници 50 000 са починали. Единствените бели хора, с които местното население и докараните от Африка роби са имали възможност да общуват, са били или тъмничари, или избягали каторжници. И досега сред чернокожите в Гвиана се шири убеждението, че белите не струват много и до един са нехранимайковци.

Затова си беше изненада, когато приятелят ми Тони обяви, че е решил да отиде именно там да трупа пари и челен опит с преподаване на история и география в тамошна гимназия. Учител в Амазонските джунгли, доста приключенско! Речено-сторено – Индиана Джоунс замина през есента, а пък аз отидох да го навестя през февруари.

От небето Гвиана прилича на гигантски карфиол, на милиметри от чиято повърхност сякаш прелитаме с миниатюрно самолетче. Не се виждат нито градове, нито празни пространства – само безкрайна тропическа гора. Пред летището растат палми, въздухът е наситен с влага. Първата вечер прекарваме на място, наречено „Странноприемницата на златотърсачите“ – няколко сини дървени бунгала, изгубени сред туфи зеленина и червени тропически цветя. Стаята ни има покрив, но явно са забравили да издигнат стените й догоре –

от една част до тавана просто са опънати мрежи

— Не е недовършено, просто така се строи тук – обяснява Тони. – Климатът е толкова влажен, че ако построят нормални стени, вътре всичко ще мухляса. Трябва да има постоянно проветрение. И тоалетните са им такива – докато си седиш в тях, слушаш как пеят птици и гледаш как вятърът разклаща дърветата. А, да не забравя – не се стряскай, ако ти изскочи жаба.

Поради влажния климат и честите наводнения повечето къщи в Гвиана обикновено са издигнати на дървени пилони, както къщичката на баба Яга – на кокоше краче. Хубавото на тази архитектура е, че като ти дойдат гости, не се чудиш къде да ги настаняваш и откъде да им търсиш чаршафи. Обикновено всеки носи в багажа си хамак и мрежа против комари; просто ги оставяш да си вържат хамаците за пилоните под къщата ти или пък на терасата, и готово! Лошото на тази архитектура е – както скоро се убедих – че благоприятства появата на своего рода естествени будилници. Из зелените гвиански треви обикновено се разхождат на воля кокошки и петли, и докато първите са безобидни и миролюбиви, последните са особено подли екземпляри – пъхват се под къщата ти, безупречната им интуиция им помага да определят къде се намира леглото ти, застават точно под него и започват да кукуригат до припадък всяка сутрин в пет. За да пропъдиш натрапника, трябва да станеш от леглото, да излезеш и да започнеш да ровиш с прът под къщата. А често след подобна операция вече не ти се спи…

Прекарваме първата седмица в столицата Кайен, която прилича на декор за уестърн  – върволица от стари, зле поддържани къщи в колониален стил, някои каменни, а други дървени, но всички разноцветни и нелишени от чар. Централният площад представлява равна зелена поляна, засадена с палми и заобиколена от шарени кафенета с големи дървени тераси и кожени канапета. Тони обикаля с бял ленен костюм и сламена шапка на главата, вдишва влажния въздух и сумти с одобрение:

— Ех, най-после голям град!

(Това възклицание малко ме учудваше, като се има предвид, че преди с Тони живеехме в Бордо, един от големите градове във Франция, а пък населението на Кайен беше горе-долу колкото това на Кюстендил. Трябваше да видя вътрешността на страната, за да го разбера).

Често насред разходките ни небето се разтваря и

отгоре се излива особено напоителен дъжд,

който ни измокря от главата до петите за по-малко от пет минути. После слънцето отново грейва жарко, изсушава хора и предмети също толкова бързо и всеки продължава пътя си, освежен.

В края на първата седмица ваканцията на самоотвержения преподавател свършва и идва време да се отправим към Гран Санти, новия му дом. Разстоянието от Кайен до Гран Санти, 240 км птичи полет, ни отнема на практика близо три дни. В Гвиана никой не знае колко ще продължи дадено пътуване. Пътищата са малко, по-голямата част от страната е непроходима с моторни превозни средства по суша и основните канали за придвижване са реките – Марони, Мана, Ояпок.

Ояпок служи за граница с Бразилия, а Марони – със Суринам. Обществен транспорт няма, но има автогара, на която чакат частни, обикновено 9-местни микробуси. Те нямат разписание и тръгват, когато се напълнят с пътници. „Пълненето“ може да продължи час, а може да продължи и пет часа – зависи дали сте късметлии. Това е страна, в която сякаш всички са възприели израза „яваш, яваш“ за девиз.

Никой не иска да бърза; пък и да иска – не може.

Докато чакаме микробусът да се напълни, наблюдавам хората – кожите им са с всички цветове, облеклото им – във всички стилове. Белите в страната вече не са каторжници, а медицински работници, учители или жандарми. Чернокожите са потомци на африкански роби, като различните племена – Н’Джука, Алуку, Сарамака и пр. – не се обичат, тъй като някои от тях са помагали на робовладелците, а други са били бунтовници и бегълци. Потомците на коренното индианско население днес са не повече от 9 000 души. През седемдесетте години Гвиана дава убежище на около две хиляди бегълци от Лаос и Виетнам от общността Хмонг. Креолците представляват около 40% от населението на Гвиана, а други 40% са пришълци от съседните Бразилия и Суринам, но има също така и индийци, перуанци, ливанци, хаитяни.

Пъстра мозайка от езици, култури и обичаи.

Всички живеят в свои собствени селца и градчета, всеки яде собствените си ястия и говори собствения си език, но лошото е, че всеки гледа с недоверие на съседите си от останалите общности. Значението на думата “толерантност” навярно е непозната за повечето от тях. Ако някой ден тази територия престане да бъде френска, смятам, че ще се разпадне на отделни селища, загубени насред джунглата, без никаква връзка помежду им.

Поради липсата на сухоземни пътища е трудно да се установи какъвто и да било контрол над хората, стоките, наркотиците, златото. Гвиана е богата както на злато, така и на златотърсачи. Макар и обявени извън закона, последните са, така да се каже, на всеки километър – можете да ги видите как се трудят, стъпили върху широки платформи насред реките или пък навътре в джунглата. В градчетата на границата със Суринам освен с евро може да си напазарувате със суринамски долар или

да платите с люспи злато или златен прашец

– търговците ще извадят везни и ще ви го претеглят най-съвестно.

Прекарваме нощта в карбе – огромен дървен покрив с многобройни забодени в земята дървени колове, на които се връзват хамаци. На тръгване от Кайен Тони ми направи ценен дар – солиден и удобен червен хамак, най-гвианския подарък. Убедих се, че хамакът в Гвиана е за пътешественика като коня за каубоя: като пристигнеш някъде,

първата ти работа е да си вържеш хамака.

Когато човек свикне да лежи в него и правилно да поставя мрежата против комари, става удобно и дори уютно. Но тежко ти, ако през нощта ти се приходи до тоалетна – комарите бдят като унгарски митничари и те надупчват на решето за отрицателно време. Дребните червени следи от ухапване и при най-невинното триене се превръщат в рани, а при влажния гвиански климат раните не зарастват, само се влошават. В края на едномесечния ми престой имах вид на болна от скарлатина въпреки всички предпазни мерки, а в Европа бе нужен само ден кожата да заздравее напълно.

На следващия ден още по зазоряване сме се строили на кея в Сен-Лоран-дю-Марони (втория по големина град след Кайен) да чакаме кану за Гран Санти. Лодката ни е просто издълбан огромен дънер, на който самоделни майстори са добавили ръждив черен мотор. Няма дори покрив. Не мога да повярвам, че билетът струва 70 евро на човек.

— Така е – казва Тони. – Цените са френски, а услугите – латино.

— А колко време трае пътуването?

— Никой не може да каже с точност. Обикновено от Сен Лоран към Гран Санти е поне четири часа, а на връщане – поне седем. В зависимост от това дали плаваш по течението, или срещу него.

— Ами като завали? Нали и покрив няма?

— Мокрим се – свива рамене той.

— А до тоалетна къде се ходи?

—Лодкарят спира на някое островче – гласи отговорът. – А ако платим допълнително, ще ни набутат багажа в пластмасови бидони.

— Че защо пък да искаме да ни набутват багажа в бидони?

— Защото ако лодката се обърне, превозвачите не носят отговорност. Обикновено багажът потъва. Но ако е в пластмасов бидон, има по-голям шанс да изплува.

Тук вече вдъхновението ми да задавам въпроси секва.

Лодкарят идва и с хъс мята багажите ни в единия край на издълбания си дънер, след което сръчно ги покрива с огромни черни найлонови торби за боклук. Намества до тях три големи бидона, съдържащи бохчите на заплатилите за луксозен транспорт.

Не ни дават надуваеми жилетки,

всеки стисва на коленете си най-необходимото – т.е. дъждобран, чадър, шапка и слънчеви очила… и започва едно от най-безумните пътувания, на които някога съм се подлагала!

В продължение на няколко часа се мятаме по пенливата кафява повърхност на реката като орехова черупка, между Гвиана и Суринам, приближавайки ту едната, ту другата държава в усилия да избегнем опасните подводни скали и да се преборим със силните и променливи амазонски течения. Бързо ми става ясно защо нормален кораб не може да извърши подобен преход, а само издълбано в дънер храбро кану. Самоделният му мотор боботи неравномерно и изхвърля смрадлив черен дим, достоен за габаритите на „Титаник“. Многократно започва да вали и ставаме вир-вода, а после блясва слънце и нагрява нещастните ни глави до 50 градуса. Ние, пасажерите, чинно вадим ту шапки, ту дъждобрани, ловко ги заменяме едно с друго, ту разтваряме, ту затваряме чадъри, мажем се с крем против слънце и се надяваме до следващия път да са изобретили и крем против дъжд. Всички много се сближаваме – дори прекалено, ако питат мен, особено когато спираме „до тоалетна“ на някое голо пясъчно островче с диаметър пет метра.

Накрая пристигаме живи и здрави и дори багажът ни се добира невредим до Гран Санти. Акостираме на малък кей всред няколко тъмни и лъскави петна от нафта, недалеч от които две-три чернокожи хлапета се къпят с весели крясъци, а омотана в широка бяла кърпа дебела креолка, от чиято глава се извисява

величествен розов тюрбан,

мие чинии – вади ги от голяма бяла кофа, сапунисва ги с антична на вид гъба, изплаква ги в реката измежду нефтените петна и ги реди направо на кея, за да изсъхнат.

— Това е съдържателката на един от двата тукашни ресторанта – кимва към нея Тони.

Прескачаме измитите й чинии, за да се доберем до брега, където хлапетата ни наобикалят в опити да отмъкнат вързоп багаж. А после Тони гордо ми представя дома си – уютна дървена къща в бяло и синьо с огромна веранда.

Гран Санти се възправя на брега на реката, обърнал лице към близкия отсрещен Суринам и обграден отвсякъде от джунглата. Въпреки гръмкото си име (гран – голям) наброява към 5 000 жители,

скромно събрани в две кварталчета – на белите и на черните.

Човек се чувства леко клаустрофобично там – рече ли да избяга по вода, му трябва пирога, а за сухопътни екскурзии се налага да носи мачете и да сече с размах гъстите лиани, за да си проправя път. Асфалтови пътища няма, но пък и няма нужда от такива, защото и автомобили няма – ако не се брои широкият общински пикап за превоз на товари, докаран по реката на борда на две завързани една за друга пироги. Има църква, жандармерия, диспансер за болните и училище, към което всяка сутрин с глъч пристигат ученичета от всички околни селца и паланки – разбира се, с пироги.

Двата ресторанта предлагат избор основно между пиле и риба и между картофи и ориз. Аз обичам и четирите неща, но скоро разбирам, че когато в продължение на две седмици човек всеки ден яде единствено това, започва да му втръсва.

Тони беше пренесъл от цивилизацията десетина консерви зелен боб, които къташе като злато, защото се оказа, че снабдяването с витамини в Гран Санти никак не е лесно. В единствения прашен малък магазин няма нито зеленчуци, нито  плодове, освен консервирани, при това на цена, все едно са били набрани лично от Луи Вюитон – нали са докарани от Франция до Кайен и Сен Лоран Бог знае с какво, а после от Сен Лоран до Гран Санти с пирога. В единия край на селището чернокожите са си направили зеленчукови градинки, извоювайки си чрез изсичане и опожаряване неголеми терени от джунглата. Садят основно маниока и някакви непознати твърдокожи плодове, подобни на пъпеши, но отказват да ги продават на белите – убеждението от едно време, че бледоликите са непрокопсаници, все още е живо. Но отрочетата им понякога крадяха резултатите от селскостопанските им занимания и

идваха да ни ги предлагат тайно срещу две евро.

Още не бяхме разопаковали багажа, когато получих покана да спортувам – нали мястото е съвсем малко, вече се знаеше, че Тони си е довел пришълка. Оказа се, че всяка събота белите опъват пред църквата мрежа и играят волейбол. Паметна игра направихме и много се смяхме, макар да не се мина без внезапни порои. Беше и чудесен начин да се запозная със съкварталците – учители и медицински сестри, всички до един французи. А вечерта се събрахме на верандата на Тони и за пръв път опитах местния ром, който се оказа най-разпространеното тамошно лекарство срещу носталгия и клаустрофобия.

Месецът изтече като сън. Сутрин ме будеха петли – така и не успях да намеря начин да ги откажа от серенадите под леглото ми. Понякога валеше с часове – време човек да се намести в хамака с интересна книжка, докато слуша песента на дъжда. Завъдих си приятели, които всеки ден ме канеха да посетя училището или диспансера, да се метнем с пирога до съседното селце, където имаше водопречиствателна станция, или пък да се разходим из джунглата – макар „да се разходим“ да звучи твърде релаксиращо, за да пресъздаде правилно

сечът с мачете и провирането между оплетените лиани,

преджапването с боси крака на непрозрачни мътночервени локви, без да се знае какви обитатели се крият в тях, и грижата главата и крайниците ти винаги да са покрити, за да не ти се метне на темето или в крачолите някое мъхесто матуту (огромен паяк). Вечер хвърляхме чоп, за да изберем между ресторанта с рибата или ресторанта с пилето, а нощите завършвахме всички заедно на верандата, с ром и страховити истории.

Когато идва време да си вървя, съм си научила урока – не задавам глупавия въпрос колко време ще трае пътуването от Гран Санти до Кайен. Един мъдър човек ще предвиди между десет часа и три дни. Ще си вземе хамак, дъждобран, широкопола шапка и шишенце ром и ще го раздава яваш-яваш.

А когато най-накрая пристигам в Кайен, поглеждам разнебитените шарени къщи и поляната с палмите, която служи за площад, и въздъхвам:

— Ех, най-после голям град!

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара