Камбоджа в паметта ми е ликът на чудно хубаво момиче, продаващо джунджурии насред пустошта в дълбоката провинция край Батамбанг.
Замечтаната усмивка и тъжните очи на бъдеща мадона, чиято красота тежкият селски живот вероятно скоро ще смаже като влак. Деликатната грация, с която изпъква сред сюрията хлапета, дежурящи на последната спирка на бамбуковата железница (всъщност талига, задвижвана от мотор по еднорелсов път през оризищата).
Въпросният bamboo train днес е мил атракцион, но някога е бил единственият превоз между Пном Пен и оризовата столица Батамбанг. Возим се сред грохот, в кавалкада – група западни журналисти, фриволно необезопасени, щракащи с фотоапарати и камери, седнали по турски върху шарени възглавници. Отсреща ни се появява друг “влак”, спираме, водачите отместват талигата му на ръце, после пак хващаме пътя…
Този епизод е есенция на държавата, в която сме – привлекателна и бедна, романтична и примитивна, авантюристична и пасторална, едновременно невинна и жестока в участта си, преживяла и вековно величие, и гнет, и геноцид, изтърпяла сякаш всичко и продължила напред.
Предния ден
попадаме в Камбоджа пеш от Тайланд
След вертикалния, лъскав и трескав Банкок, културният шок си го бива – всичко изведнъж става малко: шосетата, къщите, претенциите ни. Климатикът във вановете, очакващи ни “от другата страна”, е нашето избавление от жегата и прахоляка, ала краткият преход през ничията земя и КПП-то показва недвусмислено, че влизаме в една от най-бедните страни на Югоизточна Азия. Но Камбоджа е и най-неизследваната страна в региона, а това я прави истинска перла за всеки уважаващ себе си пътешественик.
Самбан Тхенг, нашият водач, иска да ни покаже родината си именно каквато е – без грим и пудра, с естествения й приключенски чар, с широкото й, гостоприемно сърце. Затова ще ни заведе не само в популярни дестинации като оживения Сием Реп с храмовете Ангкор, динамичната столица Пном Пен и крайбрежния курорт Сиануквил, а и по неутъпканите от туристи пътеки. Впрочем Сам не е обикновен екскурзовод, а най-добрият възможен гид из камбоджанските потайности. 39-годишен, амбициозен self-made предприемач, той е собственик на бързо развиваща се травел агенция в Сием Реп – Merry Travel Asia. Животът му, като на всички в Камбоджа, не е бил никак лек – израснал в мизерия на село, с баща, изчезнал по време на кървавата диктатура на “червените кхмери”, с куп братя и сестри, с работеща от зори до здрач майка, отишъл при далечни роднини в града, за да продължи образованието си, там научил английски, стартирал като планински- и веловодач, работил за виетнамска туристическа фирма… Работохолик и мечтател, Сам е живото доказателство, че в Камбоджа има успели обикновени хора – показва ни с гордост семейната къща (хубава съпруга, две деца), на чийто втори етаж се помещава офисът на компанията му. Сред дузината му служители виждаме дори рускиня и френскоговорящ канадец, което не е изненада, защото по-светнатите руснаци и французи вече са открили потенциала на Камбоджа като евтин екзотичен рай.
Но да се върнем в
Батамбанг – втория по големина град след Пном Пен
и първия, в който попадаме след преминаването на границата. Привечер е, в парковете край реката звучи местна поп музика и почти на всеки ъгъл хората танцуват, следвайки стъпките на денс учители. Наоколо играят малки деца, старци палят ароматни пръчици и се молят пред статуи на Буда, семейства са наизлезли да се разхладят и да се видят с приятели на улична храна и бира. Животът е бавен и спокоен. И беден. Но е живот, на който хората се радват – след ада, през който са минали в продължение на почти 4 десетилетия и от който едва от 7 години се възстановяват.
Батамбанг е жив, млад, весел и вкусен град, без да е туристическа атракция. Вероятно всички западни туристи сме се събрали в момента в малък семеен ресторант с популярно кулинарно училище – Coconut LiLy. Тук се запознаваме с традиционната кхмерска кухня, която всъщност много прилича на тайландската, но не е така люта. Опитваме популярни кхмерски специалитети като пържено джинджифилово пиле, Амок фиш (риба с кокосово мляко, чили, лимонова трева и къри), говеждо Лок Лак (с лайм, чесън и пипер). На другия ден в Сием Реп пробваме тяхната гурме версия – във фамозния ресторант Sokkhak River, където ни смайват с безупречна класа и шик. В друг луксозен ресторант в Сием Реп, където вечеряме ден по-късно – Asian Square – пък ни поднасят феноменален пепър стек, приготвен със световноизвестния черен/зелен пипер от Кампот. Крабовете от крайбрежния град Кеп са друга кулинарна забележителност.
Що се отнася до рибата, най-много я ловят в езерото Тонле Сап, “вътрешното море на Камбоджа”. Там се въдят над 250 вида риби и не е случайно, че местната валута носи името на вид малък толстолоб – риел. Дълбочината на Тонле Сап – най-голямото езеро в региона, което храни цяла Камбоджа, пада през сухия сезон до 2 метра, докато през дъждовния достига 10 м. Във водата живеят в почти първобитни условия над 200 000 души, много от които никога не са стъпвали на земята. Но езерото си има своя инфраструктура: наколни магазини, кръчми, училища, работилници, храмове, дори полицейски участък.
Като цяло кхмерската улична храна е прясна и вкусна. Типичен крайпътен асортимент е т.нар. „кролан” – лепкав ориз с кокосово мляко и соеви зърна, сварен в кухината на бамбукова пръчка
По пазарите ще срещнете и екзотични деликатеси като патешки яйца със зародиши – врят в огромни тенджери върху дървени въглища, рекламират ги като изключителен афродизиак, но на вид и вкус са твърде предизвикателни за европееца (ако вярваме на Гордън Рамзи за вкуса, а аз му вярвам).
Тукашният черен хумор гласи, че
кхмерите ядат всичко, което има 4 крака и не е маса,
и всичко, което лети и не е самолет. Може да ги видите да похапват с апетит тарантули, щурци, хлебарки, скакалци, копринени буби и червеи – остатък от времето на тотален глад в края на 70-те години на миналия век. Съдържали много незаменими аминокиселини и протеини, казват.
Анджелина Джоли, която се влюби в Камбоджа, след като снима тук една от сериите за Лара Крофт и осинови местно дете, наскоро показа пред камерите как ядат със семейството й пържени насекоми. Това стана в Ангкор Ват по време на премиерата на последния режисиран от нея филм по мемоарите на Лунг Унг. Филмът “Най-напред убиха баща ми”, разпространен от Netflix само преди месец, разказва за безчовечния режим на Пол Пот през погледа на 7-годишно кхмерско момиче. Осиновеният Мадокс Джоли-Пит също участва в продукцията като изпълнителен продуцент.
Докато сме още на вълна храна, нека спомена и прочутата “Хепи Пица” – това е пица с ганджа, която само в Камбоджа можеш да си поръчаш по телефона. Не че съм пробвала, но видях как я доставиха на шеф Антъни Бурдейн в един от епизодите на “Без резервации” (и той като всички заклети авантюристи обича Камбоджа) и как накрая му стана настина много весело.
И така, вече сме в Сием Реп, но
преди да тръгнем да разглеждаме Ангкор Ват,
най-големия храмов комплекс в света (на цели 200 кв. км), Сам ни е подготвил приятна отбивка. В късния следобед поемаме към селцето Кробей Риел на 8 км от града. В последната отсечка ни качват на голям трактор, защото тропическият порой отпреди час е превърнал черните пътища в реки. Пристигаме в автентична кхмерска екокъща, където – изненада! – вместо да ни карат да садим ориз, пъргави професионални бармани приготвят за нас коктейли насред нищото.
После ни монтират на моравата да наблюдаваме залеза, а кроткият пасторален пейзаж е точно толкова упойващ, колкото съдържанието на чашите ни. Креативни подбудители на това преживяване са Cambodia Farm Tours и, Бога ми, ако се озовете някой ден в Сием Реп, не го пропускайте.
Следва късна вечеря в популярния Viroth’s, но преди това си открадвам малко време за “кхмерски масаж” в 5-звездния Pacific Hotel. Масажът се оказва тайландски, въпреки името, но хотелът е отличен избор като съотношение цена-качество. Иначе най-изисканото място в града е скъпият Amansara, където Анжелина Джоли обича да отсяда.
На идния ден стартира обиколката ни из величествените храмове в района. Кхмерските светилища не са място за поклонение, а жилища на боговете, за каквито са смятани и владетелите на древната Камбуджадеша. Симетрията и стъпаловидният вертикал (символ на свещената планина Меру) в тях са ключови, защото храмът се явява копие на Вселената. Могъщество и мащаб, съревнование между изкуство и време, между човек и природа – това е накратко храмът Ангкор Ват. Комплексът е построен след 1112 г. от император Суряварман II, наречен по-късно
“Микеланджело на Изтока”
Изграден е от гигантски каменни блокове и е съизмерим с пирамидите в Египет – с тази разлика, че строителите му не са били роби, а свободни хора. Най-голямото богатство на храмовете са барелефите, покрили стените, колоните, арките, дори таваните им. Те представляват илюстрована история на Кхмерската империя през XII-XIII век.
Изящният Байон – с характерната за него еклектика между хиндуизъм и будизъм – е построен от друг велик император, Джаяварман VII, в основаната от него столица Ангхор Тхом. Светилището има 54 кули, символизиращи 54-те провинции на империята. Всеки от върховете им завършва с четири лица на Буда, вперили взор в 4-те посоки на света (общо 216 Буди). Лабиринт от вътрешни дворове, галерии, библиотеки, стръмни стълби – в един момент човек губи представа за външния свят, което вероятно е и целта на древния ахитектурен гений.
Друга спирка по пътя ни е живописният будистки манастир
Та Прохм, известен още като “Храмът в джунглата”
Именно тук Ръдиард Киплинг получава вдъхновение за известните си творби за Маугли. Камък и дърво са се вкопчили в смъртоносна прегръдка – битка на любов и омраза, като за последно. Куриозът е, че корените на памуковите дървета (от видовете сейба и капок) всъщност в момента не рушат, а крепят градежа. Ако изсъхнат, стените на сградите ще се срутят като къщичка от домино.
Добра идея е да обядвате в археологическия район, без да се връщате до града – както ние направихме, отбивайки се в Batchum. А после да продължите чак до залез екскурзията си из магнетичната околност.
На идния ден тръгваме към поредната порция храмове – всеки от тях е различен и със своя неповторима специфика. Beong Melea, на 60 км североизточно от Сием Реп, очарова с руини, почти напълно разтворили се в природата. Френска кинопродукция е завещала на туристите част от реквизита си: въжени мостове, стълби и скелета – благодарение на тях човек наистина може да се почувства като Маугли в джунглата.
Prasat Thom се отличава от всички с особената си пирамидална форма, напомняща храмовете на ацтеките в Мезоамерика. В горичката наблизо сърцатият Сам и хората му от Merry Travel Asia ни поднасят още един сюрприз – VIP пикник, с прекрасна подредба, добро вино и вкусна храна, подготвени от Restaurant Collection.
Продължаваме към Преах Вихеар, намиращ се високо в планината, на самата граница между Камбоджа и Тайланд. Този храм е бил ябълка на раздора между двете съседни държави в продължение на години. Международен съд отсъжда, че усамотеното светилище на върха принадлежи на Камбоджа. От 2008 г. то е под закрилата на ЮНЕСКО, а от площадката му се разкрива незабравим 360-градусов изглед към цялата долина.
И тъй като сме преизпълнили плана с храмовете, на следващата сутрин поемаме към друг вид забележителности – природни. Вече сме на границата на Камбоджа с Лаос – тук могъщата река
Меконг образува най-широкия вопопад
на Югоизточна Азия – Pheakmit. Гледката е внушителна, а после – там, където Меконг се протяга и успокоява – навлизаме с лодки в реката, за да наблюдаваме тукашните сладководни делфини. Тези уникални бозайници обитават единствено Меконг и могат да бъдат видени на територията на провинция Kratie. Кхмерите ги смятат за свещени животни, затова уловът им е забранен, а учените още не са дали смислено обяснение откъде са се появили.
Изпращаме слънцето в медитативен унес на уютна тераса в ек-селището Mekong Bird Resort. Денят меко гасне, пием лаоска бира и наблюдаваме отвисоко как местните плуват в реката по здрач. Мобилна връзка и интернет няма, което усилва чувството ни за тотална откъснатост от света. Звездите са огромни и непознати. Дървените бунгала са по-скоро символичен подслон. Тишината се реже като с нож…
На другия ден, след дълго тръскане по тесните натоварени шосета към Пном Пен, се озоваваме в столицата на Камбоджа. Широки булеварди, елегантни колониални фасади, пищни храмове, ярки неонови светлини, примес от богатство и нищета, глъчка и гмеж. След покоя и семплата красота на екоселището, безапелационният лукс на Sokha Phnom Penh hotel направо ни зашеметява – щедри пространства, апартамент, в който можеш да се изгубиш, технологични чудеса (умна тоалетна, която лови всяко твое движение и ти пуска любимата музика) и т.н. Хотелът – всъщност верига от луксозни хотели (в Сием Реп, крайморския Сиануквил и Кампот) – е мащабна виетнамска инвестиция. От терасата на покрива на Sokha виждаме целия Пном Пен като на длан: огромния кръст, който образуват реките Меконг и Тонле Сап, парка с Кралския дворец, където живее крал Нородом Сиамони, най-известният храм на града Ват Пном Даун Пен.
Запознаването ни с кхмерската столица продължава с официална вечеря на корабче по Меконг и Тонле Сап, наето специално за групата ни от Golden Cruise. През нощта събираме сили за последния си сблъсък с мрачната история на хората по тези земи – краткият, но ужасяващ период на т.нар. Демократична Кампучия.
От “Туол Сленг”, секретния затвор на “червените кхмери”, човек излиза покъртен и с натежало сърце. Само за 5 години – от идването си на власт през април 1975 г. до навлизането на виетнамските войски в Пном Пен през 1979 г. – режимът на Пол Пот избива 1/3 от сънародниците си – почти 2 млн. души. Убити са най-образованите хора в страната – завършилите в чужбина и знаещите чужди езици, учителите, лекарите, инженерите, студентите, офицерите, чиновниците, дори носещите очила. Градовете са обезлюдени, а жителите им изселени в лагери, където при първобитни условия, в мор и глад, те отглеждат селскостопанска продукция, която “революционерите” изнасят за Китай. Затворът “Туол Сленг” е бившо училище, превърнато в терен за инквизиция, а днес е музей. През него за 5 години са преминали над 20 000 души – изтезавани до смърт, бесени надолу с главата, зазиждани живи… От всички тях са оцелели най-много седмина. За сметка на това техните инквизитори живеят дълго, а някои дори са още живи – част от партизанските отряди, начело със самия Пол Пот, бягат в джунглите до границата с Тайланд и остават там десетилетия.
Пол Пот така и не е осъден. Много години по-късно международен трибунал издава присъди на двама негови сподвижници – вече престарели и дементни.
Днес населението на Камбоджа наброява 15 млн. 51% от тях в момента са деца…
0 Коментара