Десислава Зафирова от ONE Gallery: Жената, която избира себе си

Десислава Зафирова е куратор, галерист и основател на ONE Gallery – едно от най-разпознаваемите пространства за съвременно изкуство в София с ясна международна ориентация.

От създаването на галерията на ул. “Дякон Игнатий” 1А (на ъгъла с “Аксаков”) през 2015 г. тя работи за свързването на българската и източноевропейската художествена сцена с глобалния арт контекст чрез изложби, международни участия и кураторски проекти. Изучавала е история на изкуството, арт мениджмънт и културна антропология . Нейната работа се движи между изследването, пазара и създаването на устойчиви модели за модерно изкуство.

Деси, вашата One Gallery се превърна бързо в едно от най-разпознаваемите и обсъждани места в София. На старта на начинанието си, как искахте да се почувстват посетителите, пристъпили в галерията ви?

Беше ми важно да създам жива културна среда, където артистичността е естествена част от ежедневието и разговора. Пространство, което премахва дистанцията между съвременното изкуство и публиката, с усещане за естетика, свобода и принадлежност – именно тази човешка енергия според мен хората усещат, когато прекрачат прага на ONE Gallery. Тук всеки може да дойде както за сериозна среща с изкуството, така и за вдъхновение, кафе, домашен уют. Вярвам, че една галерия днес не бива да е само изложбен салон, а общност за обмен на емоции и идеи.

Трудно ли се създава такова пространство, което е преживяване само по себе си? Каква е вашата лична история като галерист и куратор?

Да, трудно е, защото за един жив културен организъм не е достатъчен стилният интериор или добрата програма. Нужно е усещане за ритъм, за хора, за атмосфера, за начина, по който изкуството комуникира с живота. Най-голямото предизвикателство е да създадеш място, което да има високо професионално ниво и в същото време да не плаши или дистанцира публиката.

Моята лична история като галерист започна много преди ONE Gallery. През годините съм създавала и развивала различни арт пространства и проекти с убеждението, че културната среда в България има нужда от независими локации с ясна визия и характер. Такъв е бил и академичният ми път – изследвала съм именно независимите галерии като културен модел. Всичко това изискваше интуиция и много работа, риск и постоянство, защото в света на изкуството готови формули няма. Всяка изложба, всеки артист и всяка среща те изграждат и променят. Черпя идеите си най-вече от самия живот: от пътувания, архитектура, кино, музика, градска среда, разговори. Често вдъхновението идва и от самите артисти, чието творчество поставя въпроси, провокира, променя. За мен кураторството не е просто подреждане на произведения, а създаване на цялостно преживяване и емоционална памет.

Защо е важно изкуството да съществува в симбиоза с музика, социализация и добро настроение, да е микс между кафене, бар и инкубатор на идеи?

Защото вярвам, че изкуството не бива да е изолирано или поставяно на пиедестал, достъпно само за тесен кръг хора. Най-интересните културни пространства в света съществуват днес именно като живи социални среди, където хора от различни поколения и професии обменят идеи и преживяват културата по по-свободен и човешки начин. Музиката, разговорите на кафе или чаша вино променят начина, по който човек възприема изкуството. Те създават усещане за близост и премахват напрежението, което хората понякога изпитват в класическите галерийни пространства.

ONE Gallery следва тази тенденция, защото съвременната публика според мен иска не просто да „гледа“ изкуство, а да е част от едно цялостно преживяване. Когато хората се чувстват спокойни и свързани помежду си, тогава разговорът за изкуство става много по-истински и естествен.

Тоест арт естетиката е вече и усещане за принадлежност?

Категорично. В свят, който е изключително дигитален и забързан, вече има силна нужда от автентични пространства с характер, емоция и чувство за общност. Арт естетиката вече не е само въпрос на визуален език, тя е начин на мислене. Хората копнеят да са в среда, която носи култура, вкус и идея. Именно затова пространствата, които комбинират изкуство, дизайн, музика и социален живот, се превръщат днес в естествени точки за комуникация. Публиката усеща кога едно място е създадено само като „концепция“ и кога зад него има истинска визия и лична енергия.

Как избирате артистите, които показвате?

Интересуват ме артисти със смелост да експериментират и да изграждат собствен свят. Винаги търся и определена енергия – когато творецът има вътрешна необходимост от създаване на изкуство, това се усеща много силно. Разбира се, важен е и диалогът между артиста и пространството. В ONE Gallery се стремим към програма, в която различни поколения, естетики и гледни точки могат да съществуват заедно и да водят диалог помежду си. За мен кураторството не е само селекцията, а изграждането на цялостен разказ и атмосфера. Всяка изложба трябва да предизвиква емоция, идея или въпрос, който остава с посетителя дори след като той си тръгне.

Има ли нещо общо между всички творци, които ви вълнуват?

Да, мисля, че има. Най-силно ме привлича автентичността у един артист. Независимо дали работят минималистично, концептуално или емоционално, всички творци, които ме вълнуват, имат собствен глас и смелост да бъдат разпознаваеми. Харесвам автори, в чието изкуство има дълбочина, интелигентност и определено напрежение – нещо, което те кара да спреш, да почувстваш или да се замислиш. Ценя още дисциплината и последователността. Истински силните артисти не разчитат само на талант, а на дългогодишно изграждане на собствена визуална и концептуална вселена.

Какво казва една галерия за човека, който я създава?

Пространството никога не е просто архитектура или програма от изложби. То носи енергия, отношение и ценности. Начинът, по който са подбрани артистите, музиката, детайлите, дори хората, които се събират на едно място – всичко това говори много за визията на неговия създател. За мен галерията е своеобразен автопортрет, но изграден чрез изкуство и срещи. Хората усещат, когато едно пространство е създадено с характер и последователност. Именно тогава то започва да изгражда собствена общност около себе си.

Готова ли е София за подобен нов тип културни пространства, каквото е вашето? Как изглежда съвременният вкус според вас?

София става все по-готова – с появата на нови поколения, които пътуват много навън и имат достъп до световните културни модели. Те отиват отвъд класическото разделение между галерия, бар, кафене и място за забавление. Хората очакват среда, в която културата отива отвъд събитието. Съвременният вкус става все по-интуитивен и заедно с това по-взискателен според мен. Българите започват да ценят културните пространства като част от начина си на живот. Те търсят места, в които могат едновременно да общуват, да мислят, да работят, да се вдъхновяват и да се чувстват като част от общност. Точно затова вярвам, че бъдещето принадлежи на хибридните пространства, съчетаващи изкуство, дизайн, музика, гастрономия и социален живот по естествен и интелигентен начин. А София има потенциал да развие много силна и разпознаваема културна сцена именно в тази посока.

Българската ONE Gallery беше част от Monaco Art Week 2026, представяйки се с изложбата на Christo „От рисунки към реалност“. Експозицията привлече колекционери, куратори и представители на международната арт сцена като едно от значимите събития през сезона в княжеството. Как успяхте?

Участието на ONE Gallery в Monaco Art Week 2026 с изложбата на Christo беше сюблимен момент като естествено продължение на една дългогодишна визия – българска независима галерия да присъства уверено в международния културен контекст. Това не се случва лесно и със сигурност не става бързо. Зад подобен проект стоят години работа, изграждане на доверие, международни контакти, последователност и много сериозна подготовка. При изложба, свързана с артист от мащаба на Christo, всеки детайл има значение – от концепцията и селекцията на работите до логистиката, застраховките, комуникацията с фондацията и позиционирането в рамките на Monaco Art Week.

За мен беше най-важно изложбата да се направи с уважение към философията и наследството на Christo – не просто като престижно събитие, а като интелигентен разговор за процеса, свободата и силата на идеята. Именно това, според мен, беше усетено и от международната публика. Разбира се, подобно участие има своята цена – не само финансова, но и лична. То изисква огромна концентрация, постоянство, способност да поемаш риск и да работиш под напрежение в международна среда с много високи критерии. Но точно такива проекти показват, че българска галерия може да е видима и конкурентна на световната сцена, когато има ясна визия и смелост да мисли мащабно.

Проектът ви е посветен на уникалния артистичен език на Кристо. Как откликна световната публика и какво научихте от срещите в Монако?

Реакцията на международната публика беше изключително силна, защото Christo е артист, който продължава да вълнува поколения колекционери, куратори и хора извън тесния свят на изкуството. Интересното е, че публиката в Монако не възприе изложбата просто като исторически или архивен проект, а като много актуален разговор за свободата, въображението и силата на невъзможното. Много хора бяха впечатлени именно от процеса зад работите – как Christo превръща рисунката, идеята и мечтата в реалност с почти невъзможен мащаб. Това има особено значение днес, защото изкуството му винаги е било свързано не само с естетика, а с визия, упоритост и абсолютна независимост.

Форумът в Монако беше много ценен за мен и като срещи, и като наблюдения как функционира на най-високо ниво международната арт сцена. Там много ясно се вижда колко важни са доверието, репутацията, последователността и качеството на комуникацията. Научих също, че международната публика все повече търси не толкова „големи имена“, колкото смисъл, концепция и добре разказана история.

Има ли разлика в начина, по който България и Западна Европа преживяват изкуството?

Има, но това постепенно започва да се променя. В Западна Европа съществува много по-дълго изграждана култура на взаимодействие с изкуството, посещението на галерии, музеи и културни събития е естествена част от лайфстайла. По-силни традиции имат още колекционерството, меценатството.

В България изкуството все още се възприема като нещо нишово и абстрактно, но вече има нова публика – по-отворена, по-информирана и много по-любопитна. В България културната сцена се развива въпреки ограниченията, а не благодарение на стабилна система. Но тъкмо това понякога ражда силна енергия, гъвкавост и желание за експеримент. Вярвам, че българската сцена има огромен потенциал. Нужно е време, устойчивост и повече подкрепа, но София става все по-интересна културна точка на картата на Европа.

Кристо е артист на свободата, визията и мащаба. Има ли нещо от философията на този арт гигант с български корени и душа на космополит, което припознавате лично?

Припознавам в Christo идеята за свободата като вътрешна необходимост. Независимо колко невъзможен, скъп или труден изглежда един проект, той не прави компромис. Във философията му има смелост и мащаб, упорство да следваш визията си докрай, дори когато целият свят ти казва, че е невъзможно. Именно това го прави толкова универсален артист, работещ не само с пространство и материал, а и с човешкото въображение и преодоляването на граници – буквални и психологически.

Припознавам се и в неговата независимост. Christo винаги е защитавал свободата на артиста и автономността на проектите си, без да позволява външни интереси да определят посоката му. Изключително уважавам това и се опитвам да го следвам в собствената си работа като галерист и куратор. Пътят му показва как човек с български корени може да е разпознаваем и значим глобално, без да губи своята идентичност.

На вас какво ви струваше независимостта?

В света на изкуството свободата не е комфортна територия, тя изисква постоянство и устойчивост. Имала съм своите моменти на съмнение, на умора и напрежение, особено когато съм отказвала да правя компромиси. Но вярвам, че именно това изгражда идентичността – да не предаваш ценностите си заради по-лесния път.

Независимостта ми костваше време, спокойствие, понякога усещане за сигурност. Но ми даде в замяна нещо много по-важно – възможността да създавам проекти, живот, среда, които са истински мои. Свободата не е липса на трудности, по-скоро е правото да избираш за какво си готов да платиш цената.

Кой е най-смелият избор, който сте правила?

Най-смелите житейски решения рядко изглеждат драматични отвън и често са свързани с това да поемеш риск без гаранция за успех, да останеш верен на себе си пред перспективата на несигурността, да започнеш отначало. За мен бе смело да избера независимия път и да градя собствени пространства и визия, вместо да следвам по-сигурни, предварително зададени модели. В културните кръгове това значи постоянно да доказваш, че имаш място и публика. Смело решение бе и да мисля международно, идвайки от България – да вярвам, че една независима българска галерия може да е част от големи световни форуми.

Но може би най-смелото ми решение бе свързано с личната свобода – моментът, в който спрях да живея според чуждите очаквания и започнах да избирам живота, средата и хората, които наистина съответстват на моята вътрешна истина. Според мен това изисква най-много кураж.

Кога една жена започва истински да избира себе си и престава да търси одобрение отвън?

Това обикновено не се случва изведнъж, а е процес, свързан с натрупване на опит и разочарования, с лични победи и загуби, с осъзнаването, че външното одобрение не може да замени вътрешното усещане за стойност и спокойствие. С времето човек разбира, че няма как да бъде харесван от всички и че това всъщност е освобождаващо. Истинската зрялост идва, когато започнеш да избираш автентичното за теб, дори понякога околните да не го разбират. Не мисля, че спираме напълно да търсим одобрение – всички сме социални същества и имаме нужда от свързаност и признание. Но идва момент, в който външният шум вече не определя стойността ти. За мен най-силните хора са тези, които успяват да запазят чувствителността си, без да губят центъра си. Истинската сила не е в това да не чувстваш, а да останеш верен на себе си въпреки всичко.

Как се променя любовта, когато една жена вече не се бои да остане сама?

Когато спрем да се страхуваме да останем сами, това променя цялата динамика на една връзка – любовта престава да е зависимост и става осъзнат избор. Вътрешният мир е съпътстван с умението за поставяне на здравословни граници. Не приемаме отношения, в които трябва постоянно да се доказваме, не молим за внимание, не губим себе си, за да бъдем обичани. Така любовта става по-зряла, по-чиста и много по-свободна. Понякога най-голямата форма на любов към себе си е именно способността да си тръгнеш навреме – не от гордост, а от яснота.

Да си тръгнеш, не е ли понякога най-силният избор?

Така е, особено когато, оставайки, предаваш достойнството и губиш баланса си. Според мен силата не е в това да се държиш на всяка цена за някого, а да имаш смелостта да пуснеш онова, което вече не ти позволява да бъдеш себе си.

Ако самотата е пространство за трансформация, то как изглежда зрелият партньор през вашите очи?

За мен зрелият партньор не е човек без страхове и слабости, а такъв, който има осъзнатост и емоционална отговорност. Той може да комуникира честно, да присъства истински и да не бяга от близостта, когато тя стане дълбока и реална. Мисля, че зрелостта личи най-много в начина, по който човек се отнася към свободата – своята и на другия. Зрелият партньор не се опитва да контролира, да доказва власт или да запълва чрез връзката вътрешни липси. Той умее да е близо, без да задушава, и да обича, без да притежава. За мен е важна и способността за диалог – присъствието, последователността и уважението към емоциите на другия.

И може би най-важното – зрелият партньор не се страхува от силната жена, не се конкурира с нея. Мисля, че когато човек е преминал през собствената си самота и трансформация, започва да търси не просто привличане, а истинско партньорство, спокойствие и дълбочина.

Вие как се научихте да поставяте граници – в любовта, в работата и в приятелствата?

С времето разбрах, че не е достатъчно само да даваш в любовта, приятелствата и работата. Много важно е и да усещаш реципрочност насреща си: истинско присъствие, уважение и грижа към твоята енергия. Случва се една връзка да започне да отнема от идентичността на жената. Това става, когато тя започне да премълчава, да се смалява, да се адаптира прекалено и да губи връзка със собствените си желания и вътрешен глас – само и само за да задържи другия човек. Любовта не би трябвало да изисква отказ от себе си. Вярвам, че здравата връзка не те прави по-малък, напротив – дава ти пространство да бъдеш още повече себе си.

Какво пазите само за себе си и кое ви прави истински щастлива?

Всички имаме своята лична територия, до която не всеки получава достъп. С времето започнах да ценя именно това защитено пространство, чувствителността и тишината, нещата, които не е нужно да бъдат демонстрирани и обяснявани публично. В свят, в който всичко постоянно се споделя и показва, за мен се превърна в ценност да запазя част от себе си недостъпна. Защото вярвам, че най-истинските неща имат нужда от закрила и вътрешен живот.

А истинското щастие за мен е много свързано със свобода, смисъл и усещане за живост. Щастлива ме правят красивите разговори, изкуството, пътуванията, моментите на вдъхновение, усещането, че създавам нещо истинско и че около мен има хора, с които не се преструвам на друга и не доказвам нищо.

Ако животът ви беше изложба, как щеше да се казва?

Може би днес бих я нарекла „Между свобода и принадлежност“. Защото животът ми винаги е бил движение между тези две състояния: желанието да остана свободна и вярна на себе си, но и нуждата от истинска близост, смислени връзки и усещане за дом в пространствата, които създавам.

Има и нещо много символично в самата идея за изложба – тя никога не е напълно завършена история. Винаги има процес, трансформация, нови пластове и различен прочит с времето. Мисля, че животът е точно такъв. Ако трябва да съм напълно честна, тази изложба би била не за съвършенството, а за пътя – за силата да се променяш, да губиш и да започваш отново, запазвайки способността си да мечтаеш.

А сега накъде след успеха в Монако на ONE Gallery?

Monaco Art Week показа, че ONE Gallery има потенциал да е част от международния разговор за съвременно изкуство и че една независима българска галерия може да присъства уверено на сцената. Следващата ни цел е да продължим да развиваме тази международна линия с изграждането на устойчиво присъствие.

В същото време за мен е много важно ONE Gallery да остане жива и активна в София, да продължи да се развива като културен хъб – с нови кураторски проекти, международни колаборации и работа с артисти, които имат силен и разпознаваем визуален език. Най-интересното тепърва предстои.