Моята голяма, луда българска сватба

Моят ден

У дома сме, вечер като всяка друга – нещо сготвено набързо, малко сирена и вино. Живеем заедно повече от година и се радваме на домашния уют, защото рядко ни се „получава” (той често е на път, а когато е в родината, бързаме да се видим с приятели, редувайки моите и неговите). “Искаш ли да се омъжиш за мен, или… Как се казваше, чакай малко… Искаш ли да станеш моя жена?”, изстреля внезапно, както си седяхме един срещу друг на холната масичка. „Ама ти сериозно ли…?”, попитах изненадано и двамата избухнахме в смях. Винаги съм мечтала за този ден, но не съм очаквала, че е толкова просто и същевременно толкова романтично. Не като във филмите, с пръстен в чаша шампанско или кутийка, извадена от джоба. Беше толкова обикновено (и истинско), че превърна този ден в най-необикновения в живота ми. И вечерта завърши както обикновено: чаша вино преди лягане, закачки покрай отсервирането на масата, борба пред мивката за измиването на съдовете. Но този ден си остава много специален – това беше моят ден, казах му „Да!“.

Планът

Да, но никак не е лесно да организираш сватба. Трудното почва още от решението дали изобщо да я има, или просто да си кажете “да” и в обредната зала. Дълго отлагахме и давахме уклончиви отговори на ритуалния въпрос на родители и приятели: «Хайде, кога ще е сватбата?» Не знам дали, ако не бяха така настоятелни, тя щеше да се случи. В крайна сметка решихме: ще вдигнем купон за най-близките. Запретнах ръкави и се заех с организацията – тук съм в стихията си, голямо удоволствие ми доставя. И тъй като имах безброй идеи и се обърквах какво точно искам, реших, че най-добрият начин е писането. Нужен бе изчерпателен план – не можех да позволя на някакъв дребен пропуснат детайл да ми развали настроението в Деня!

Пий, куме, пий…

Първо обсъдихме кумовете – централен въпрос, който обаче не отне много време, защото срещна единомислие. Искахме те да са ни приятели, с които да прекарваме повече време заедно. И направихме своя избор. Кумът е от едно семейство, кумата – от друго, и сега си имаме много кумове. Веселба!

Предсватбена треска

Предстоеше друго важно решение: датата. Може да ви се струва, че за много хора бракът е отживелица, но 3 месеца преди желания ден вероятността да запазиш час в обредната зала хич не е голяма. Сменихме го именно поради тази причина. Последва паниката, че няма никакво време. Викат му „предсватбена треска“, която мен ме споходи твърде рано. И един съботен ден се озовах пред компютъра, правейки подробни екселски таблички за всичко: от цветчетата за косата до менюто в ресторанта. Нещата за организиране ми се видяха безброй, имах чувството, че година няма да стигне. А исках да го направим сами, с агенция не е същото, някак си не се чувстваш «вътре», в своята сватба.

Интернет

Там се натъкнах на не много информация, но пък полезна. Допълних план-графика с разпределение по дати и срокове за изпълнение на всяка задачка. Открих какво се прави 3 месеца преди сватбата, 2 месеца преди сватбата, последната седмица (о, ужас, тя ми се струваше все по-близо) и т.н. Оттук насетне започна маратонът.

Столицата на булките

Обиколката по булчинските магазини в София ми отне точно две съботи (не мога да разбера защо някои от тях не работят в събота следобед, което допълнително ме притесни). И бързо взех кардинално решение: отиваме в Асеновград, града на булките. Хем ще е купон, хем ще свършим работа. Тръгнахме сутринта с две коли, в едната – аз, кумата и мама, разбира се, а в другата – банда приятелки, жадни за емоции. Голяма атракция бяхме по магазините (там наистина са много, обиколихме над 30), на моменти продавачките объркано питаха: „Извинете, а коя е булката?“ Избухваше смях и започваше едно лудешко събличане/обличане. Така до ранния следобед.

Тя…

Беше изложена на манекен. Моята рокля. Още щом я зърнах, разбрах, че е тя. Дори не беше нужно да я пробвам, но го направих и в миг забравих дългото ходене, изхабените нерви и всичко останало – това беше Моята рокля (както Моята любов и Моят ден). Преди това всички казваха: «Ще гледаш много, ще пробваш много, а тя сама ще си покаже коя е. Роклята.» Чувствах се като принцеса – подаваха ми аксесоари, обувки, вдигаха ми косата, кичеха ме с воали, надявах ръкавици… Усещането е неописуемо.

… и той

Мъжете не са по-малко претенциозни от жените. Само дето не познават нашето удоволствие, свързано с пазаруването. На поредната съботна обиколка (този път по „мъжките” магазини) бяхме сами – той едва ли щеше да изтърпи още някого, който „дава акъл кое стои добре и кое не”. След преглед на няколко магазина мероприятието беше застрашено от провал, а не можехме да си го позволим – следващия уикенд той пак заминаваше, а за втора съвместна обиколка не смеех и да помисля. Затова спонтанно вмъкнахме в програмата разточителен обяд в уютен ресторант. Това със сигурност помогна в края на деня да финишираме с отметки по целия списък: страхотен костюм, риза, вратовръзка, обувки и всичко това в тон с роклята (която той още не бе виждал). „Ами аз съм готов! Имам си костюм и всичко останало. Трябва ли да има сватба?” Отдъхнах си – не беше изгубил невероятното си чувство за хумор в препускането по магазините.

Backstage

Проведох и маркетингово проучване на съставa, без който събитието е невъзможно: гримьори, фризьори, маникюристи, оператори, диджеи – хората, които помагат нещата да се случат така, че да се помнят. Предвкусих удоволствието от Деня с пробни гримове и прически, срещах се с всяко действащо лице за уточняване на подробности и използвах часовете след работа, за да поддържам тонус и настроение с глезотии – маникюр, масаж, солариум, сауна.

Оня списък

С него започна подготовката за самия купон. Предварителните уточнения бяха дълги, решихме, че родата е твърде голяма и е непосилно да я съберем цялата, и то от двете страни на виновниците. Затова приятелите се нижеха на списъка един подир друг: от ранното детство, съученици, състуденти, колеги, всички най-близки сред най-близките. Предвидихме и табелки с номерца на масите в ресторанта, за да избегнем излишната суетня.

Сватбите на най-добрите ни приятели

На приятелите раздадохме „парчета“ от големия списък със задачи. На разпит бяха привикани всички, оженили се през последните години, за ценни съвети и препоръки. По техни идеи направихме изключително красиви покани, украсите в ресторанта и на колата, опаковахме малки подаръчета за гостите. Не пропуснахме и родителите и техните приятели – кой по-добре ще направи домашни сладки и истински погачи.

Мястото

Не знам какво им е на хората в малките градове, след като дори в столицата изборът на ресторант се оказа труден (обиколихме поне 10). В крайна сметка спечели класическият вариант: място извън, но в близост до София, голяма градина, изискана кухня, добро обслужване. Отзивчивият персонал още на първата среща ни даде да разберем, че ще се погрижи за всичко. Събитието беше изчистено откъм ритуали в ресторанта – ние посрещахме гостите с чаша шампанско и ги настанявахме в очакване на големия купон.

И сега, дами и господа…

На фона на поредица от 10-ина дъждовни дни, Денят започна прекрасно – слънчев и безоблачен. Природата явно беше с нас (не съм суеверна, но ми се струва, че има нещо вярно). Вече мислехме само за хубавото настроение, всичко се случваше от само себе си, нали така го бяхме планували. И го бяхме подготвяли дълго, с любов – за нас, за най-близките. А те ни отвърнаха с много настроение и усмивки. И направиха нашия празник незабравим.