Всички сме се усмихвали на израза: „Едно е сигурно – родил ли си се, ще си отидеш някой ден от този свят“. Много от нас са го цитирали нееднократно.
Но когато ни застигне кончината на близък роднина, приятел или добър познат, се сриваме. Не искаме да повярваме, че е истина. Истерично се надяваме да е някакъв кошмарен сън, от който скоро ще се събудим.
За съжаление, това е единственото, което е абсолютно сигурно – че ще има край животът ни на тази Земя. И колкото и да не ни се иска и да се гневим в болката си, трябва да приемем този факт.
Загубата винаги е загуба.
Хората казват, че човек, който си е отишъл в дълбока старост, си е поживял и че болката е повече за младите, които си отиват „без време“ от този свят.
Ако погледнем безпристрастно – да, така е. Защото един млад човек, който умира, няма да изживее неща, които би изживял, ако има повече житейско време.
Болката от загубата на любим човек обаче не гледа кой на колко години е. Защото обичта, взаимоотношенията ни, животът ни, който е преплетен по един или друг начин с него… всичко това ни липсва. Ние си искаме уютната прегръдка на баба, дядо, мама, татко, батко, кака, леля, вуйчо, братовчед, приятел, съпруг, съпруга. А най-страшното е, когато родител загуби детето си… той не иска само прегръдката си с него.
Иска живота си с него.
Иска да живее през живота на детето си. И когато това не е възможно, страданието е безкрайно.
Казват, че времето лекува. Не вярвам в това.
Вярвам, че времето ни дава шанс да се научим как да живеем с болката. Да намираме смисъл всеки ден защо да продължаваме да ставаме от леглото, защо да вървим по начертаните задачи, да поемаме въздух.
Всеки човек страда. Разбира се, при някои прагът на страданието е висок и те някак си намират бързо пътя, по който да се измъкнат от болката и да продължат.
Но има хора, които отказват да приемат загубата и това ги прави уязвими в емоционален, психически и физически аспект.
Тогава много често техните близки и приятели се опитват да ги убедят да посетят специалисти, с които да поговорят и да намерят начин как да облекчат страданието им.
Истината е, че в действителност е нужно време. Време да изплуваш или напълно да потънеш от болката по загубата.
И това е въпрос на избор.
Много хора биха казали, че в страданието си не можем направим избор. Не е вярно. Ако решим да страдаме и да се откажем от живота, това не е ли личен избор? Да, личен е.
А можем да изберем да продължим живота си, в началото трудно, а след това малко по-уверено, малко по-реалистично, ако се отдадем на някаква кауза, помогнем за нечии живот, протегнем ръка на отчаян човек…
В болката и страданието си ние се трансформираме като феникс от пепелта и не за да ни стане по-леко, а за да дадем сили на някой, който се нуждае от сила. Съвършенството – да дадем сили, когато за нас нямаме и грам такива.
При загубата на близки страдаме от липсата си на общуване с тях. Защото не можем да си поговорим, да се посмеем, да споделим мечти, да ги помолим за съвет или просто да се разходим с тях, водейки щастлив и спокоен разговор.
Осъзнаваме, че никога повече този телефонен номер няма да се изпише на дисплея. Няма да чуем гласа на любимия човек. Боли от осъзнаването, че няма да докоснем любими ръце, че няма да се скрием като малки деца в майчина или бащина прегръдка…
Боли, когато осъзнаем, че сме осиротели.
Но всъщност това е част от живота. И ако се замислим, това ни съпътства почти през целия живот. Губим роднини, близки, съученици, приятели, любови…
И естествено, с тези си думи ясно осъзнавам, че не ви казвам нищо ново.
Ясно е, болка има. И без значение, колко е голяма, тя съществува и садистично стиска сърцето и душата ни, оставяйки ни без дъх. Въпросът е, как да продължим.
Отговорът е – ще бъде трудно.
Но всички, които все още сме в това измерение, трябва да живеем и заради тях. Никой от близките ни не е мъртъв, докато ги помним. Докато правим неща, които знаем, че те биха направили.
Не сме предатели, защото след голямата болка сме си позволили да се усмихнем. Защото все едно се усмихваме и вместо тях.
Не сме предатели, ако намерим сили да изградим живота си отново и да се влюбим отново, защото се влюбваме и вместо тях.
Не сме чудовища, защото сме си позволили да отидем на екскурзия, за която сме си мечтали отдавна.
Не сме предатели, че сме сложили залък в пресъхналото си от рев гърло. Защото сме хапнали и заради тях.
Не сме предатели, защото с всеки изминал ден намираме все по-удобно място на тежката и неудобна раница на тъгата си.
Не сме безсърдечни, ако не сме се сетили два или три дена за тях. Защото живеем, работим и мечтаем.
Нещо, което те самите биха искали от нас да направим. Да продължим живота си и просто да не ги забравяме.
Без значение е дали ще ходим на психолог, дали ще пием успокоителни, работим до изнемога, говорим с часове с различни хора или просто мълчим… Всеки търси с кървящата си душа пътя по който да открие мъничко облекчение.
И когато това се случи, не трябва да се изпитва чувство на вина.
Защото, ако трябва да погледнем реално на нещата, един ден и ние ще си тръгнем оттук. И тогава не бихме искали нашите близки да страдат за нас по начин, който да унищожи душата, съзнанието и телата им.
Никога не е лесно да се сбогуваш.
Не е лесно да осъзнаеш, че не носиш вина, когато някой любим близък си отива. Истината е, че всеки ще живее колкото живее и ще си отиде, когато си отиде.
Ред няма. Знаем го всички, въпреки, че всички искаме ред на това.
Но все още не сме стигнали до Съзнанието, което да определя степента ни на дълголетие. И това е част от един цикъл, който все още не е повдигнал завесите си, за да ни покаже съвършенството на Всемира.
Ще помним думи, аромати, смях, случки с любими хора, които вече не са сред нас. Ще помним погледите им, съветите им, закачките, лудориите…
Ще помним едно дълго сбогуване и едно топло махане с ръка от терасата.
Ще помним думи като: „Обичам те, бабината ми. Много те обичам. Помни това.“
Ще помним думи от татко, мама, съпруг или съпруга…
И те ще ни болят. Много ще ни болят. И когато сме останали без грам сили и когато едва дишаме от болка, ще трябва, да, ще трябва да им се усмихнем.
На тях, нашите звездички. Да се усмихнем на спомените си с тях и в името на тях да бъдем силни.
Силата ще дойде от нас. От нашият избор.
Каквито и техники за възстановяване да се използват, няма да помогнат, ако не направим своя избор.
Да живеем с тях, въпреки загубата им. Да живеем със спомените си. Да живеем и заради тях.
Трудно е.
Но кой е казал, кой ни е обещал, че ще е лесно и леко?
Съвършенството е през Голготата на душата.
Осъзнаване и смирение.
Мъдростта е приемането на живота и смъртта.
Нека живеем за тях и заради тях.
Нека изпълним със смисъл загубата.
Нека намерим сили да им се усмихнем, въпреки сълзите си.
Животът е дар. Той е прекрасен и мъдър във всичките му нюанси. И това, което би било добре за нас е, да го изживеем достойно, стойностно и смислено. Да приемем и даровете му, и загубите. И трудностите и лекотата, която ни дарява, чрез красиви моменти.
Ще губим близки, ще дойде и нашият миг.
Може би е добре да дадем пример на нашите близки как да приемат нашия край.
И когато това се случи, ние ще се усмихваме от небесата, защото те ще са добре.
Защото всички хора искат любимите им същества да са щастливи, радостни и силни.
Болката и загубата…
Ще вървят с нас.
Както обичта, надеждата, живота, мечтите и усмивките.
Да изживеем красив миг за онези, които много обичаме и които не са сред нас.
Да почетем смъртта с Живот.
0 Коментара