Дилемата кариера/семейство

Пролог

На горния въпрос ще отговоря по-късно, но със сигурност съм престанала да пиша „професионално“ от около 10-ина години. Това звучи като оправдание и е такова.

Кратка биографична справка, нещо като автопортрет

Първата ми любов се случи на 18. Беше незаконна и прекрасна.

Първата си работа също започнах на 18 – и тя беше незаконна и прекрасна. Давах частни уроци по литература на кандидат-студенти, като се представях за 27-годишна, женена, за да не се наложи да обсъждаме дребната подробност, че аз също бях кандидат-студентка. Ефекта постигах, като си слагах ролки на главата (тогава 27-годишните ми се струваха бабички) и карах един мой добър приятел и съсед да влиза по средата на урока – все едно, че ми е мъж – и да ме пита със строг глас кога ще свърша. Тогава така си представях семейния живот.

Броя си го за успешно начало, понеже и аз, и учениците ми бяхме приети в СУ-то. Втората ми любов беше с учителя по литература, който подготвяше мен самата за изпитите. Тогава поне ми се изясни, че животът си е литература, по-често списвана от автори като Илф и Петров, отколкото от сестрите Бронте.

Втората ми работа представляваше почтено и трудолюбиво „закаляване“ на перото във всички възможни жанрове за първото порно/еротично списание в България. И до ден днешен това си остава най-добре платената ми работа. Бях на 20, животът течеше с пълна пара, а аз бях богата и реализирана като вълшебница. Голямата си любов срещнах пред редакцията на списанието: ултрадесен художник екстремист от македонски произход – идеалният съпруг за либералстваща журналистка с интелектуални претенции, за каквато се вземах в оня период. Оттам нататък можем да говорим за кариера в по-общоприетия смисъл на думата. Изкачване по телевизионната стълбица от кота нула до предпоследния етаж (защото от последния обикновено скачат), придружено с всички трагикомични, но поучителни етапи, изживени драматично и забавно.

И затваряне на кръга – отскоро, отново като на 18, сама съм си работодател и отново се правя на 27-годишна, точно толкова неуспешно. Само че този път има и 7 дами, на които трябва да плащам заплата (по възможност редовно) и истински съпруг, и две съвсем истински деца – и двете момчета, за да ми напомнят, че се налага да потретя и почетвъртя до момиче, понеже на бабите и дядовците така им се иска и една мъничка Олга, кръстена на баба си по майчина линия.

Още по-кратка аритметична справка, без нотки на самосъжаление

Средно 10-часов работен ден в добрите дни; задължителна 3-часова майчинска вахта; някой и друг домакински човекочас; минимум 1-часова съпружеска аудиенция, която винаги се простира повече, защото първият час отива в работни разговори, а те не се броят; 2 часа телефонен разговор на ден с най-добрата приятелка, за да мога да гледам „Сексът и градът“, без да съжалявам, че изпускам нещо (от една година поне този разход го съкратих, защото двете с нея станахме „съдружнички по неволя“ и оползотворяваме гореспоменатите 10 часа); около час разговори с мама, татко и батко за емоционален баланс; средно час и половина литературни занимания за пълноценна почивка, като изобщо не е задължително творбите да са от Джойс или Сартър – интелектуалните разговори по масите отстъпиха, както сами се убеждавате, пред сантиментално-битовите.

Останалите 3-4-5 часа са за сън или за пиано бар, или за кръчма, или пак за работа, но вкъщи, зависи от настроението и финансите.

Тезата

Както ме е учил учителят по литература, в една добре развита тема тезата трябва да е не повече от 3-4 прости изречения. Моята е с повечко думи, но пък аз изпита по литература вече си го изкарах. По-голямата беда е, че никак не е иронична, което веднага ще ме вкара в редиците на нравоучителните госпожи на средна възраст. Това от своя страна е достатъчно комично, затова продължавам без страх. Понеже от всичко най се страхувам от прекалената сериозност.

Според мен дългосрочният успех в работата на една жена е правопропорционален на броя на децата и любовта към мъжа/мъжете до нея, както и обратното.

Сложният баланс между тези два полуживота, защото нито един от тях не е достатъчен самостоятелно, е сам по себе си огромно предизвикателство. Когато то бъде поето, автоматично двата полуживота поотделно престават да бъдат така стряскащо важни и това се усеща от всички играчи на терена. Така въпросната жена придобива онази смелост, която кара хората, от които зависи кариерата й, да не смеят да й се препречват много- много, а мъжът и децата й – да я ценя като рядко полезно изкопаемо (натъртвам на „ценят“, на „рядко“ и на „полезно“). Това от своя страна е идеална храна за самочувствието й, което пък я прави още по-смела и силна. Постига се ефектът на скачените съдове и енергията от единия съд се прелива в другия, така че никога няма дефицит.

Кръгът е щастливо омагьосан. Освен в случаите, когато се появи „теч“ и въпросната бизнес майка бива обхваната от неконтролируемо чувство за вина. Лечението е като при ваксините – да извършиш нещо още по- предизвикващо чувство за вина.

Ето два примера, които са като полети със захарен сироп, но пък са напълно истински.

Въпрос: Как можа да забременееш тъкмо сега, когато ни предстои толкова важна година?

Отговор: Ами точно защото знам, че трябва да удвоим рейтингите.

Бебето беше на три месеца, когато това стана. Получих най-огромния букет в живота си от задаващия въпроса.

Горе-долу по същото време, мила семейна сценка

Петък вечер.

Той: Утре ти ще ставаш с бебето, защото съм капнал (става въпрос за 6,30 сутринта).

Тя: Не, не, моля те…

Събота, 10,45 сутринта. Тя отваря блажено очи, благославяща наум най-милия мъж на света, докато в един момент не чува познатото хъркане вдясно.

С ужас вперва поглед в креватчето на бебето, да не би да се е задушило. Още по-страшно, няма го. Трескаво излиза от стаята, влетява в хола – празен. Отива в детската стая и, о, небеса – 5-годишният по-голям брат е настанил 3-месечното бебе в скута си и усърдно го храни с нещо от биберон. Трогателно, но не съвсем.

Тя (плахо): Какво е това, миличък?

Той (гордо): Разбира се, че прясно мляко от кутията в хладилника.

Бележка под линия: Каквото не ни убива, ни прави по-силни – важи и за бебетата.

Този чист адреналин доведе по-късно същата сутрин до идеята за настоящата ми PR агенция, за която налудничаво си представях, че ще ми осигури повече свободно време.

За да не останете с впечатлението, че чета само чиклити и женски списания, каквито много обичам, ще ви преразкажа едно философско наблюдение, принадлежащо на Юлия Кръстева. Тя описва изключителното предимство да си чужденец, ако искаш да наблюдаваш и мислиш света около себе си. Позата на чужденеца ти гарантира необходимата дистанция и оттам яснота на погледа. Тъкмо това се случва, когато обитаваш едновременно двата полуживота. Ти хем живееш всеки от тях, хем го наблюдаваш и оценяваш от дистанцията на другия. Това дава такова усещане за сила и свобода, че щастието е почти осезаемо.

Ето заради това смятам, че безумното клише „кариерата или семейството“ е точно толкова некоректно, колкото и въпросът на Карлсон към госпожица Рог: „А ти спря ли сутрин да пиеш коняк на гладно – отговори ми с да или не?“

Версията на мъжа ми

Баба не знаеше колко струва един хляб и не само, че никога не е работила, но и отказваше да пазарува. Затова пък два пъти седмично правеше журове и в кухнята винаги миришеше на прясно изпечено кафе и агнеси. Обожавам тази миризма. Майка ми е първо поколение еманципантка. Работеше много за времето си, но винаги на предно място са били децата, мъжът, семейството. В кухнята миришеше на уникална смесица между телешко варено и парфюм „Нина Ричи“. Все още за мен този аромат е символ на домашния уют.

Жена ми готви прекрасно и когато го направи, вкъщи сме като на празник. В детството ми ходехме на ресторант по повод, а сега ядем всеки ден на ресторант и си готвим вкъщи на големи празници.

Уютът у дома е сюрреалистичен, но аз го обожавам със същата сила, с която и този при мама. Само че поне веднъж седмично се отбивам при мама.

Особена смес от мирис на цигари и еспресо, детски мокри кърпички и още нещо, което аз наричам специфичния аромат на енергията на жена ми. Завладяващо е, но невинаги е лесно – държа да се отбележи за протокола. Най-лошото е, когато се стигне до почивките. Семейният мениджмънт е екстремно сложна материя.

Целият отбор от няни, баби, домашни помощнички, които тя е превърнала в част от семейството, за да са щастливи децата, но от това страда управлението на човешките ресурси, е готов вярно да служи в работно време, но стигне ли се до почивка, и те искат почивка. И така ние сме в капана на това да сме най-свободни, когато работим. И по-страшното е, че тъкмо тогава като че сме и най-щастливи.

Не знам какво ви е писала тя, но истината е, че аз, мрачният македонец, както тя мило ме описва, я карам да работи, защото само така се балансира. „Колкото повече, толкова повече“ е девизът на тази порода жени, те сигурно и затова толкова се прехласват по Мечо Пух. И наистина ние, и тримата мъже в живота й, получаваме огромни дози любов, даже понякога са в излишък. Е, малко са странни проявите, но в това има тръпка. Например тя може да разказва с часове най-забавната история и ние и тримата се заливаме от смях, но през това време е с цигарка в ръка и се суети около печката, докато пепелта падне в тенджерата. Аз обичам рисковете, когато са премерен и. Мисля, че този риск, който заедно сме поели, е премерен – дотолкова, доколкото се чувстваме щастливи и ценим взаимно компанията си, защото тя е толкова рядка.

Но все пак да не забравяме, че двете ни деца още не са станали завършени хора, за да можем да твърдим, че експериментът е изцяло успешен. Много се надявам да е така – заради нас и заради всички онези, за които щастието е в претъпканото до пръсване съществуване.