Иво Иванов за надеждата, въпреки бурите, за болката като ресурс и за пътя без автобус

Иво Иванов е от редките разказвачи, които дълбаят в душата. Нарича историите, които разказва, свои спътници, които кани заедно с него да отидат при читателя. И въпреки че героите му са тези, които творят чудеса, превръщат болката в сила и намират надежда и в най-жестоките бури, начинът, по който Иво разкрива съдбите на тези удивителни хора, чертае пътища и оставя следи.

Иво Иванов е писател, спортен журналист, баскетболен треньор, съпруг, баща, човек, вярващ в доброто, мъж, който не се срамува да плаче… Има и редица други проекти, в които участва. Води и своя рубрика в „120 минути“ по bTV. Роден и израснал в София, но от над 20 години живее в Канзас, САЩ. Книгите му „Кривата на щастието“, „Отвъд играта“ и  „Хроника на болката“, която излезе тази година, имат хиляди фенове. А, когато е в България, по повод излизане на негова книга – Иво е посрещан като рок звезда. Ако се чудите защо, прочетете книгите му.

В последните години имаме много поводи за болка – светът е разтърсен от пандемия, реална и жестока война, поскъпване на живота, все по-разделени общества, диктатури… Но ти откриваш надежда и в най-жестоката буря. Как успяваш?

Знаеш ли, мислил съм с години точно върху този въпрос. И отговорът донякъде се съдържа в един от разказите в последната ми книга. Той много целенасочено е озаглавен „Понякога трябва да се отдалечиш“ и, въпреки че на пръв поглед става дума за неправдоподобната сага на една футболна топка, истинската му мисия е да ни насочи към още по-неправдоподобната сага на надеждата… на вярата в човешкото начало.

Да, права си – таза стара наивна вяра бе под картечен обстрел в последните шест-седем години. Имахме предостатъчно поводи да се отчаем и да разлепим във всяко кътче на планетата некролога на надеждата. Дори аз се наложи да ремонтирам на няколко пъти своя патологичен оптимизъм. Почти не ми бяха останали инструменти за този ремонт, но накрая открих точно необходимата работилница – помня дори момента, в който се случи.

По време на пандемията излизах навън, за да тичам. Четири пъти на седмица подлагах многострадалните си глезени на осем-километров крос по хълмовете на опустелия град. Един следобед валеше лек пролетен дъжд. В отсъствието на каквито и да било автомобили, тичах по средата на голям булевард. Оставаха ми около два километра от маршрута, когато получих необясним прилив на сили… и то не само мускулни. Изведнъж бях облян от някакво просветление. Замислих се за миналото и за бъдещето. Не моето – на цялото човечество.

Сякаш получих широкомащабен поглед върху този конкретен епизод от нашата хилядолетна пиеса и си дадох сметка, че това, което се случва в момента, не трябва да ни обезверява.

В началото на двайсети век продължителността на живота е била 46 години, само двама от всеки десет човека са можели да четат и пишат, умирали сме от гнойна ангина, работили сме 12 часа на ден и сме пътували два месеца през Атлантическият океан. Бедността, войните, фанатизмът, гладът и страданието са били ежедневие за почти цялото човечество.

По вярата в доброто начало винаги се е стреляло. Така е от момента, в който сме открили, че сме способни на нея. Понякога е била ранявана. Понякога е падала. Понякога е страдала. Куршумите обаче неизменно са отскачали от гърдите й и тя се e изправяла сред дима и отровния газ – непоразена и сияеща.

Повечето новини са целенасочено сензационни и негативни, тъй като се състезават за вниманието ни. В интернет тази надпревара често е токсична, алгоритмична и дерегулирана. Истина е, че нашата епоха страда от някои болести, но човечеството никога не е разполaгало с толкова много противо-отрови за тях.

Стремежът към звездите, разбирателството, въображението, научно-техническият прогрес, алтернативните източници на енергия, желанието за хармонично съжителство ще надделеят над затихващите крясъци на нашето мрачно минало. Аз вярвам, че ще се научим да използваме тези безценни антидоти и ще поемем в правилна посока. Питаш как откривам надежда? Тя е навсякъде. Просто, за да я забележиш… понякога трябва да се отдалечиш.

В последната си книга „Хроника на болката“ разказваш истории-рани, които обаче не те разпадат, докато ги четеш, а те карат дори да се усмихнеш, да повярваш, да видиш светлината. И има толкова много криви на щастието. Кога болката се превръща в сила?

Някой беше казал, че болката е слабост, напускаща тялото. Аз не я възприемам точно по този начин. Почти всеки от героите в тази книга е посегнал към болката като към ресурс. Тя се е превърнала в двигател, мотивационен механизъм, дори необходимост.

Хансел губи ръката си чак до рамото и става елитен баскетболист. Марике кани на танц самата смърт и трупа възхищение и олимпийски медали. Мая се отрича от призванието си и печели любов. Ники губи мускулите си и се сдобива с пълноценен живот. Тези хора разбират смисъла на болката – за тях тя не е вещица, а приятелка.

Помниш ли какво бе казал Хемингуей в „Сбогом на оръжията“: „Животът пречупва всекиго. И после много хора стават по-силни на мястото на фрактурата.“

Героите в „Хроника на болката“ имат много фрактури. И може би затова са неистово силни. Те са се стоварили върху страданието с цялата тази сила и то не е успяло да ги преодолее до ден днешен. Възхищавам се на тези личности и ми се иска тяхното послание да стигне до колкото се може повече хора, защото рано или късно всеки човек ще има нужда от него. Те просто отказват да бъдат жертви и отричат категорично флиртовете на нещастието. Така е – разстоянието между щастието и нещастието е едно единствено “не”!

Кога болката се превръща в сила? Когато успеем да я превърнем от препятствие в стъпало.

Една от твоите героини – родената в Украйна Оксана Мастърс – отвръща на болката с нарастваща сила. Как е възможно едно невръстно дете да мине през ада, без да изгори в пламъците? Как е възможно да превръща белезите си в живопис? Това са твои въпроси. Всъщност, историите ти задават много въпроси. Оставяш отговорите на нас. Но кои са твоите?

Знаеш ли, според мен, по много особен начин Оксана присъства във всяка една от историите в книгата. Ако страниците можеха да говорят, те щяха да имат нейния глас. Следя от години премеждията й. Пазя в себе си победите и загубите й, страданията и триумфите й. Тази изумителна, изтъкана от белези, терзания и рани жена бе на път да се откаже от игрите в Пекин заради безумната война в родината си.

През зимата гледах със стоическо хладнокръвие как печели медал след медал в Китай, но когато грабна седмия си трофей от седем дисциплини – погледнах лицето й, обляно в сълзи, и не издържах и се разплаках заедно с нея. Защо ли? Нима не са ме бронирали годините? Нямат ли срок на годност човешките емоции? Та нали цинизмът е толкова по-модерен от емпатията?

Не е ли странно, Йоана, че въпросите често са толкова по-трудни от отговорите? Понякога ни е страх да си ги зададем. Друг път не можем да ги формулираме. Въпросите в моите истории са автентични. Имам предвид, че те не се различават от въпросителните знаци, поставени в края на всяко мое лично терзание. Поне за мен – тези въпроси почти никога нямат релефен отговор. Но те са толкова важни, защото ме движат, карат ме да търся тяхното решение и да преодолявам дебнещата ме на всяка крачка стагнация. Давам си сметка, че някои от тези отгoвори завинаги ще си останат само колебаещи се контури, но не мислиш ли, че е по-добре да имаш въпроси без отговори, отколкото отговори без въпроси?

Казвал си, че искаш да пишеш за екзистенциални неща, за смисъла на живота, за това защо сме тук, за любовта, за болката, за смъртта… Защо сме тук, Иво?

Защо сме тук? Най-важният въпрос. Този, който си задаваме от момента, в който сме изпълзяли от праисторическата супа и сме развили самосъзнание. Защо сме тук? Въпросът е прогърмял още в пещерата и продължава да кънти през вековете до ден днешен. Няма философ, учен или мислител, който да не е търсил своя собствен отговор.

В литературата този голям въпрос често е превръщан в главен герой: от Одисей, през Адам Траск и Разколников, та чак до Хари Потър. Те говорят, страдат, обичат, търсят, изневеряват, преживяват, оцеляват, убиват, дори магьосничестват, но в крайна сметка мисията им е една и съща: да търсят, но не намирaт отговор на въпроса защо сме тук?

Само тези, които са вярващи, се радват на привилегията да притежават този отговор. За нас, останалите, e отреденo вечното търсене – eдновременно награда и наказание.

Защо сме тук? Ако зададем същия въпрос не на човек, а на самия български език, той сигурно би ни намигнал и би ни казал, че категоричният отговор на този въпрос би бил… безотговорен.

В разказите ти става въпрос и за пътя, както и за изборите, които правим. Има ли път, за който няма автобус?

Да, пътят е един от главните герои в книгата и в буквален и най-вече в метафоричен смисъл. Винаги съм го обичал и в двата му варианта. Пътят е живот, движение, посока и смисъл, а загубата му е родилното отделение на застоя. И не е нужно да можеш да се движиш, за да си на път. Виждал съм обездвижени хора да се носят по прелестни пътища, а напълно подвижни да тлеят в безпътица. И да, по повечето от шосетата, за които става дума в книгата на пълноценния живот, човек няма как да мине с автобус.

А ще излезем ли някога от Сезона на мъглите?

Човекът е толкова опияняващо неразгадаема енигма. Той е възел от невъзможни противоречия. Понякога е чудовище. Понякога светец. Майка Тереза е човек. Хитлер е човек. А понякога майка Тереза и Хитлер се оказват съквартиранти в самоличността на един и същи човек. Подобна дихотомия е крайна и рядка, разбира се, но дуализмът често изглежда кодиран в нашата природа. Винаги съм се интересувал от бушуващия във всеки един от нас вътрешен конфликт, който ни кара да правим морални избори от началото до края на живота си. В крайна сметка сумата от тези избори определя личностното ни наследство.

Историята на Фриц Хабер е структурното скеле на „Сезонът на мъглите“, но ти, разбира се, си усетила, че намерението на разказа е по-различно. Той бе написан в мрачен за човечеството момент и аз исках да го превърна в предупреждение. 20-то столетие – най-пагубният век в историята на човечеството се опитва да зарази със себе си нашето настояще и бъдеще.

Трудно ми бе да открия светлина в тази история, но тя въпреки всичко проблясва в мъглата в лицето на съпругата на Фриц Хабер – Клара Имервар – сама по себе си брилянтен учен и човек. В тази нереална притча светецът и чудовището съжителстват в един и същи човек. Светецът и чудовището съжителстват и в един и същи дом. Светецът и чудовището съжителстват и в едно и също човечество. И само когато целокупно вземем правилното решение и започнем да храним добрия вълк в себе си, ще можем да сложим край на сезона на мъглите.

Смяташ, че всеки от нас има нужда поне веднъж в живота си от писмо, като това в разказа ти „Онова писмо, без което никак не можем“. Кое е писмото, без което ти не можеш?

В този разказ – писмото, без което никак не можем, е всъщност способността да обичаме и да бъдем обичани. Да – да позволиш да бъдеш обичан също е способност, която много хора не притежават. В последно време обществото е започнало да става все по-цинично и омаловажава без колебание чувствата и емоционалната интелигентност. А те са в основата на това, което ни прави пълнокръвни човешки същества. Без чувства разликата между нас и програмните продукти ще стане почти незабележима. Поне аз така усещам нещата и това е писмото, без което не бих могъл нито да пиша, нито да дишам, нито да продължавам да бъда човек.

Ако можеха да се видят белезите от твоята лична история, как щяха да изглеждат те?

О, и аз като всеки човек, преминал през поне няколко десетилетия на този свят, нося своите белези. Най-дълбоките от тях се дължат не толкова на моите рани, колкото на раните на хората, които обичам. Последните осем години бяха особено тежки в това отношение, но знаеш ли – в най-тежките ми моменти – именно героите на моите истории ми помогнаха неимоверно. Сякаш бяха чакали търпеливо с години, за да ми подадат ръка в най-тежкия момент. Белезите са белези – те остават върху епидермиса на живота. Но подобно на Оксана, аз не бих ги подложил на пластична хирургия. Те са част от моята самоличност – топография на нещата, които съм изстрадал и преодолял.

Има ли болка, която не би описал?

Не. Но има болка, която не знам как да опиша. Болката от усещането, че си безпомощен да помогнеш на човек, когото обичаш. Просто не разполагам с необходимата палитра от изразни средства и писателски процесор, за да разкажа хрониката на този вид вбесяваща болка.

В едно интервю отпреди години споделяш: „Помъдрях в деня, в който се роди първото ми дете“. В своята книга „Шантарам“, Грегъри Дейвид Робъртс казва: „Мъдростта е просто ум, от който са избили с ритници всичката смелост.“ Остана ли ти смелост? Или мъдростта те е надвила?

Да, наистина, раждането на дъщеря ми Алина ме промени завинаги. Забелязах го същия ден с качването в колата. Бях загубил не толкова смелостта, колкото безрасъдството си. Спрях да карам като Верстапен по шосетата и се отказах от някои хобита, като катеренето по сгради, например. Вече носех отговорност не само за своя живот. За добро или лошо, обаче, хулиганът в мен отказва да ме напусне напълно. Явно съм прекалил в онова интервю и, ако попиташ приятелите ми, те сигурно ще кажат, че не мъдростта ме е надвила, а аз съм надвил мъдростта…