В двора ни растеше смокиня. Тя по нищо не приличаше на своите трътлести посестрими с разперените им корони и отрупани с плод. Нашата беше висока, висока, дори не можеше да се разбере, че е смокиня, защото смокини не раждаше, само листа, дето не можеш да ги сбъркаш, точно по тях се ориентирахме, че и ние, както всички наоколо, си имаме смокиново дръвче вкъщи.

И така години наред си вееше листата и растеше ли растеше, сигурно наистина се е мислело за топола или кипарис, само те стават толкова неприлично високи. До това лято, когато ни изненада и срамежливо роди три плодчета – бяха такива мънички, зеленички в началото, после се надуха и потъмняха, а аз им се радвах, браво на дръвчето!

Да ги откъсна не помислях,

първо бяха чак на върха, който пък направо се беше забол в облаците, добре де – лъжа малко, но схващате за какви височини говоря и второ – три за кого по-напред, ние към онзи момент бяхме четирима, плюс чат-пат прихождащата ни пораснала дъщеря, затова си ги купувахме смокините, както всички хора наоколо, нищо че техните дръвчета се отрупваха с плод, който всяко лято тъжно презряваше и окапваше, никой тук не си прави труда да го обира, поне нашите съседи са такива – алафранга!

Един летен следобед, когато даже вятърът го мързеше да подухва от морето, нещо което иначе не спира да прави, даже малко дразнещо с този непрестанен бриз, аз скочих от шезлонга, награбих близкостоящата стълба (знаете ги тези – алуминиеви, има ги в почти всяка къща, разтегаеми или не, нашата не е, с различни височини, нашата е от най-високите) и я опрях до помпеното помещение, от чийто покрив

реших да атакувам смокинята,

внезапно тези три плодчета ми се видяха най-примамливата цел на света. С бързината на котка се изкатерих до върха и тъкмо да се хвана за ръба на покрива, подлата стълба се приплъъъзна леко назад и аз се стоварих отгоре ѝ. От няколко метра височина!

Нямам отговор кое ме накара да направя тази глупост, та нали аз съм тази, която сто пъти е обяснявала, че с тези стълби трябва да се внимава и винаги трябва някой да ги крепи отдолу, защото лесно могат да се подхлъзнат, както и стана през онзи мързелив летен следобед. А пък и тези три смокини – изобщо не ми трябваха.

Оживях, с много счупвания къде ли не, с пробит от едното ребро бял дроб, сътресение и кръв от ухото. И неописуема болка в цялото тяло през цялото време.

Смокинята обаче не оцеля,

стълбата също – в безсилието си да промени нещата, в мига, в който прекрачил прага на дома ни, след часове висене пред операционната и реанимацията, след като чул от доктора: „Няма гаранция, всичко което трябваше да се направи – направихме, сега ще чакаме!“, съпругът ми грабнал брадвичката и отсякъл дървото в двора, а стълбата изхвърлил.
Сега, много може да се поспори защо така безжалостно към невинното растение, хайде стълбата е виновна, както и катерачката, че няма за две пари мозък, но смокинята –тя какво общо, нали? Ами това е положението – някой трябваше да плати за страшното, което се случи и така дървото отиде за курбан.

Минаха месеци на дълго възстановяване, през които се

возих на линейка-самолет,

надрусана с морфин, прекосявайки граници да стигна до неврохирурзите от „Св. Иван Рилски“ – само за десет дни ме вдигнаха на крака, напук на чуждестранните си колеги, които предписваха поне 12 седмици абсолютно неподвижно лежане в поза на обърната върху корубата си костенурка; в родината обаче се нагледах и на нагли санитарки, които  демонстративно се фръцваха, когато помолех да ми подадат четката за зъби, само на половин метър над главата ми, не можех и да мечтая да ме „къпят“ с мокри гъби, както правеха всяка сутрин в първата ми болница в чужбината; в друга частна клиника, пак в София, за кратко бях набутана като четвърто легло в стая за трима, а за лукса да остана сама, бедният ми съпруг трябваше да плати толкова, колкото би струвало на цялото ни семейство да посрещнем поне пет Нови години в спа хотел във Велинград, барабар с масажите.

Софийската ни съседка Ина, научила за инцидента, решила да ми прати нещо сладичко и връчила на мъжа ми кутия, пълна познайте с какво –

със смокини естествено,

с което му докарала поредния от десетките нервни сривове, които го завръхлитаха след инцидента, ама откъде да знае милата.

Започнахме с дървото, което растеше в двора ни и ще завършим с него. Нали помните, че беше отсечено, само едно мъничко пънче било останало, разказват свидетели. Да, ама когато се прибрахме след почти половингодишно отсъствие и хвърлихме поглед към моето „лобно място“, видяхме в ъгъла една тънка фиданка, която излизаше от пънчето – вече висока над метър и отрупана с големите зелени листа на онова дърво, което няма как да се сбърка.
В двора ни расте смокиня.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара