Няма как – щом се казвате Йордан Радичков – трябва да ви попитам: това име трудно ли е за носене или леко? Не очакват ли всички да пишете за верблюди? А вие самият как бягате от верблюдите?
Първо искам да ви благодаря за вниманието и за въпросите ви, които силно ме развълнуваха. Не съм сигурен дали ще успея да отговоря изчерпателно на всички тях, тъй като нещата, за които питате, мен самия са ме занимавали твърде дълго време, за да ме объркат до такава степен, че и аз вече да не съм сигурен в собствените си позиции. Но предполагам, че да си объркан, е едно от най-сигурните неща в човешкия живот, както и в човешката природа!
Много са ме питали дали името ми се носи тежко или леко и, честно да си кажа, не смятам, че някога съм носил името си. По-скоро цял живот аз живея с него и се представям на заобикалящия ме свят най-често с първото си име – Йордан. И все ми се струва, че това си е много хубаво име! Що се отнася до останалите две имена – Димитров Радичков – те са родовите ми белези. Това са баща ми Димитър и прапрадядо ми Радичко. От неговото име Йордан Радичков създава своя собствена фамилия. Струва ми се причините за създаването на тая фамилия са известни и няма нужда да преразказвам историята отново.
Не съм сядал да си говоря с огромното непознато за мене множество, наречено човечество, за да имам представа то какво очаква от мене.
И ми се струва, че това е твърде добър въпрос – какво се очаква от нас. Страхувам се, че ние все повече губим посоката си и нямаме представа какво трябва да се направи в личните ни животи. Трябва ли да ги водим в пространството на интимното и отделено съществуване, или трябва да намерим мястото им в общото съществуване на целия свят? И ако изберем едното или другото пространство – как трябва да го населяваме?
Вие говорите за верблюда и не мисля, че от него трябва да се бяга. Преди няколко месеца разбрах, че в едно интервю Йордан Радичков с известна доза тъга споделя, че единственото, което може да завещае на своето семейство, е борбата с верблюда. Разбирам защо това му е звучало нерадостно, но искам да му обърна внимание, че ние с голяма гордост носим това завещание и продължаваме ежедневната борба с тая мистична гад! Ако ще светът да се обърне, поне за себе си мога да кажа, няма да спра да се боря с тоя пусти верблюд!
През 2001 г. един от броевете на „Жената днес“ излиза с корица, на която са Йордан Радичков и двамата му внука. В интервюто той казва: „Децата са ангелите на света. Чрез децата Бог разпростира благодатта си над нас. А жената е като кладенче – от която и страна да се наведе мъжът над кладенчето, той може да утоли жаждата си.“ Колко е важно семейството за вас? Къде е жената в личния ви иконостас?
Израснал съм в, струва ми се, типичното българско семейство, в което съм отгледан от своите баби, които с немалка доза ревност са се опитвали да опазят, възпитат и обсипят с любов своите внуци. Мисля, че няма нищо по-хубаво от това едно дете да израсне покрай родителите на своите родители. От тях то получава несравнима любов (стига бабите и дядовците да обичат своите внуци) и може да научи както невероятни истории за своя род и семейство, така и може да получи безценни съвети, с които да се опита да води един достоен живот.
В нашето семейство винаги всички се събирахме заедно на големите празници, винаги сме съществували някак си близко един до друг. Това е причината да се чувствам голям късметлия, защото близостта на едно семейство е една изключително здрава връзка, която може само да облагороди човека и да го направи по-състрадателен и по-възприемчив към любовта. И не само възприемчив към нея, но способен и да я раздава.
След всичко това ми се струва, стана ясно, че семейството е най-важното нещо за мене, защото то ме е научило на основните неща – да умея да обичам хората и да умея да уважавам не само семейството си и по-възрастните, но и човека въобще, пък и самия себе си.
Жената аз винаги съм слагал на най-високото място в мизерното ми съществуване! Когато чуя „жена“, аз разбирам „майка“. А нима има нещо по-свято на тоя свят от майката? Радвам се, че майка ми не използва нови технологии и съм сигурен, че това интервю няма да достигне до нея, защото ако види какво съм наговорил, тя страшно много ще се възгордее. Но нека се гордее! Отгледала е две деца, а това май въобще не е малко!
Пак там Радичков казва още: „За съжаление сега ние нямаме никакви механизми за сближаване на хората и приемаме за нещо нормално всеки сам да си ближе раната. Така мизерният и въшкав животец става още no-мизерен и по-въшкав!“. Такъв ли изглежда и от вашата камбанария?
Не бях обърнал внимание на този цитат до момента, а вече, по-горе, нарекох собственото си съществуване „мизерно“. Ще си позволя да отмина тоя въпрос на пръсти. Не мисля, че някой ще спечели от това да прочете още нещо по повод нищетата на човешкия живот в едно интервю. Това е голям въпрос и може би на него се опитвам да дам отговор през писането си, за което ще ми е необходим цял живот.
Но мога да добавя само едно – мизерията на човешкия живот може да бъде едно от най-красивите неща на тоя свят, стига да успееш да я видиш, без да замъгляваш погледа си с вяра в измислени неща.
Докато четях разказите ви, съвсем неволно правех паралели с Радичков. И освен „вкусните“ езикови конструкции, направих още една асоциация – пишете за тъжни неща, без да плачете. И още нещо – много обичате героите си. Смятате ли, че писането е форма на човеколюбие? Или нещо друго?
Вие много ме ласкаете, като казвате, че откривате паралели с един от любимите ми автори!
Надявам се никого да не съм разплаквал с изобразените от мене картини, защото не това е била моята цел. С рев нищо няма да постигнем!
Няма как да не обичам героите си, защото вярвам в тях и тяхната сила да се справят с всичко, което животът хвърли в лицето им. Пък то, животът често даже ни замеря с какво ли не. И не мисля, че писането може да мине без човеколюбие, когато главният герой на цялата литература винаги е бил човекът. На човека са посветени хиляди томове, едни от най-светлите умове са изписвали десетки хиляди страници, опитвайки се да надникнат в подгъвите на човешката природа. И всичко това те са правили, за да помогнат на човека да води един по-добър и по-достоен живот. Или поне аз така разбирам литературата и струва ми се, изкуството въобще.
Тук ще си позволя да сложа и един цитат от едно интервю с Йордан Радичков: „[Максим] Горки нарича литературата „човекознание“, то всъщност няма друго! Както за еснафа главното е вещоманията, така за писателя главната тема е човекът.“
Смъртта често дебне от вашите разкази. Плаши ли ви?
Един от най-хубавите разговори за смъртта, който съм водил, беше преди няколко години в едно училище в Бургас. Там ме поканиха на среща с ученици от осми клас, които бяха чели разкази от първия ми сборник. А то там едни разкази с така тежка тематика, пък даже и за самоубийство се говореше в някои от текстовете… настръхнаха ми косите от притеснение да не би да съм наранил тия деца с нещо от глупавите ми истории.
Появих се в класната стая изключително смутен. Започнах да говоря много внимателно, като се притеснявах да не би да натрапя някоя твърде тежка тема. В един момент едно от децата изстреля въпроса си „Ама защо толкова много пишеш за смъртта?“. И аз се замислих не на шега и започнах да разсъждавам на глас, като срещу себе си имах един изключително зрял, любопитен и смел поглед на учениците от осми клас, които изследваха темата без никакви предразсъдъци.
На тях казах и на вас мога да кажа, че смъртта е твърде любопитно нещо. Последното нещо, което бих казал за нея, е, че ме плаши. Любопитно е, защото никой не знае какво се случва от другата страна. Пък и никой не се е върнал оттам да разкаже, нали?
Заедно с това смъртта говори за финал, говори за някакъв краен праг, който може да се достигне. И ми се струва, че човек винаги е бил изкушен да намери края на живота, края на света, края на съществуването, за да се убеди, че може би все пак има някаква подредба във вселената. И ние като хора, с безобразните си идеи, стоим пред сътворението и настояваме за подредба и логика, докато във всеки един момент на нас може да ни бъде сложена точката.
Забелязах, че харесвате шантави и шарени персонажи. Четох, че сте проучвали нормалността и лудостта в произведенията на Чехов и Гогол. Дали лудостта е форма на обществена съпротива? С какво абсурдът ви привлича?
Не знам, дали ако си луд, го съзнаваш и решаваш, че по този начин ти можеш да се съпротивляваш на обществените норми. Предполагам, че по-скоро въпросът би трябвало да бъде какво е нормалността, къде живее тя и с какво се храни.
Що се отнася до абсурда, ми се струва, че това е едно изключително разпространено явление. До такава степен е разпространено, че той се е превърнал в нормалното състояние на нещата. Т.е. имам чувството, че когато говорим за абсурд и се опитваме да измисляме абсурди, то реалността отдавна ги е създала. Така се и оказва, че доста хора живеят в абсурда, живеят с абсурда, даже се женят за абсурда и имат деца от него.
Освен Радичков, кой ви вдъхновява? Какво четете? Къде си намирате сюжети и истории?
Най-много вдъхновява светът! Без него нямаше да има никакво вдъхновение. Всяка една случка, всяка една въздишка и всяко едно мигване може да са причината за огромно вдъхновение. Но за да го види, човек трябва да има очи. Често се случва да не виждаме прекрасни неща на фона на заобикалящата ни реалност. Така и често се случва да не виждаме едно огромно зло, докато сме потънали в някаква фиктивна реалност.
Чета предимно класическа литература и българска класическа литература. Струва ми се, че българската класическа литература е пренабрегната, непозната, но в никакъв случай непонятна. Глупаво е да не познаваме собствените си автори. Продължавам да твърдя, че Радичков остава недочетен автор от широката аудтирория. И мисля, че няма да е твърде трудно да бъде забравен като автор.
Струва ми се, че не можеш да дебнеш една история, защото се оказва, че винаги, когато си се опитвал да я уловиш, тя те е дебнела през цялото време. Затова гледам да си отварям очите на четири.
Така съм намирал истории на улицата, в подземни пещери, на три хиляди метра надморска височина, в собствения си джоб, в кварталния магазин и на другия край на света. Въпросът е като намериш една история, да не я хербаризираш, а да се впуснеш в нея.
Как смятате – коя е най-голямата заплаха за човека?
Мисля, че има много заплахи, които само чакат човек да се подхлъзне, за да го нападнат. Като че ли не се е променило много съществуването на човека от първобитния строй. Само с разликата, че сега не ни дебнат диви животни, а ни дебнат диви хора, подивели идеи, неврастении, фалшиви вери, изкривени ценности и човекопотискащи идеологии. Но като че ли най-голямата заплаха за човека си остава самият човек.
А какво ще спаси света – любовта, младостта, красотата…
Имам чувството, че през цялата си многовековна история непрестанно някакви хора са се юрвали да спасяват света. Дали той е имал нужда от спасение, е друг въпрос.
Искрено вярвам, че ако някой или нещо трябва да бъде спасено, то на всяка цена ще бъде спасено с помощта на истината. Дали ще е една истина или няколко истини, дали ще е разобличаване на лъжа или нещо друго, истината ще намери начин да участва в спасението на света!
Вероятно от вашата 28-годишна гледна точка по-лесно може да ни обясните защо децата не обичат много-много да четат. И ако книгите са урок, утеха и спасение, кое ще ни утеши след 50 или 100 години?
Не знам дали децата не обичат да четат. Непрестанно се говори от името на децата, а никой няма право да говори от името на децата! Мисля, че те сами трябва да кажат дали обичат, или не обичат да четат.
Това, което виждам, е, че светът и ежедневието ни станаха твърде шумни, преизпълнени с всевъзможни неща, които разсейват съзнанието. Така твърде често и ние, като вече може би пораснали деца, не можем да се концентрираме и за пет минути, забравяме основни и важни за нашите личности неща и се плъзваме по повърхността на заобикалящия ни свят.
Не бива да забравяме, че все пак човешкото същество има своята емоционална и психологическа дълбочина. Не говоря просто за някакви мними дълбочини. Говоря за онези неща вътре в нас, които ни определят като една човешка личност. Не бива да си мислим, че можем да разгадаем тези неща до еди-каква-си възраст.
Не съм сигурен от какво ще имат нужда хората след 50 или 100 години. Сигурен съм обаче, че едно разбито сърце или една изморена от брожения душа намират най-добре утеха при семейството си. Надявам се след 100 години да не сме загубили връзка със семейството и любовта, която можем да получим от него и можем да дадем на нашето семейство.
0 Коментара