Син, любим, баща, актьор, телевизионен водещ. Няколко дни преди да навърши 36 години, Александър Кадиев дирижира стълпотворение от събития в професионалния и личния си живот.
Това лято е приключил снимките на най-новия филм на Ники Илиев „Завръщане” и усилено репетира за началото на 9-ия сезон на „Преди обед”. Паралелно с това вървят записите на най-чаканото шоу в ефира на bTV „България търси талант”, в което Сашо си партнира като водещ с Даниел Петканов (в журито пък е майка му, актрисата Катерина Евро). От началото на септември актьорът репетира и в Сатиричния театър – пиесата на Галсеран „Без задръжки” е режисирана от Антон Угринов, а главната роля е в ръцете на Александър Кадиев. Цялата тази сценична треска бе разтърсена от една семейна трагедия – смъртта на тъща му.
За баланса между битието и изкуството, загубите в живота, жените днес и щастието, емоционално от Александър Кадиев.
Как приемаш трагичните събития в своя живот, сега те намирам в такъв един момент?
Баща ми, Бог да го прости, ме е възпитавал, че човек трябва да може да понася, да оцелява след трагедия. Защото, в края на краищата, една от основните наши дарби е да можем да преживяваме и най-трудното. Има хора, които не могат, но аз се старая и то вече е станало част от мен – нямам проблеми със смъртта. За мен дори смъртта е празник, защото аз вярвам в другото пространство, в другото измерение – както искате го наричайте. И че всъщност ние не умираме, а продължаваме под друга форма. Че животът и смъртта са едно цяло, това е безкрайност. Това е философия, която изповядам на практика. Преди 7 години загубих баща си, в толкова важен момент, когато започвах да работя усърдно и имах нужда от неговата подкрепа. Той не успя да види и дъщеря ми, умря млад – на 63 години. Точно преди да си отиде, аз го попитах: „Какво ще се случи, татко, ако един ден те загубя?” А той ме погледна и ми каза: „Ще наведеш глава и ще ме преживееш, моето момче…” Защото това е в живота – навеждаме глави и преживяваме всичко.
Емоционалността и чувствителността предимство или недостатък са в живота?
В моята професия е задължително човек да бъде емоционален, импулсивен, чувствен. Защото тя е свързана с емоциите на хората. Аз съм емоционален, но съм се научил да не прекалявам с тая емоционалност. Защото е важно човек все пак да бъде и хладнокръвен. Особено в работа като нашата, която е публична, свързана с много хора, човек трябва да съхранява себе си. Единият начин това са се случи е, когато си хладнокръвен. Отстрани понякога това изглежда себично, егоцентрично, и вероятно е точно такова. Но няма как, иначе е много трудно да се оцелее. Много хора в нашата професия не издържат именно поради тази причина – защото не са се научили да бъдат егоцентрични, да бъдат хладнокръвни, да бъдат оцеляващи.
Кой актьорски метод си склонен да употребяваш в ежедневието?
Понеже нашата професия е свързана с това да създаваме определени внушения през емоцията и логиката, и съответно да привличаме аудиторията с тях, аз това нещо си го ползвам по принцип, за да мога да общувам с хората. Защото това е интеракция, най-доброто, когато искаш нещо да получиш. Актьорска природа – тя просто така си работи.
Преди девет години, отново на страниците на сп. „Жената днес”, споделяш, че най-добрият съвет, който си получавал от майка си, е: „Най-доброто предстои.”
А после имаше друг: „При жива майка да се жениш, бива ли?!”
Най-дразнещото клише, което си чувал за актьорите?
Най-дразнещото например е, че аудиторията често смята за актьорите, че това са някакви хора несериозни, които се забавляват – нещо играят, нещо се преобличат, някаква игра върви. Да, слава богу, нашата професия е свързана с много игра и забавление – това е основното удоволствие. Но нашата професия е много емоционална работа, много психически изтощаваща работа, и физически също, заплащането е минимално, ниско, обидно, пренебрежително. Една заплата в театъра е по 700-800 лв., а ти денонощно играеш представления, по 20 на месец, репетираш по 6 часа на ден, викат ти, крещят ти – режисьори, директори, мъкнат те с автобуси из цялата страна, прибираш се по нощите и накрая ти дават 800 лв.
Но аз стискам ръцете на тия мои колеги, които цял живот са в театъра на тези заплати, и на по-ниски – в провинцията. И въпреки това удържат и дават всичко от себе си, за да бъдат актьори, защото това е тяхната любов. Те жертват битието в името на небитието. Това се нарича саможертва. Аз не съм способен на такова нещо. Това исках да кажа – клишето, че актьорите се забавляват – да, има го това, но ние извършваме изключително сложна работа и повечето хора, които гледат с неуважение и пренебрежение на тази професия, са глупави хора, незнаещи хора. Нечели, негледали, по-примитивни хора.
Кои са твоите герои в реалния живот?
Тези, които успяват със страстта си, с умението си, със знанията си да създават и правят живота на другите по-хубав, по-красив и по-смислен. Които облагородяват собствения си и чуждия живот.
Заедно с Даниел Петканов си водещ на новия сезон на „България търси талант” по bTV. Кой е твоят основен талант?
Моят основен талант е може би, че съм рефлективен и бързо се ориентирам в ситуацията. Адаптивен съм и мога да оцелявам.
Лесно ли им е на жените днес?
Не, най-трудно им е отвсякога. Защото вие, жените, се включихте в живота с всички сили и правите нещата, които са правили мъжете през всичките тия хиляди години. Образовахте се, амбицирахте се, пожелахте да сте на ръководни позиции, майки да сте, домакини да сте. Станахте много неща – аз не знам защо вие си го избрахте това нещо. Защото жените от амбиция да бъдат като мъжете, да бъдат наравно по отношение на работа, пари, образование, права и т.н, зарязаха основните си изконни функции – да отглеждат деца, да се грижат за семейството. Милиони жени на по 40 и повече години по света са самотни, без семейство, без поколение и това е тенденция. Ако това ви прави щастливи – да ходите денонощно на работа и да изкарвате пари, а не да отглеждате достойни хора, това си е вече ваш избор. Аз не съм ОК с това.
От друга страна, аз много се радвам на успехите на жените – всъщност моето бъдеще и настояще реално зависи от жени – в телевизията екипът ми е от жени, вкъщи – също.
Ако не беше себе си, кой би искал да бъдеш?
Много по-добър, по-смирен, по-скромен и много по-честен човек.
Представата ти за щастие?
Безвремие, вечна младост и липса на кредити.
0 Коментара