Всеки от нас е чувал или знае за случай, в кой­то „доброжелател“ раз­крива тайната на осино­вяването. Това безспор­но е тежка травма, която за дълго може да наруши психичното равновесие както на осиновители, така и на осиновени.

Възможно ли е детето да бъде предпазено от тази опасност? Могат ли родителите да бъдат по­щадени от постоянната тревога, от страха пред неочакваното разкритие? Мисля, че отговорът е положителен, ако си от­говорим правилно на основния въпрос: трябва ли истината за осиновяване­то да бъде разкрита, от кого и в коя възраст?

Опитът показва – най-добре е двамата ро­дители заедно, колкото се може по-непринудено, да съобщят на детето, че те не са неговите биоло­гични родители. Въз­растта между 5 и 6 годи­ни е особено подходяща за разкриване на истина­та. В тази възраст то е с повишена емоционалност и лесна внушаемост, поради което тога­ва най-лесно ще възпри­еме и преживее новината. Добре е тя да бъде под­несена под формата на приказка за добрите и грижовни родители, разказана живо и емоцио­нално. След няколко дни осиновителите тактично трябва да разберат дали детето е запомнило раз­казаното. Подобна под­готовка безспорно е най- добрата бариера срещу „доброжелателите“.

Чрез нея се затвърждава и доверието между родители и деца. Защото практиката ми на медицински психолог мие показала – децата стра­дат не толкова от факта на осиновяването, колкото от това, че са били лъ­гани от родителите си, че не им е било гласувано доверие.

Погрешно е тайната на осиновяването да се разкрива в пубертетната възраст. Тогава юноши­те подлагат на особено критична преоценка ро­дителите си, често се на­блюдават остри протест­ни реакции, враждеб­ност. Пубертетът е време на особена психична ранимост и новината за осиновяването може тежко и за дълго да травмира.

Ако оптималната въз­раст, в която истината е трябвало да се каже, е отминала, добре е роди­телите да се консултират с опитен педагог, меди­цински психолог или детски психиатър. Той, като се съобрази с конк­ретните обстоятелства, ще им посочи какъв път трябва да изберат.

Консултацията с тези специалисти е особено наложителна, ако биоло­гичната майка открие де­тето и прояви претенции към него. Естествено е родителите да изпитват неприязън към нетолерантното, неетично от­ношение на веднъж отказалата се от родителство жена. Все пак спонтанни­те реакции не бива да вземат превес. Не бива да се мисли какво заслу­жава и какво не заслужа­ва биологичната майка, а дали поведението на родителите няма да на­вреди на детето. Нещата трябва да се поставят та­ка, че да се предотвратят остри реакции на отрича­не от осиновителите – бягство от дома, асо­циални прояви, опити за самоубийство.

Понякога се появява и друг проблем. След оси­новяването жената за­бременява и ражда второ дете. Повечето от майките запазват обичта и при­вързаността си към пър­вото дете. Много от тях казват: „Аз съм го отгле­дала, значи то си е мое. Щастието да родя ми го донесе то. Даже с осино­веното се разбирам мно­го по-добре, отколкото с онова, което съм роди­ла.“

Срещат се обаче и ро­дители, които след по­явата на „собственото“ дете рязко променят емоционалното си отношение към осиновеното. И то, освен че трябва да се справя с естествено възникналите конкурент­ни отношения с новото братче или сестриче, вне­запно се натоварва и със студенината на родите­лите. В практиката си имах случай, в който единадесетгодишно мо­миче ми сподели: „Откакто се роди брат ми, майка все него хвали, татко все на него купува. По-добре да си бях оста­нала в пансиона и да знам, че си нямам нико­го, вместо да живея та­ка.“

Родителите трябва да правят опит да се самонаблюдават, за да могат да постигнат максимал­но равностойно отноше­ние към двете деца. Ако въпреки усилията им след раждането на дете осиновеното остро про­мени поведението си, до­бре би било те да потър­сят компетентна психо­логическа консултация. Съвсем нерядко асоциал­ното поведение се поражда именно от чувството на пренебрегнатост, от липса на достатъчно обич.

Осиновяването на дете безспорно носи щастие в семейството, което не би могло да бъде заменено с нищо друго. Но пред осиновителите, особено ако те не се решат навре­ме да кажат на детето си, че не са негови биологич­ни родители, могат да възникнат сериозни трудности. И тогава без отлагане и без излишна самоувереност в собстве­ния житейски опит те трябва да се консултират със специалист.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара