Забравените уроци

В българския дом, така както го е описал Феликс Каниц в средата на миналия век „всъде се вижда родителска и детска любов, братско съгласие“; в този затрогващ свят на някогашната задруга расте, добива опит за света и за хората и се възпитава многоб­ройна челяд. С дядото и бабата, с двамина или трима синове, с прадеда в общия двор живеят шест-седем, та и до десетина деца — един любопитен и весел народ, който неуморно щъка насам-натам, вре се из по­лозите, изучава тайнствения свят на плев­ниците и таваните, крие се по кюшетата, прокрадва се през кумшулуците към съседните дворове, майстори нещо от две клечки, от няколко камъчета, от стиска козина, съ­брана при чесането на воловете или конете…

Това е свят на труд още от най-ранни го­дини в помощ на домашното стопанство, но и свят на игри, на приказки за бивало и не­бивало, на семейни и родови предания, раз­казвани край огнището в общата одая… Тук,

в този дядов и прадядов дом са радостите на живота

Тук — от прощъпалката, та до първите трепети на младото сърце — детето има най-голямата си закрила, нему викат „юначе“ или дори „хаджия“, ала без подбив, без „лигавене“, с голяма и светла любов и с някаква древна вяра, че сбъдна ще се и това нещо и ей този стриган момчурляк на­истина ще зачатка някой ден божигробска броеница…

Надежда, магическа сила на казаното и мисленото — всичко се обединява за една цел: какъв човек ще се извъди детето и това е най-важното, що вълнува възрастните, на­следили от миналото неговите прости и здрави нрави, и неговите безхитростни кри­терии за добро и зло, за „хвалба“ и „срам“…

В този свят закон е думата на старея на задругата, а мярка за достойно преминат живот е животът на прадедите, на „стъл­бовете“ на дома.

Всеки дом си има свой „стопан“ или „наместник“,

прадед-покровител, издигнат от вярванията до необичай­на висота. Култът към него е, който сродява членовете на задругата с вечността: по за­душници, по помени, по „стопанови гозби“ името и делата му се споменават с добра дума, с благодарност за маята, за „темела“, който крепи днешния, а ще крепи и бъдещия живот. Този дух на почит, тази поезия на вярата, че е „грехота“ и е „на лошо“ не само за семейството, но и за цялото село, да се забравят дедите, са неделима част и на дет­ския свят, с неговите игри, забавления и „суеверия“, в които също можем да открием следи от старинния култ към прадеда.

За да захванат някоя своя игра, децата имат десетки обикнати начини да се изпитат и да изкарат „чувач“, „пазач“, момче или момиче, което да „мижи“ или ще „гони“. Но много често, и това е разпространено из всички етнографски райони на България, някои от децата обявяват, че

„ще лежат или ще „мижат“ за дядова (или за бабина) ду­шица“,

тъй както и възрастните обричат едно или друго в памет на мъртвите. Това донякъде е „подражание на древните оби­чаи, но в същото време е и дълбоко емо­ционално изживяване на детето, негов съз­нателен и сериозен акт в знак на почит. „За дядова душица“ се „мижи“ при онези игри, които са особено трудни, за които се иска и храброст, и ловкост, и физическа сила, сиреч които са истинско изпитание на ха­рактера и на духа. Все същото проявление на привързаността към дедите откриваме и в някои широко разпространени на времето детски залъгалки:

Коста, Коста, карица,
що ти баба нарица?
Нарица ми, обрица,
сребърна паничка
с позлатена лъжичка,
пълничка с чорбичка
за дядова душичка!

Това са два примера, които, така да се каже, пряко ни навеждат на мисълта какви възпитателни внушения и цели се съдържат в най-любимото детско занимание — игра­та. И този здрав живот в семейството, тази вярност към унаследеното, тези „регламен­тирани“ от обичая стремежи можем лесно да проследим в по-сетнешния живот, след детството.

Цялото българско народно поетично творчество е богато на примери за нераз­ривна връзка между деца и родители, между стари и млади. И ако една от най-характерните черти на нашите народни песни е тяхната изповедност, не по-малко важна е друга особеност: тъга и радост, неволя и щастие се споделят с „братец и сестрица, със стар баща и с мила майчица“ – и така до образците на най-високата българска поезия.

Няма и не може да има истински голяма радост извън бащиния дом – такъв е смисълът на поуките, които от поколение на поколение водят българина по неговия път из света. Един от най-затрогващите детски спомени си остава

перченето с по-големия брат,

„заканите“, че „ще дойде той и тогава има да видите!“ – такъв е здравият инстинкт, който подсказва на детето откъде може да чака закрила срещу „неправдите“. То дори е склонно да си измисли по-голям брат, батьо, ако си няма такъв. Тези „закани“ твърде често хващат дикиш, внасят порядък и справедливост в разбунената детска група и никой не би обвинил изпадналия в беда, че е „набеждач“, щом иска да се „жали“ вкъщи – зер децата приемат като нещо естествено правото на всекиго да дири справедливост, упование и кураж вътре в своя дом, там да изплаква болките си – дотолкова е здрав коренът на най-голямата привързаност.

Разбира се в очите на възрастните подобни „детски буни“ не са повече от една „детешка игра“, ала на нея те гледат благосклонно, тя е своеобразна проверка за здравината на „семето“, на „нашата кръв“; не друго, а семейството е центърът, мо­делът, който има да се следва „во веки ве­ков“, още повече, че в него се пази без­смъртният образ на родината.

Но „общес­тво“ на детето не са други, а дядовците и прадядовците, старите баби, пазителите на семейната здравина и на „прадедните оби­чаи“, това е „рудницата“ на мъдростта и на доброто, от която детето черпи първия си и, както казват, най-важния опит.

Колко съвършен е този механизъм, който в задругата предава опита, обичая, мерките за достоен живот от дядо или дори от пра­дядо на внук, от корена направо на зелената гранка. Във всеки семеен, а следователно — във всеки народен празник се отрежда специално място и на участието на децата; за възрастните не съществува „няма време“, щом трябва да се уведат децата в него — самият „закон“ на живота изисква тяхното присъствие на празника, бил той Коледа или Сурваки, «стопанова гозба“ или събор. Така детето участвува съвсем пълноценно в жи­вота на къщата, в живота на селото, в живота на своя народ, първата представа за чиято добрина, сила и справедливост добива в „дядовския и прадядовския“ дом. От хо­рата, които живеят в него, които съхраняват бъдещето, като почитат и пазят своето скъпо преминало.