Здравка Евтимова е писател и преводач с няколко романа и безброй разкази, включително и в „Жената днес“ – още от 80-те години на миналия век. Нейни книги имат английски, американски, холандски, гръцки, италиански и дори китайски издания. Здравка сама превежда творбите си на английски.

В момента всички живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?

Изпитвам стряскащото чувство колко малък стана изведнъж светът, колко слаб. Онова, което се опитвам да намеря в слабостта, е зародишът на силата утре. Никога през живота ми хората – съвсем непознати – не са били толкова близо в мислите си един до друг. Коронавирусът замрази живота – такъв, какъвто го познавахме – и го трансформира в затворено помещение. Угасна възможността да пътуваме където пожелаем, да се срещаме с хора, да работим заедно в завода, в службата, на пазара, в полето. Но днес дойде времето да работим заедно в мислите си, да си помагаме с телефонно обаждане, със съвет, с пари. Струва ми се, че за толкова кратко време станахме по-внимателни към непознатите, по-учтиви. Самотата ни отвори очите за това колко безценно е човешкото присъствие, колко успокояващи са силуетите на непознатите по улицата. На мен всяко позвъняване на телефона ми действа като силует на човек, който винаги ми е носил радост и съм го очаквала дълго време.

Каква е личната ти рецепта за утеха и кураж – на теб самата и на близките ти?

Моята рецепта е проста – работата! Имах толкова отложени преводи – сега съм потънала в тях. Работя от къщи до пълна преумора. За да си почина, отивам за хляб, на пазар, готвя и посрещам мъжа си вечер – много прости гозби – и се радвам на апетита, с който вечеря. Много ми липсват внучките. По-рано се оплаквах как разпиляват играчките си по пода, как след тях всичко е с краката на- горе у дома, а днес мечтая час по-скоро да могат да дойдат и направят сто пакости за десет минути. Обичта към хората е велико лекарство. То ни учи на предпазливост, предвидливост, умение да  се измъкваме от клупа на паниката.

Научи ли нещо ново за себе си? Преосмисли ли нещо? А какво те изненада?

Научих, че по-мъдрият не бърза да даде готова рецепта, не се пъха в светлината на прожекторите, ако не е в състояние да предостави вярна информация, съвет за полезна стъпка. Една от любимите ми поговорки е „Сенките на дребните хора стават огромни привечер“. След вечерта идва нощта. От нас зависи дали ще я изпълним с панически страхове, или с мисъл как да насочим деня към изграждане на мъдра защита срещу болестта.

Разбрах, че не е необходимо просто търпение, нужно е да превърнем търпението във внимателно претегляне на всяка стъпка. Това по-рано несправедливо съм приемала за мудност, отчитала съм подобно поведение като забавена реакция. А всъщност е мъдрост.  Търпението е верен приятел само когато го използваме да донесем добра вест на обичан човек.

Мъдростта е верен приятел във всеки момент. Мъдрост е да приемаме с лекота идеите на хора, които по един или друг повод са ни несимпатични; красиво е, когато благодарим на тези хора. Изказвайки признателността си пред тях, не само ние самите, човечеството пораства, захвърляйки хулите и обидите далеч от постъпките и мислите си.

Почтено поведение ни е нужно днес, в страшните условия на пандемията. Някои хора имат силно развита интуиция, други са корави, не се поддават на страх и паника. Важно е да откриваме и ценим добрите качества у всеки един, да залагаме на тях, за да създадем наша човешка общност, колкото и малка да е тя – топло другарство чрез дигитални средства, а те са само продължение на човешката изобретателност и непреодолимото желание всеки да се изтръгне от самотата. Това можем да постигнем, осъществявайки чуждите добри идеи, като неизменно подчертаваме кой е техният автор.

Като жена, какво най-вече ти липсва в тази социална и физическа изолация?

Липсват ми внучките, ходенето всеки ден на работа – никога не си бях помисляла, че това ще се случи и ще искам да работя не от дома, а с колегите, телефонът ми да звъни през минути, да не мога да обърна глава дори към прозореца. Мислих си, че натоварена по този начин, едва ли ще издържа. Но точно тази натовареност ми липсва. Кафето с приятелки ми липсва, липсват ми театрите – затова когато телефонът ми позвъни и чуя глас на приятел, пролетта вече е дошла у дома въпреки снега и вятъра в самото начало на април. Компютърът е моят континент на приятелството и добротата.

Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води, и последствията от нея да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…?

Човечеството ще  цени доброто, смелостта, желанието да помогнеш на дело още по-високо, ще издига тези качества както издига фенер пред себе си в гъста, страшна и непозната гора. Може да се окаже, че една протегната за помощ ръка е по-важна от десетките бизнес приятели и партньори; може да се получи така, че една усмивка  отворя вратата към живота. Добрите постъпки са пътят, който и занапред ще води човечеството към живота. Доброто ражда доверие, почтеност, обич. Това са чертите, без които хората биха се превърнали в многоклетъчни организми с мисловен процес на бактерия, жадна да гълта още и още хранителни вещества, без да осъзнава, че поглъщайки, разрушава самата себе си.

Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?

Без съмнение ще бъде трудно. Ще пестим повече, ще трябва да забравим всички капризи за неограничено време. Може отново да бъдем залети от празни приказки и лъжи, но епидемията  ще ни е направила мъдри, способни да се ориентираме кое е измама, и кое води напред към съхранение на здравето, какво носи лъча на живота. Всяка лъжа ще бъде предателство срещу човечеството. Без съмнение, сигурно много ще мечтаят да натрупат лесни милиони на гърба на болката, но тези пари едва ли ще са предвестник на нещо добро. Единственото, което остава с човека всеки ден, всеки час, цял живот, са добрите дела, които е извършил. Само те му дават стойност. Милионите, родени в лъжа и смърт, генерират лъжа и смърт на квадрат. Но стотинката, дадена за спасение от болката, се превръща в храм на надеждата, тя е първата, най-важната стъпка  към спасението. Да се бориш с болката е дълъг и неимоверно труден процес, но който днес успее да даде на познати и непознати облекчение и утеха, с неговото име  ще бъдат кръщавани децата на човечеството в бъдеще. От поведението ни зависи дали с дисциплина и строгост ще дадем бъдеще на човечеството.

Коя е най-голямата опасност за след утрешния ден?

Болестта направи човечеството единно в неговите мисли, в страха, но и в куража да наложим и да спазваме стриктно правилата, за да не излагаме другите хора на опасност. Най-лошото е, ако затворените поради коронавируса граници останат затворени и след отминаването на болестта.  Надявам се това никога да не стане, защото затворените държавни граници постепенно водят до издигане на духовни, културни, верски граници, които са най-опасният бич срещу духовния растеж на човечеството. Икономическата криза ще бъде тежка, но трябва да я преодолеем и ще я преодолеем, тъй като човечеството днес зависи от всеки един спасен човешки живот.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара