Яна Титова и историите, които променят

Яна Титова вече е позната от големия екран и театралната сцена. Това обаче не е достатъчно за нея. Тя иска да разказва истории и да насочва вниманието на хората към проблемите, които игнорираме. Яна получи възможност да гради своята визия като режисьор.

Снимки: Светослав Стоянов

През 2019 г. излиза първият й пълнометражен филм „Доза щастие“. Продукцията има огромен успех. Не само стига до сърцата на зрителите, но и предизвиква разговори за зависимостите и наркотиците, каквато е темата на филма. Титова се надява и новият й филм „Диада“ да има подобен отзвук. В него също има силно изразени социални елементи и теми от живота на тийнейджърите, свързани с насилието в училище, образователната система, родителството и приятелството.

Сценарият на филма е на самата Яна Титова и има почти десетгодишна история. „Диада“ се фокусира върху историята на Дида, 16-годишно момиче, което живее в малък град и има голяма мечта – да замине при майка си в Америка, където да учи рисуване. Титова разчита на почти същия екип от „Доза щастие“ и отново залага на хора без професионален актьорски опит за главните роли. Главната роля изпълнява Маргарита Стойкова, която заедно с Петра Църноречка, играеща най-добрата й приятелка, минават през мащабен кастинг. В актьорския състав на продукцията са още имена като Иван Бърнев, Силвия Лулчева, Ирмена Чичикова и Васил Бинев. А един от продуцентите на филма е съпругът на Яна – Алек Алексиев.

„Диада“ тръгва по кината на 10 ноември. Първата му прожекция бе на фестивала „Златна роза“, а световната премиера ще бъдe на международния филмов фестивал във Варшава в средата на октомври. Яна е щастлива от признанието, но за нея най-важно е представянето му пред българска публика.

„Диада“. В тази дума се крият основните линии на историята на филма…

Да, точно така е. Това е малко странна дума, не много използвана и не много позната. Случайно попаднах на нея, но когато разбрах всичките й значения, нямаше как да не я използвам за заглавие на филма. Това е най-малката възможна група в социума – група от двама човека, силната връзка между тях. На английски език много често се употребява за връзката между майка и дъщеря. С всичките линии във филма – приятелството, родителите, тези две момичета, които са най-добри приятелки, но през цялото време имат и съревнование помежду си.

Работиш с почти същия екип, както при „Доза щастие“. По-плавен ли беше процесът сега?

„Доза щастие“ постави основата на един много стабилен екип, който може да премине през всичко. Всички сме страхотни съмишленици и много се вълнуваме от нещата, които правим. И в „Диада“ беше така. Ако може да си пожелая да снимам само филми, нищо друго да не правя в живота си, само това да е, само с тези хора, това би било една сбъдната мечта.

Сега процесът е много по-различен, защото „Доза щастие“ беше сниман на периоди. Там финансирането беше под въпрос, защото Алек и Ники (Алек Алексиев и Ники Стоичков от No Blink) го правеха сами, нямахме държавна подкрепа, не бяхме кандидатствали въобще. „Доза щастие“ беше приключение и сега, когато се връщам назад, не мога да повярвам, че сме го направили и то по този начин – без никакви компромиси.
Преди това снимах късометражни филми – и тях не бих пипнала, защото те носят една лека незрялост, но са пълни с всичките ми идеи. Какво повече му трябва на човек, който иска да разказва истории. Ако е разказал така, както е вярвал. Сега, няколко години по-късно, се надявам, че съм станала по-добра в това, което правя.

„Диада“ е много сложно психологически изграден филм. Заснехме филма за 18 дни, но истината е, че преди това репетирахме пет месеца, откакто взехме финансирането до началото на снимките. След това нещата се случиха доста бързо. Просто бях много готова за този филм. От доста години го работя на ниво сценарий. Няколко пъти тръгвахме да го снимаме без пари, просто да го заснемем, защото си казвахме – не може тази история да остане неразказана.
Най-голямото предизвикателство беше дали ще успеем да намерим актрисите. Бях много напрегната, защото знаех каква сила и дълбочина изискват ролите и колко беше важно за нас те да си приличат. От това дойде най-голямата драма, защото можеш да намериш добри актриси, но и да си приличат, вече става много. Видяхме много момичета и намерихме перфектните – Ива и Дида. Те двете бяха просто страхотни.

И в „Доза щастие“, и сега избираш за главните роли хора, които не са професионални актьори? Защо?

Много обичам да откривам хора. Страшно се вълнувам за моите актьори. Харесвам да има дебютанти във филмите ми, които да обградя със страхотни професионалисти около тях и актьори, които във всеки един момент могат да ги издърпат, ако се наложи. Аз бях така с първия ми филм „Стъпки в пясъка“, когато Ивайло Христов ме избра да си партнирам с Иван Бърнев, с Деян Донков. Това ми даде страхотен старт. Тогава усетих какво наистина е киното, каква е ролята на режисьора, и съм му страшно благодарна, защото ако нещо друго ми се беше случило преди това, нямаше да го усетя по този начин и сигурно нямаше да се влюбя в киното. Много се възхищавам на Ивайло и тайничко си мечтая да съм като него.

Когато стигнем до снимки, на първо място за мен е актьорът – той трябва да се чувства спокоен, уверен, да знае, че има гръб. Моите главни героини не могат да се похвалят с невероятна подкрепа по време на снимки, но това е нарочно. Те го знаят, бях ги предупредила. Бях забранила на екипа да поощрява актрисите, да им казва колко са добри. Всички мълчат. Те в един момент се изнервят. Обаче върши работа, защото и в двата образа има една острота, която много исках да държим жива. Преди това ги предупредих: „Каквото и да правя, това е за да стане образа ви“. И те казаха: „Да, да“, но въобще не знаеха какво ги чака.

Маги разказваше, че си й взела телефона.

О, да. Тя знаеше още от самото начало. Взех й телефона в момента, в който бяхме на табелата на Ямбол, където снимахме. Понеже действието на филма се развива през 2011 г., когато технологиите не бяха чак толкова развити, исках тя, както героинята й, да се чувства малко уязвима в такъв аспект, защото Маги започна да забелязва света около нея. Започна да чува какво говорят хората, да се оглежда повече. За мен това беше много важно. И не се разсейваше. Тази роля изискваше абсолютна отдаденост.

Другото беше, че я накарах да отслабне супер много, а пък Маги не понася да е на диета и това допълнително я изнерви. Трябваше да си прилича с Петра, а Петра беше много слаба. Това също много я тормозеше. Аз постоянно ходех да й гледам в чантата какво си е купила от магазина. Имаше големи драми.

Значи е минала на страхотен курс при теб…

Да, минаха и двете. Маги поснима малко в „Татковци“. Имаше малко натрупан опит с камерата. На Петра това й беше първият опит пред камера. Влезе много уверена, много истинска във всичко, което прави. Двете са страхотен тандем.

Когато сценарият е твой, сигурно е по-различно, защото си представяш всеки детайл още с писането?

Представям си всичко как ще изглежда, не само героите, всичките локации, всяко нещо ми е в главата. И е много яко, защото някак вършиш три неща едновременно. Хубавото е, че много добре познаваш героите и после е много лесно на терен да сменяш каквото и да било. Знам кое ми е важно.
Много вълнуващо е да видиш това, което ти си вкарал в образите, как се доразвива, как актьорът му дава живот.
Имахме много приятен монтажен процес. Завърших магистратура „Филм“ при професор Дюлгеров и той има едно определение: че филмът се ражда три пъти и умира два пъти. Ражда се веднъж на сценарий, веднъж, когато го снимаш и трети път в монтажа. Това се случи и с моя филм.

Кадър от филма „Диада“

Снимахме хронологично, което е мечтата на всеки актьор и режисьор. И накрая в монтажа разбъркахме пак наново всичко. Въпреки че бяхме убедени, че този филм няма накъде да мърда, изведнъж ни се роди някаква идея с моя монтажист – Бохос Топакбашиян и не успях дори да заспя, докато това нещо не се провери дали може да издържи. В един момент то просто беше готово и всичко си дойде на мястото.

Историите, които разказваш, имат силен социален елемент.

Така тръгна. Това са неща, които много ме вълнуват. Аз съм много чувствителна на такива теми, много ми е трудно и от тази гледна точка да гледам новини, цялото това нещо супер много ми влияе. Това е моят начин да изразя това, което мисля, това, което чувствам. Щастлива съм, че имам възможността да го направя. Темата за отсъстващия родител, за образователната система в живота на децата… всичко това е много силно засегнато във филма.

Тези истории съществуват, за съжаление. Просто трябва да си отворим очите за това, защото виждам какво става и в училищата. Много обичаме да си затваряме очите за напрежението. Това е много голяма тема във филма. Как всеки се прави, че не вижда, защото ако го види, трябва да вземе мерки. Има едни такива настроения: „Гледай си собственото и много не се бъркай“, но от това „не се бъркай“ пострадаха страшно много хора и

децата вече нямат коректив.

Те са оставени на самотек – и тук, във филма, това е засегнато – има едно момиче, което е талантливо, обаче не може да се справя с емоциите си, никой не я е научил как. Това е някакъв морал, който зависи от средата, в която си израснал, от училището, в което ходиш. Дали някой някога може да те научи на това. Аз вярвам, че може и ми се иска да ги разказваме тези истории, защото е важно и като общество да се отърсим малко и да си кажем: „Да, това съществува. Да, това може да бъдат моите деца“.

За „Доза щастие“ беше по същия начин. Да се говори за зависимостите беше тема табу по някакъв начин. Филмът успя да разчупи това, успя да помогне на много деца да спрат, на други деца да потърсят помощ. Направихме тези дискусии. Ходихме, обикаляхме цялата страна – в училища, с професионалисти, психолози. Идеята беше да говорим за това. Когато отвориш една тема, когато тя вече не е табу, промяната винаги идва.

Има ли яснота кога ще е премиерата и за кои фестивали е селектиран филма?

От 10 ноември тръгва по кината. Селектирани сме във Варшава, там ще бъде световната премиера през октомври. Очакваме и други. Много се надявам Маги да я класираме за „Изгряваща звезда“ (за „Берлинале“), което на мен ми беше голяма мечта като актриса. Тя има потенциал да бъде номинирана. Щастлива съм. Добре е оценен за момента. Винаги съм си мечтала да отида на такъв голям фестивал, това е страхотно признание, но за мен е много важна българската премиера, българското разпространение, българската публика. Искам тази история да има своята публика.

Снимка: Радослав Радославов. Яна заедно със съпруга си Алек Алексиев и двете героини от „Диада“ на фестивала „Златна роза“

Как се работи с Алек като продуцент?

Супер, по-добре отколкото вкъщи. Общо взето не спираме да работим, постоянно говорим за работа. Нямаме такава хигиена – вкъщи да не говорим за работа. При нас няма как. То дори не е работа. То е някакво общо преживяване и страхотно вълнение за всеки един детайл. Не мога да не го споделям с него, тъй като тогава сигурно ще експлодирам. Така че и в тези наши разговори се раждат някакви идеи и за мен е много важно това.

Освен това, имам пълна подкрепа. Той знае, че ако аз искам нещо, не го искам просто защото така ми е хрумнало или за да си задоволя някакво любопитство чисто режисьорски. Ако е нещо сложно, той знае, че го искам, защото е много важно за филма. В това отношение съм доста разумна. Само в краен случай искам някакви по-екстремни неща, но те винаги са за доброто на филма и това той го знае и го цени. От тази гледна точка е песен.

Колко е трудно да се направи филм в България? Сякаш това започва да се променя и все по-качествени неща бяха създадени последните години.

Имаше един много мъртъв период за българското кино. Сега се пораздвижиха нещата и стана по-нормално да се самофинансират филми. Сега повече се отвори пазарът, но пък ние вътрешно се самосаботираме – с всичките тези обжалвания на хората, които не са взели финансиране, се спират сесии и така се блокира бюджета. Много, много филми не се произведоха заради това. Това е много тъжно, защото става дума за его. Никой не е длъжен да ти финансира филма. Всички сме наясно каква е системата, че не работи както трябва. Че не се оценяват филмите по техните качества, а понякога има и други критерии. Че има и корупция и т.н. Това е така. Но ти знаеш в каква игра влизаш. Винаги има и обидени. Аз също съм била потърпевша.

Има някакъв прогрес, нещата да се нормализират, да влязат в някакъв по-нормален ритъм и наистина да има възможност всеки един творец да работи. Ние трябва да имаме възможност да разказваме истории. Няма как изведнъж с магическа пръчка всичко да се оправи, просто се надявам да не се спират сесии, защото това спира работата на много хора.

Да те върна малко назад във времето. Какъв беше преходът от актриса към режисьор?

Доста плавен. Започнах да ги правя паралелно, без никакви амбиции. Имах една кратка история, която много исках да разкажа. В един момент тръгна повече в режисурата. Не че не искам да участвам в някакви неща, но не ми остава време. Не мога да крия, че режисурата е по-силното ми изразно средство в момента и повече свобода имам там. Разбира се, ако дойде някой супер социално-ангажиран проект, който толкова много да ми хареса и аз да мога да се отдам.

Не бих поела нищо, което да направя половинчато и да не мога да му отделя време. Да имам пет проекта едновременно и да съм актриса, не може, а и не е честно към проекта. При актьора настройката му за работа е различна и изисква друга концентрация, друго отдаване. Затова малко ги избутах тези неща и започнаха да ме забравят като актриса. Имах няколко предложения. За едното много съжалявам, че се разминах, но беше в такъв период от живота ми, в който нямаше как да го поема.

Комедия много ми се снима. И като актриса, и като режисьор. Но трябва да е в период, в който да мога да правя само това, за да мога да му се насладя. Иначе напрежението при мен става много голямо, а аз обичам да спазвам срокове. Това идва понякога прекалено хард на цялото семейство.

Насоката на филмите ти е с много социални елементи. Това означава ли, че би отказала да режисираш филм, като тези на „Марвел“, ако ти предложат?

Да, това ще го откажа, но не защото не е социален филм. Аз не съм убедена, че ще продължа в тази посока. Искам да разказвам различни истории. Просто тук се случиха два един след друг и две истории, които аз просто не можех да не разкажа. Но филм на „Марвел“… Първо, аз не гледам филми на „Марвел“. Когато не се чувствам силна в нещо, независимо какъв е залогът, не бих, защото това не е моето и аз не съм добавена стойност към проекта, а по-скоро това би било някаква жестока мъка. Мисля, че е много важно всеки да знае какво може и съответно какво не. Не се захващам с нещо, което не е в моята стилистика, защото тогава бих се чувствала в неизгодна позиция.

„Барби“ се превърна в най-успешният от финансово естество филм, режисиран от жена…

„Барби“ бих го снимала на секундата. Гледах го. Мисля, че можеше историята много по-хитро да е измислена: хем да имаме Барби, хем да не е толкова предсказуема и толкова комерсиално насочена. Пак щеше да се гледа. От друга страна, гледайки го, си дадох сметка колко са се забавлявали на терен. Това е нещо, което бих направила. Много ми се снима комедия.

Какво мислиш за ситуацията в САЩ и стачката на актьорите в Холивуд?

Мисля, че българските актьори могат много да се поучат, но няма, за съжаление. Това е много наболял проблем с авторските права. Ние също се борим с това на няколко нива. Не знам защо хората все още си мислят, че това е такъв труд, който може да бъде даден безвъзмездно. Наистина се надявам нещата в тази насока да се променят.

За българските мащаби няма да говоря. Най-лошото е, че всеки сам се спасява. Има някакви наченки на обединение и много се надявам това нещо да просъществува. Едно от най-слабите звена в това са актьорите, те се съгласяват на всичко, а това е много голям проблем. Ние с Алек се опитвахме в някакъв момент, започвайки от нашия по-тесен кръг приятели, да разчупваме това и актьорите да започнат да се обединяват, но мисля, че там егото е много голям проблем и липсата на всякакви съюзи, които да ги защитават. От това се облагодетелстват всичките продукции. Гледаме да го разчупим това, но сме много малка капка в морето.