Премиерата на дългоочакваната нова книга с любовна лирика на Добромир Банев „Всички дни ще се казват неделя“ (издание на „Персей“) ще се състои на 15.11. от 18.30 ч., в централното фоайе на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Входът е свободен.
Неделята е време, което отделяме за човека до себе си или за любимите си занимания. Ден на щастието, защото можем истински се наслаждаваме на свободата да бъдем онези, които сме всъщност – без маска и без грим, без необходимостта да правим компромиси с начина, по който виждаме света. „Всички дни ще се казват неделя“ е книга, която се чете на един дъх. Авторът умело съчетава силата на ритмичното слово с похватите на драматургията, за да остави сюжетната линия интригуваща до самия край.
Животът се състои в нашето минало,
което с времето ни кара по-щедро да ценим настоящето. „Сега“ и „тук“ са думи от важно значение, тъй като бъдещето остава несигурно събитие. Учим се от грешките и времето е единствен съдник за изреченото и премълчаното, за стореното и несвършеното. Любовта е кодирана в нас и в голяма степен именно от нас зависи доколко ще ѝ позволим да бъде наш неизменен спътник по пътя, който ни е отредено да извървим. „Младостта като пролет е кратка“, но винаги помним уханието на цъфналите дървета. Облаците обещават дъжд, но рано или късно слънцето изгрява отново, за да ни напомни, че е хубаво да живеем живота си с усмивка. Морето няма да престане да ни очаква, независимо колко сме пораснали.
Любовта може и да е странен случай,
но сме благодарни за всяка споделена секунда. Каквато и любов да сме преживели, обричаме я на незабрава – като детство, което също никога няма да си отиде.
Това са част от посланията на книгата „Всички дни ще се казват неделя“, стихотворенията от която със сигурност ще се превърнат в хитове, подобно на предишните – от книгите „Любов до синьо“, „Обичай ме бавно“ и „Абсурдни времена“ (съвместно с Маргарита Петкова), които дълго време бяха в класациите за най-продавани книги в страната.
Ето няколко стихотворения от книгата
***
Остани още ден.
Да не мислим за после.
В този свят изморен
ние с тебе сме гости.
Остани още час,
само мъничко още.
Цял живот е пред нас.
(Колко влюбени нощи!).
Да, светът е жесток,
ала трябва да знае:
Любовта е възторг –
точно миг
преди края.
***
Ужасно искам да ме няма там,
където пошлостта опиянява;
където никой не познава срам,
докато драпа за вселенска слава;
където липсва вярата в Христос,
но палим лицемерно свещи в черква;
където в отговор на прост въпрос
предателство приятелство зачерква;
където любовта е само вещ,
която всъщност даже лев не струва…
И става твърде късно да прозреш:
най-ценното с пари
не се купува.
***
Най-трудният момент за „лека нощ“.
Денят е прецъфтял. Нощта нахлува,
разхвърляла звездите за разкош…
Като на първа среща те целувам.
Светът притихва между мен и теб
в прегръдка, непонятна за безкрая.
Две щедри чаши водка с много лед,
насред разхвърляната малка стая.
Най-важният момент за любовта,
която всеки кадър режисира…
„За лека нощ е рано“, казва тя.
И от любов
за стотен път умирам.
***
Не ни остана капчица любов.
Изпихме я – очаквано – до дъно.
Сега, когато още сме едно,
делим по равно нощите безсънни.
Нелеко се живее в самота,
когато някой още те прегръща…
Затръшнем ли последната врата,
тъгата пак при другия ни връща.
Така живеем.
Непонятен свят,
където любовта е все в недостиг…
Сами в легло за двама. Сънен град.
Обичаме се –
толкова е просто.
0 Коментара