Една съвсем остаряла и пожълтяла фотография на картина, която едва ли можем да наречем репродукция, ни връща днес представата за най-ранното произведение на Илия Петров. Двадесет и три годишният младеж решително и енергично навлиза в изкуството с една картина – необичайна за българската живописна школа през 20-те годиш и странна за духа на епохата.
Целият формат на платното е зает от динамичната фигура в символичния „Лодкар“, който с могъщ размах на веслата разсича пространството, устремен към заветните брегове на своята цeл.
Този документ от 1926 година напомня не само за творческите търсения на Илия Петров по посока на мъжествения експресионизъм, но най-вече синтезира качествата на неговия упорит и целенасочен характер, който години по-късно ще изведе художника до върховете на българската реалистична живопис. Още навремето критиката открива в платната на Илия Петров „ново, свободно виждане на нещата“, „Mодерна техника, каквато не би могъл да научи у нас“. В тази ранна творба се разгръща стремежът на младия живописец да изобрази героя и героичното, гордото и възвишеното, порива, който отвежда човека към подвиг. Стремеж, който десетилетия по-късно ще се увенчае с шедьовър, назован „Разстрел“ (1954 г.).
Но в ранните творчески години се таи и онази органична пристратеност към непреходното и величавото, която зрелият вече творец ще развие в поредицата исторически платна, изобразявай моменти от героичното минало на народа ни: „Ивайло разби Константин Тих“ (1955 г.), „Сражение между Светослав и Цамисхий“ (1954 г.), в няколко картини, илюстриращи сцени от партизанския епос.
Като всяка голяма творческа личност Илия Петров не се ограничава в еднопосочна тематика, нито може да обуздае напиращите желания да се занимава с други жанрове в изобразителното изкуство – графика и скулптура. Неговата вътрешна преданост към творчеството не го оставя на позицията на хладнокръвен хроникьор, а го води към проникновението на психолога, най-силно изразено в огромната поредица портрети на съвременници.
Ако трябва да се състави галерия от образи на видни наши интелектуалци от 30-те и 40-те години — писатели, музиканти, художници, дейци на културата, то достатъчно е да се подбере измежду най-хубавите портрети на Илия Петров, рисувани по същото време. Или пък ако потърсим обобщаващия образ на героя на времето, отново портретите на Илия Петров – земни, човешки и вдъхновени, ще ни въведат в духа на епохата.
Но признанието и успехът не идват даром. Илия Петров, както и Ненко Балкански са ярък пример на творци в нашето изобразително изкуство, за чието разгръщане основна роля е изиграл упоритият и мъжествен характер. Характерът, който е подпомогнат от благодатното творческо и човешко влияние на учителя.
В Художествената академия Илия Петров учи в курса на проф. Никола Маринов, този, по думите на Илия Бешков „италианизиран делиорманец“, който покорява своите студенти с чара и дълбочината на изкуството си, с жизнелюбието си и щедростта на поведението си. Негови са думите, отправени към обезверените студенти сиромаси: „Вземете халваджийска хартия, но работете, работете.“
Илия Петров рисува, вслушвайки се най-вече във вътрешния си глас и много по-малко в уроците и „свободната програма“ за специализация на Запад, където е изпратен, след като спечелва обявения конкурс за стипендиант през 1926 година. Той прониква с всевиждащо око в платната на старите майстори, учи се от безпримерните уроци на Рембранд и Гоя, сам съставя програмата на своята специализация в музейните зали на Германия, Франция, Италия, Австрия.
За художника 30-те години са златно време на известност и признание. Както пише неговият биограф и изследвач проф. Атанас Божков, първите му успехи „създават около името му „ореола“ на солидно изграден талант“. От това време са и портретите на интелектуалци, носещи в себе си бунтовния дух на твореца, несъгласието с еснафската благовидност, протеста срещу несправедливостите в живота.
Хуманизмът и болката за човека отвеждат Илия Петров до отрудените хора от покрайнините, до хамалите и безправните плебеи на големия и жесток капиталистически град. През 1938 година той рисува грубите похабени ръце на безработния и озаглавява произведението си „Без хляб“, а чрез графичните си серии, посветени на кървавия разгром на Септемврийското въстание в България и на републиканците по време на Гражданската война в Испания, окончателно присъединява гласа си срещу настъплението на фашизма и заплахата от унищожаване на възвишеното, духовното и красивото у човека.
Трагизмът и революционният патос на тези събития подготвят „разгневения мъж“, пробудил се в съзерцателната същност на Илия Петров за едно велико изпитание, което укрепва неговата гражданска позиция. Героизмът и саможертвата на хилядите народни герои в антифашистката борба, възторгът на освободения „народ-гигант“, всичко това мобилизира вътрешната нагласа на художника, вдъхновявал се винаги от високите стойности в живота.
Дечко Узунов още 1969 год. изрази дълбоката признателност и преклонение на българските художници към делото на големия ни живописец, график и скулптор: „Вашето творчество за нас и поколенията е не само високо майсторство и талант, но и образец на гражданска доблест. То е изкуство на един принципен творец, който надживя колебанията и лутанията на вкуса и остана на висотата на безкомпромисния реализъм. Поради това ние ценим у вас не само класика на българското изкуство, но и убедения борец за реалистична правда, която я утвърждава с всяка своя творба“.
За художественото наследство на Илия Петров, за значението на многоликото богатство, което той остави след себе си, най-точна и изчерпателна е може би оценката на големия съветски живописец Сергей Герасимов – „за всяка една страна би било чест да има художник като Илия Петров“.
0 Коментара