Христина Христова е водещ на сутрешния блок на БНТ „Денят започва“. Тя е журналист по образование, а обществената телевизия е единствената, в която е работила. По време на следването си започва стаж в новините „за малко“, но вече 15 години е част от новинарския екип. Почти две години, всяка делнична сутрин е първа в ефира и събужда зрителите на БНТ с актуални теми, анализи, гости в студиото на първият сутрешен блок в българския телевизионен ефир. На 1-ви юни водещата празнува двоен празник – това е „най-големият ден“ в живота ѝ, защото това е и рождения ден на сина ѝ.

Каква е жената Христина Христова, когато водещата на „Денят започва“ свърши работа?

Водещата на „Денят започва“ свършва работа късно вечерта, не в 9 сутринта, когато каже „довиждане и до утре, уважаеми зрители“. Ето защо ми е трудно да направя някаква особена разлика в образа си на екрана и извън него. Аз съм си Христина. Не играя „водеща“, а след това „просто жена“. Ролите се преплитат, разменят, обединяват. И двете неща израждат образа и характера ми. Казвали са ми, че съм жена с много лица. Ако е така – всичките си ги харесвам, възпитала съм си ги във времето.

Ако ме питате за личния ми свят – и в него съм търсеща, питаща, искаща… Май животът ме превърна в повече мъж от много мъже. Липсва ми само едно парченце от пъзела, за да е цяла картинката. Моята личната картина. Но за всичко си има време.

За добро или зло съм перфекционист, много самокритична, вечно изискваща – от себе си и от околните. С железни нерви! Мисля че това ми помага и в работата, и в ежедневието ми. Доста често се налага да преброя до 10, да изчакам. Но без притеснение играя ва банк – ако наистина вярвам в нещо. Страхотен инат, ще кажат някои. Не, просто не се задоволявам с малко – всичко или нищо, средното положение не е за мен. Не съм лесна. И не ми е лесно.

Как започва денят на усмихнатото лице от сутрешния ефир на БНТ?

Винаги със сладкото спящо лице на сина ми. Поглеждам го и си казвам – какво по-хубаво от това! Опитвам се да се събуждам с усмивка. Понякога и на инат. Е, ставането между 3:30 и 4:00 сутринта не е лесно. И три аларми трудно ме събуждат. Успивала съм се няколко пъти, влизала съм буквално на шапката на предаването (но това е тайна).

Задължителното кафе – с него започва денят ми. Ако съм си оставила време, го изпивам вкъщи, ако ли не – в колата. Следва едно музикално пътуване до телевизията – обожавам да шофирам и да си пея (някои му казват „викане“) любими песни, на любими изпълнители. Хем си се разсънвам, хем си се разговарям, а и едно хубаво настроение като за начало на деня. Ето ви рецепта – пейте, хора, още с отварянето на очите! Сърцето се пълни с емоция и после как да не кажеш „добро утро“ с усмивка (понякога, често веселбата си продължава и в гримьорната, но за това друг път ще разкажа). Следва един прекрасен 3-часов ефир с любими колеги, с които станахме и много добри приятели. Аз съм щастлива да работя това, която искам, с хората, с които искам. И им благодаря! Знаете ли, всяко предаване си завършваме с аплодисменти – заради усилието и старанието на всеки един от нас по най-добрия начин да влезе сутринта в дома на зрителя и да го информира, но и усмихне.

Работила си само в БНТ и така вече 15 години, от които почти 2 години водиш сутрешния блок – „Денят започва“. Как се справяш и как ти се отразява ранното ставане за ефир, подготовка, работа?

Как се справям е оценка, която дава зрителят. Мога само да кажа, че си лягам спокойна за свършеното през деня. Компромиси в работата си не правя. Не казвам, че е лесно, но и не очаквайте от мен сега да се оплаквам колко е трудно. Трудно е и на лекаря, на учителя, на работника в цеха – и те имат семейства, и те работят понякога по 12 часа. Разликата е, че каквото и да ми се е случило – спала-недоспала, с лични проблеми или не – нищо от това не трябва да си личи на екрана. Зрителят не е длъжен да гледа изморено или тъжно лице. Гримът помага. Понякога.

Подготовката за предаването всеки ден е по цял ден. Открадвам си час – два обеден сън (тежко му на човек ако ме събуди тогава, освен ако изречението не започва с „помощ“) и след като стана се започва с многото четене, гледане, анализиране, проверка на информация, много телефонни разговори, писане на сценарий… И всичко това си върви паралелно с домашни задължения, с време за детенце…

Как опазваш от рутината на ежедневието времето посветено на сина ти?

Това ми е болна тема. Времето с Александър не го давам за нищо на света! Но…такава е работата ми, че все не ми е достатъчно това време. Не мога да го заведа на детска градина, защото вече съм на работа (освен в дните, когато съм в отпуск). Налага се да излизам на улицата с лаптопа, докато той кара колело. Или да работя, докато той си играе до мен. Понякога се чувствам страшно виновна. Работещите майки ще ме разберат. Други – ще ме обвинят в кариеризъм. Няма да се оправдавам, така се стекоха обстоятелствата, това е положението. Но честно казано единствената ми амбиция е да бъда добра майка за сина си – да му дам цялата обич и подкрепа на света, да се гордее с мен. Колко се справям с това – не знам. Времето сигурно ще покаже. Знам, че давам най-доброто, на което съм способна. И все пак има ги угризенията, че все нещо не е достатъчно, че времето заедно не е достатъчно. Но се надявам, че един ден, когато порасне, ще ме разбере.

Дъщеря на крал и майка на принц“, така определяш себе си в своя публикация. Твоят малък принц се появява точно на Деня на детето, от тогава ти определяш този ден като Деня на Александър и твоят голям ден. Как изглежда вашата връзка между майка и син и като каква майка се определяш?

„Супер мама“ ме нарича Алекс. Май супер щура понякога, отказвам да порасна съвсем. Изживявам си отново детството с децата около мен, защото освен Алекс, аз си имам и други деца – няколко кръщелници, племенница, деца на приятелки. Обожавам времето с всички тях! Играя футбол, баскетбол, федербал…  А само колко съм добра на криеница!

А връзката между мен и Алекс – силна е. Сила е. Точка.

Да бъда майка беше и е моята най-голяма мечта. Впрочем, той си избра да се роди на 1-ви юни, изобщо не го очаквахме тогава. И да, това е моят голям ден! Най-големият празник с най-големия подарък от съдбата!

Какво да ви кажа – Алекс е много отговорен за възрастта си, много самостоятелен. Категорично – сега повече той ми е подкрепа, отколкото аз на него. Неговата прегръдка е най-силната прегръдка! Мотивира ме! О, как ме мотивира – на „30 и“ се научих да карам колело (все още съм малко опасна по улиците, но все пак) за да караме заедно. Взимаме решенията заедно. Вървим заедно напред. Говоря така, сякаш не е на 6, нали?

От ден първи си повтарям, че възпитавам мъж. Искам Алекс да бъде добър човек, смислен. Да бъде отговорен мъж, да държи на думата си. И дано Бог го среща с добри хора. Знаете ли, мисля, че всеки от нас възпитава децата си според примера на своите родители. Аз винаги съм била много подкрепяна от моите родители. Много обичана, обгрижвана (и глезена сигурно, но малко) Ако приличам поне малко на тях, би трябвало да съм добра майка.

Много прегръщам и много целувам сина си. Всеки ден сигурно по 100 пъти си казваме, колко много се обичаме. Едно прегръщано дете няма как да не е щастливо дете, няма как да не порасне със знанието какво е обич и как да я дава.

Как ще отпразнувате тази година шестия рожден ден на Александър? Планирали ли сте някакво специално парти? Кои са любимите му теми?

Ще има малко парти с най-добрите му приятели. И очаква по 2 подаръка – и за рождения си ден, и за Деня на детето.

Темата му тази година е „Спайдърмен“ и колите „Маккуин“. Само можете да си представите какво ще се случва – нещо супер яко ще да е. Аз си взех отпуск, за да го организирам като хората.

Освен, че си горда майка на момче си и щастлива леля на момиче. От снимки, които публикуваш в социалните мрежи виждаме, че си много привързана към племенницата ти. Как би описала връзката с нея? Казват, че да си леля е най-хубавото нещо – хем си близка с детето като майка, хем те възприема като добра приятелка.

Ако Александър е моята сила, Виктория е моята слабост. Много чакана, много моя! Сериозно, аз да я бях раждала, нямаше да прилича толкова много на мен. Наистина критикувам като майка и защитавам като приятелка. Надявам се, че с годините още повече ще ме възприема като най-големия си съюзник във всичко. Та тя е вече колкото мен! Разменяме си дрехите! Как лети времето, вече е на 12 и от онова малко момиченце, което се гушкаше в мен, е останал само дяволитият поглед. Тя е чудно дете – мила, чувствителна, срамежлива (по това не прилича на мен) като погледнеш големите ѝ сини очи,  много бързо те разоръжава. Ще стане прекрасна млада дама!

Аз съм взискателна леля. Не ѝ харесва много, когато я изпитвам по уроците, но това е положението. Няма не мога, има не искам – повтарям ѝ го постоянно. Искам тя да е първа във всичко, да е най-добрата, от нея да се учат! А пък леля винаги ще е до нея! Първо аз ще я заведа на дискотека, да се знае! И ми е обещала после и тя да ме взима. Той и Алекс ми е обещал де…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара