Чуден човек е Любен Дилов — на вид е стеснителен, неконтактен, дори малко суров, а очите му издайнически излъчват доброта. Всяка среща с него винаги носи изненада. Той може да те постави натясно с познанията си за Нилс Бор или Демокрит и в същото време като дете да се вълнува от сонатите на Бетховен или Цезар Франк. Имало е вечери, когато сме слушаш с него музика в приятелски кръг, а той остава през цялото време мълчалив, непроницаем, но някак преобразен. Дали научната фантастика не му е дала оная самозащита, която създава толкова предизвикателства за журналистическото любопитство.
Един от парадоксите в моя живот с, че винаги съм се стеснявал да занимавам другите със себе си, докато професията ми изисква тъкмо обратното. Оказа се, че онова, което занимава мен, което мисля и за което мечтая, било потребно на някои хора. Оказа се на туй отгоре, че на читателите това не им било достатъчно и те настояват да узнаят още как е живял оня, който носи отговорността за тази или онази книга. Не знам дали това не е обикновено любопитство, но пак заради тая моя притеснителност все не намирам сили да отказвам, когато ме канят на срещи с читателите. С риск да ги разочаровам, аз винаги съм се старал да им покажа, че съдбите на писателите не са кой знае колко необикновени и че техният живот е достъпен всекиму. Защото изкуството не бива да се мистифицира. То винаги си е било една доста разпространена човешка дейност, която изисква само повече любов и страст към определен вид съзидание, повече труд и съсредоточеност, по-упорита воля за самоосъществяване. И още: мъжество! Защото големият философ Кант е безусловно прав, когато твърди, че се изисква мъжество, за да си служиш със собствения разум.
Какво си спомняте за родното място, семейството, в което сте отрасли?
Родната си къща не помня. Тя се е намирала в село Червен бряг, но веднага след раждането ми моят род се премества два километра по-надолу, близо до новопостроената гара Червен бряг, около която се е формирал днешният град. Изглежда, дядовците ми са усетили, че един бъдещ фантаст трябва да расте край модерните превозни средства.
Според статистиката през 1927 година нашият народ е постигнал най-високата раждаемост в своята нова история — около 230 хиляди деца. В тая навалица, и то съвсем накрая, съм се родил и аз.
Помня, че баща ми, който е роден пък в годината, когато е публикувана теорията на относителността — 1905, често ми натякваше, когато попораснах, че трябвало да се запозная с квантовата механика — тя още не се преподаваше в училищата. Е, запознах се с квантовата механика и с много още по-късни и все чудесни теории, но Вселената си остана все така загадъчна. И добре, че е така, иначе какво щяха да правят научните фантасти?
Детството ми премина в мъчителна бедност из бедняшките квартали на София. Баща ми, учител, често оставаше без работа, опитваше силите си в журналистиката и писателството, което безспорно е дало някаква културна основа за бъдещото ми развитие.
При какви обстоятелства попаднахте в Германия и как се отрази това на вашето развитие?
Малко преди войната безработицата прогони баща ми в Германия заедно с хиляди други българи. Скоро трябваше да го последваме ние с майка ми. Така краят на детството ми и цялото мое клето юношество, тоест периодът, когато физически и душевно се оформя човекът, премина в жестоко ненормална обстановка. Без другари връстници в една враждебна към мен — чужденеца, страна аз растях в такава брутална самота, че споменът за нея и сега може да предизвика в очите ми сълзи. Растях с книгите, растях с музиката и с една несекваща като невралгия болка по родината.
Кои бяха вашите учители? С какво разшириха вашата представа за света?
Художествената литература, класическата немска философия, научната и научнопопулярната книжнина. За щастие баща ми притежаваше остро социално чувство и богата демократична култура, та ми беше добра опора в моите морални и мисловни търсения. Още там той ми даде първите уроци по руски език, така че когато се върнах, аз вече бях прочел в оригинал много от Гогол и Чехов, които си останаха моите първоучители и в писането. Бе се намерил и един възрастен библиотекар в градската библиотека, комуто съм въздигнал малък паметник в душата си. Останал сам в опразнената от читатели поради войната библиотека, той ме приобщи към антифашисткото течение в немската литература, като тайно пъхаше в ученическата ми чанта забранените книги на Томас Ман, Ханс Фалада и други. Оправданието му бе, че съм чужденец и на мен можел да ги дава.
Често сте казвали, че завръщането ви след войната сее превърнало в лично освобождение и в драматично приобщение към родината.
Да, дотогава тя бе съществувала само като романтичен детски спомен — заварих една капнала от социални и политически страсти страна, която тепърва трябваше да преоткривам като своя родина. Живял в изолация, сега аз трябваше да се уча и да живея.
В това трагично разделение на света всички ония, които в детството ми съставляваха моята родина, бяха направили избора вместо мен. Дядо и баба — ятаци, братята на майка ми — партизани и нелегални дейци, братът на баща ми — загинал на фронта ремсист. И най-естественото бе да тръгна по избрания от тях път. Приеха ме в тогавашния РМС и за мен настъпиха най-радостните години в живота ми, които съм отразил не особено успешно в своя роман „Помня тази пролет“. Чрез организационната работа, в която ме въвлякоха веднага, аз не само се приобщавах към своята родина и големите социални преустройства, но преди всичко намерих идеен и философски стожер за своето мислене, достатъчно объркано дотогава от книгите и самотата. Особено съм признателен и на онези мои тогавашни другари, които ме изпратиха за една година като щатен командир в бригадите. Не се научих да командвам, защото е чуждо на характера ми, но се научих да живея с хората. Предишната ми изолация и моята потребност от приобщаване навярно са изострили и способността ми да възприемам човека — нещо, което е особено нужно за един писател. И сега си мисля, че всъщност целият живот на писателя преминава в едно постоянно пътуване към хората, в неизтощимия стремеж да се доближи към тях.
С какво ви привлече научната фантастика? Дали не с нейния стремеж към оптимизъм и откривателство, което движи човека напред?
Като ученик отделях много дни на философията и химията. В десети клас дори си бях натъкмил вече доста прилична лаборатория. Имах и микроскоп. Разбира се, всичко това си беше игра. Не притежавам качества на учен, но все пак школувах малко мисленето си. И ми остана докрай голямото любопитство към труда на учените, така че натрупаните с години знания закономерно доведоха до оная промяна, за която често ме питат: защо, след като съм издал вече десетина общо взето успешни белетристични книги, съм преминал към фантастиката? Ето и в това се съдържа част от отговора ми: в незагасналото и до днес мое любопитство към света на науката, натрупало в мен познания, които напираха да бъдат употребени. Аз винаги съм бил човек с обикновено въображение, една подчинена натура, която почти без съпротива се е люшкала из големите и малки течения на своето време, като отчаяно се е опитвала да забие пръстите си в някоя твърд, наречена от хората преди него истина, та да стъпи на собствените си крака. И ако накрая все пак се оставих на ветровете да ме развяват из тия области, назовани фантастика, то е, защото ми се е сторило, че без да пусне на воля въображението си, човекът не може да стигне нито до истините, нито да гй приеме.
Иначе в моите книги аз се опитвам да правя същото, което мои колеги нефантасти правят: да мисля за своето време, да изразявам страховете и надеждите на днешния българин, кога сериозно, кога на шега да говоря с гласа на своите съвременници.
Утехата ми е в предаността на многобройните читатели, които разбират, че фантастиката ги извисява над дребнавостите на делника и доста директно ги въвлича в голямата дискусия за бъдещето на планетата. Че тя със своите общочовешки проблеми и сюжети по-силно от всяко друго изкуство сплотява хората, особено младежта, в името на едно общо, мирно и хармонично бъдеще.
Неведнъж сте казвали, че имало нещо фантастично във вашия живот. Какво е то?
Та има ли, поне в тая галактика, нещо по-фантастично от самия човек? А кой ни дава възможността да изживяваме най- фантастичните приключения, да се реем волно от единия до другия край на Вселената и да срещаме там всякакви чудеса? Не е ли пак това удивително чудо, това най-фантастично явление — човешкият дух?
Ако на него оставаме верни, ако него следваме в добрите му пътища, непременно ще изживеем един интересен и хубав живот.
Някога Демокрит бил казал: „Предпочитам да узная една причина, вместо да стана шах на Персия.“ Малцина са ония, които биха казали това за себе си, без да излъжат. И ние не можем да ги съдим прекалено строго. Но това е основен морален въпрос не само за учения и за твореца, но и за цялото общество. А с търсенето на една истина, с разкриването на една причина ние не ограбваме никого, напротив: обогатяваме и себе си, и другите. Ето какъв е отговорът на въпроса, когато ме питат за какво мечтая аз като фантаст. В моите години на човека вече му остават твърде малко мечти. Но тази мечта се старая да не загубя до края на живота си.
0 Коментара