Дворчето беше много тясно, почти кол­кото една малка килия, и в него живееха гъските на баба Германа. Те крякаха сутрин и вечер, защото бяха гладни, а на обед, ко­гато слънцето печеше най-силно, се въртяха в праха и изглеждаха самотни и забравени от целия свят.

Рисунка: Алекси Начев

— Къш, мари, да опустеете дано — гьлчеше ги бабата тихичко и все се подпираше до плета на дворчето. Тя беше висока жена, силна, въпреки годините лицето й беше бяло и равно, имаше две-три малки бръчки около устните. Очите й, както някога, си бяха свет­ли и сини, заради тях едно време се подмами дядо Славко и полудя, заради тях се би с ергените от селото. Цял живот го грееха тия бабини Германини очи, и когато се напиеше, срам го беше направо в къщи да се прибере, защото Германа беше стегната жена и гла­сът й кънтеше до господа бога. Но дядо Славко не се боеше от клетвите, защото очи­те на Германа уж се палеха, но пак благост имаше в тях, пак надежда му даваха, че ще му прости… После дядо Славко неочаквано умря. Два часа преди това беше ходил за дърва и беше поил магарето на селския ру­чей. Баба Германа го намери паднал до пей­ката с отворени уста и разперени ръце. И не чу, че последната му дума беше „Германо… Германо…“ И въобще не можеше да знае жената какво бе искал да й каже дядо Славко, преди да умре. Лека смърт намери дядото, защото беше добър човек. Само вре­ме не му стигна да й каже, че цял живот само нея е имал, и само нея е обичал. Пък и сигурно нямаше да може да рече това дя­дото, защото не го биваше да приказва, са­мо щеше да мига и да се запъва пред жената…

Сама остана баба Германа в шарената къща и не позволи паяжина да се задържи по ъглите, нито едно цвете да остане неполято. Само й беше мъчно на жената, че си­нът отиде в града. Един син, златен син, пък не остана в шарената къща, дето имаше ла­маринено петле на покрива. Тя беше корава жена и въобще не заплака, когато той си изнесе багажа и когато стаите опустяха. Той й взе малката внучка, малката Германа. Като се сетеше за тоя ден, на баба Германа й ставаше мъчио, присядаше до малкото дворче с гъските, поглеждаше ги накриво и мърмореше: 

— Къш, мари, да пукнете дано!

Уж гъските гледаше бабата, пък се сещаше за внучката си — и тя висока, и тя синеока, и тя хубава. Като беше малко момиче, все около баба си се въртеше, заедно хранеха птиците и ходеха да берат зелен фасул. Сладки дни бяха това. За Осми март внуч­ката й подари гердан с големи, жълти зърна. Тогава баба Германа много се смя и не ис­каше да го вземе, пък сега този гердан й беше най-скъпото нещо и вечер му приказ­ваше като на човек.

Щом си замина синът ú, баба Германа не се поддаде на самотията, ами се хвана в бригадата на градинарките. Вечер пък по­лека поливаше мушкатата или сядаше сре­щу дворчето и приказваше на гъските:

— Къш, мари! Брей че сте…

Тя слагаше царевични зърна в шепа, ма­меше птиците и те доверчиво кълвяха на­право от ръката й. Германа познаваше нра­ва на всяка птица и им приказваше — ту сърдито, ту благо.

— Марто, махни се, че все ще те оскубя! Остави и на другите, хайде… Тодорке, за тебе най-големите зърна, ела, че нещо ми се виждаш слабичка, перцата ти не блестят.

Гъските тракаха клюнове и идваха една след друга. Най-малкото гъсе също се каз­ваше Германа, защото то беше палаво и кресливо като малката внучка. То имаше тъмносини перца по шията и бабата много го обичаше. Понякога го хващаше и му раз­правяше, че фасулът не е узрял заради дъждовете. Гъсокът се казваше Славко. Той хо­деше тромаво и замислено като милия дядо, понякога стърчеше глупаво на един крак. Баба Германа намираше различни наказа­ния за гъсока — ту не му даваше зърна, ту го кълнеше люто, пък в очите й имаше бла­гост, сякаш това наистина беше дядя Славко — малко пийнал, с източена шия, но кротък и послушен цял живот. Една гъска беше кръстена Марта — тя беше много нахална, все се буташе първа да изгълта всичко. Та­кава беше и стрина Марта от градинарската бригада. Баба Германа по едно време беше намразила тая гъска и й се караше, даже я удряше по гърба с тояжката си:

— Ах, Марто проста, само да ми паднеш! Семето от латинките окраде, да може и це­лия свят да изгълташ… На! На! — разпра­вяше троснато баба Германа и не се знаеше на кого говори — дали на нахалната стрина Марта от бригадата, или на гъската с бялата шия и глупавите очи от малкото дворче.

Да, но се случи така, че гъската Марта стана приятелка с малкото гъсе, което се казвате Германа. Двете птици често заста­ваха една до друга, кротко се крякаха и се разправяха за нещо. Отначало бабата много се ядоса, хвана малкото гъсе, притисна го в ръцете си и започна да го учи:

— Германче, баби, защо си толкова глу­паво? Защо дружиш с тая нахалница, остави я, тръгни с Тодорка — тя е умна и добра, гъска злато е…

Уж държеше малкото гъсе баба Германа, пък й се струваше, че говори с милата си внучка, дето е сама сега в града. Няма кой да й разправя приказки, нито кой да й по­каже как да ушие роза върху ситна панама.

— Ще пораснеш, баби — говореше жената. — Голям човек ще станеш, пък и ху­баво и разбрано момче да си намериш… Дано за доктор изучиш, внучето ми, че като дойдеш на село, да те покажа ма жените от бригадата и да река „Това е моето момиче, Манчето, ако нещо ви боли, при него идете, то много изучи…“ — така си приказваше бабата и на душата й ставаше светло и ху­баво. Малкото гъсе неспокойно пърхаше с крила в ръцете й, гледаше я с кръгли очи и нищо не разбираше. Още един млад гъсок имаше баба Германа и го беше кръстила на сина си Петьо. Понякога тя отиваше в двор­чето, хващаше го, но нищо не му приказ­ваше, само го гледаше — кротко и тъжно, и се чудеше дали на сина му е по-добре в града, дали му се кара много снахата, когато се прибере пийнал. Баба Германа беше решила въобще да не му говори, загдето я остави сама на село, после въздъхваше и тихо казваше:

— Порасна и ти, Петенце, чедо. Порасна, избяга ми. А помниш ли какви банички правех в неделя, само това дали помниш ми кажи…

И още един гъсок имаше баба Германа. Той се казваше Матей. Една година след като се помина горкият дядо Славко, един човек от съседното село, дядо Матей, дойде при Германа и й каза:

— Ако искаш… И аз съм сам, и ти си сама, да се вземеме… Нали виждаш, сам човек е като изгннло жито, корен не пуска…

Баба Германа не се съгласи да го вземе и така си остана — сама в голямата шарена къща с ламаринено петле на покрива. Всъщ­ност шарките по стените бяха почнали да избледняват, но баба Германа си ги вижда­ше все така хубави, каквито ги бе наредил дядо Славко, когато се ожениха, и такива хубави — когато тя роди сина си и когато след много години внучката й проходи в шарените стаи. Затова баба Германа не взе този Матей — не искаше да го пуска там, дето тромаво ходеше дядо Славко, и дето двамата вечер посръбваха греяна ракия. Все пак сърцето на баба Германа се посъживи от това, че я потърси този човек, и за да не го забрави, кръсти един от младите гъсоци Матей. Тя не обичаше този гъсок и няколко пъти решаваше да го продаде на пазара, но когато сядаше на тезгяха и хората питаха колко струва, баба Германа изведнъж каз­ваше:

— А, не, не го продавам… — После взе­маше кошницата с Матея и двамата заедно се връщаха в малкото дворче. Матей се мотаеше около жената и радостно крякаше, че отново си е в къщи. Баба Германа си мис­леше, че щом нещо се е случило в живота ти, не може да го продадеш, нито пък може да купиш нещо, ако не е станало… Ех, как искаше сега да има и дъщеря, искаше тези стаи да са пълни с внуци…

То, малкото Манче, обичаше баба си. От време на време идваше от града в шарената къща. Двете измиваха стъклата и помитаха пътечката. Внучката късаше цветя и ги сла­гаше в голямата ваза на масата. Тази ваза, мислеше си баба Германа, младост обича, младост… После старата жена обличаше най-новите си дрехи и двете тръгваха на раз­ходка. Съседите от другите къщи гледаха колко щастливо е усмихната старата. Те не знаеха, че баба Германа нищо не приказва на младото, само кротко държи ръка на рамото му и гледа да е по-близо до него, да слуша, да слуша. Сърцето й ставаше го­лямо и хубаво, толкова голямо, че в него имаше добрина за целия свят. Момичето вървеше до нея и нищо не разбираше, само приказваше весело, как някога ще вземе баба си и двете ще отидат заедно до морето. Ще види тогава баба Германа колко много вода има на едно място. Пък може и един Петко да вземат, той е приятел на Манчето и е хубаво момче.

— Ами гъските кой ще гледа? – щастливо шепнеше старата, а малкото, нали имаше много ум, набързо отвръщаше:

— И тях ще вземем, като нищо!

После двете почваха да се смеят н про­дължаваха хубавата разходка чак до нача­лото на гората.

— Искам за доктор да изучиш! — най-подир казваше баба Германа, а когато внуч­ката й си отиваше и отново почваха вечерите в празните стаи, баба Германа ходеше в малкото птиче дворче, примамваше най- младото гъсе, улавяше го нежно и му го­вореше:

— Искам за доктор да изучиш! — после с ласкави пръсти погалваше тъмносините перца по шията му.

В живота си баба Германа бе срещала и проклети хора, но нейните гъски не носеха имената им. Е, само Марта е малко нахална, но нали тя стана приятелка с най-младото гъсе?

Така минаха много години и внучката на баба Германа наистина беше приета да учи за лекар. Радост настана в старата шарена къща. Баба Германа реши да направи най- хубавата гозба, която можеше — печена гъ­ска със зеле. Жената се подмлади, затича из цялото село и всички разбраха радостната новина —- след седмица Манчето щеше да ú дойде на гости. Баба Германа умееше да направи вкусно гозбата – още на времето дядо Славко беше пощурял за печена гъска със зеле, а Манчето направо умираше за такова ядене.

Изведнъж в сърцето на баба Германа се роди страшен въпрос. Коя гъска да заколи? Гъсока Славко? О, не, той беше най-красивият и най-умният от всички. С тази тънка шия и тромава походка — как да заколи милия Славко? Да, Матей ще бъде. Баба Германа вземаше ножа, тръгваше натъжена към малкото птиче дворче, посягаше да хва­не гъсока за шията, но ножът се изплъзваше от ръката ú. Помнеше го още като малко гъсе — с жълт пух и тромави крачка, едно такова малко и безпомощно. Пък и с него се подсещаше за Матей от другото село — не го взе тогава тя, не го пусна в къщи, но хубаво й стана, и добро. Няма да е Матей. Марта да заколи? Не, не, виж каква е кра­савица — перата й греят като сребро, кри­лата й са силни и здрави. Тогава?

Баба Германа реши да не пуска няколко дни гъските в реката. През това време и тя не ходи на работа, стоеше по цял ден до плета на птичето дворче, гледаше гъските вътре и сърдито им мърмореше:

— Къш, мари! Да пукнете дано!

От време на време улавяше някоя птица, помисляше нещо, поглеждаше ножа, после отпускаше ръка, погалваше леко перцата:

— Живей си, живей си — промърморваше тя и отново пускаше птицата в дворчето.

Неделя наближаваше, внучката щеше да дойде след един ден, а баба Германа все така стоеше до плета, мърмореше нещо под нос. Изведнъж тя високо се развика:

— Къш, мари, да опустееш дано! — ли­цето й цялото бе светнало от хубава усмив­ка. Тя захвърли ножа от джоба на престил­ката и излезе на улицата.

След час баба Германа се върна в къщи. Тя носеше в една кошница две гъски. Беше ги купила от комшийката стрина Димитра. Сега вече можеше да направи печено със зеле.

Най-хубавата гозба на света за внучката Германа, която щеше да учи в София за лекар.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара