Война

Разказът е част от новия сборник на Деница Дилова, в който шепа герои търсят изконното значение на приятелството, любовта и живота, а играта на карти се превръща в късче ред в морето от хаос.

Пъстротата на живота, олицетворена от колода карти, заема централно място, а перото на Дилова не изневерява на хапливото си чувство за хумор и тънкото си познание на човешката природа.

Приятели, които ще направят всичко в името на своя другар, страстни комарджии, професионални майстори на картите и обикновени аматьори в търсене на победата заживяват съдбите си по страниците на „Перфектна колода”. Когато животът раздава картите, всички ние можем само да се подчиним. И макар да е вярно, че щастливата случайност навестява най-често умните и тарикатите, дори те в крайна сметка не са нищо повече от картоиграчи.

Героите, които населяват света на Дилова, се борят да открият значението на любовта, приятелството, дълга и принадлежността. Други пък вече са намерили това, което хората търсят цял един живот. Съблазнителната случайност направлява ръцете им, а красотата на неизвестното, която граничи с мистерията на вечността, е (почти) достъпен лукс. Надеждата на раздаването, борбата на разиграването, отчаянието на загубата, щастието от победата – тези малки житейски ескизи съпровождат всеки наш ден. Какво прави това играта на карти по-различна от самия живот?

Едновременно изпълнен с действие, неповторимо чувство за хумор и дълбока философия, сборникът с разкази на Деница Дилова притегля читателя в причудливия, магнетичен свят на картите. Там, където ако нямаш време едни карти да изиграеш, значи си сбъркал нещо генерално някъде по пътя си.

***

Когато госпожа Андросик се появи победонос­но с тестето карти в коридора, Алексей каза или по-скоро изрева едно силно „Бау!“ зад ъгъла, където я причакваше, и леля му подскочи от страх и изпус­на кутията с карти. Докато тя си плюеше в пазвата, момчето се наведе и вдигна картите с физиономия на отвращение.

– Няма да играем карти – отсече той.

– Ако искате! – каза леля им. – Изпускате стра­хотна игра.

– Страхотна игра е играта с поливане на вода. Тази е тъпа! – каза Алексей.

– Не е – настоя леля му и извика: – Филип! Искаш ли да играеш карти с мен?

Чу се тропот и Филип се появи с вързан чаршаф на раменете.

– Зависи – каза той.

Истината е, че на теория искаха да са добри, оби­чаха доброто и при прожекции на филмчета, в кои­то доброто страдаше несправедливо, страдаха и те, дори пускаха по сълза. Проблемът им беше с въплъщаване на доброто в практическия им живот. Там се проваляха.

След пет минути г-жа Андросик играеше карти с Филип, а Алекс ги гледаше презрително отстра­ни. На Филип му вървеше, бяха му се паднали сил­ни карти и купчината му с минути се уголемяваше. Особено се въодушевяваше, когато имаха война. Изкрещяваше силно: „ВОЙНАААА“, след което с нетърпение започваше да вади трите си карти. Така спечели две войни, което изкара всичкото търпение на брат му и той дръпна купчината на леля си:

– Дай да играя!

– Нека изиграем една тримата.

Децата се съгласиха и тестето отново бе разда­дено, този път равномерно в три купчини. Тримата извадиха горните си карти и Филип тръгна да при­бира и трите. Той извади поп, а Алексей – асо, а леля им обърна петица.

– Не бързай да прибираш? – го отряза госпожа Андросик. – Асото е по-силно.

Тя скупчи трите карти и ги подаде на Алексей, който се ухили доволно и ги прибра под тестето си. При внимателно вглеждане в лицата на близ­наците може да се каже, че войната започна точно в този момент, само че госпожа Андросик, предо­волна, че са се запалили, изобщо не забеляза нищо особено. Представяше си как се измъква след мал­ко и отива да си сложи маска на лицето и да потъ­не в сладки спомени за младостта си на дивана. Тя раздаде отново:

– Първо ти! – каза Филип на брат си.

– Защо аз? – попита Алексей.

– Не обичам да подлагам картите си на риск!

– Едновременно се обръщат – обясни пак леля им. След малко ги изостави и се оттегли в така бле­нуваното си уединение. От време на време чуваше нещо като вълчи вой от стаята на близнаците, което ако се вслушаше по-внимателно, напомняше на ду­мата „война“.

Така започна войната в иначе мирния дом на госпожа Андросик, който досега бе видял само ле­коатлетически състезания и от време на време ня­кое неангажиращо заливане с вода. Бойният устрем завладяваше момчетата, тъй както и устремът за ти­чане. Този път обаче битките се водеха навсякъде. На масата след обявяване с мощен рев, войната бе с топчета хляб. В спалнята се водеше, естествено, класическа война с възглавници. Алексей нарича­ше брат си Жертвеното животно и непрестанно се мъчеше да му организира жертвоприношения.

– Скъпи момчета, играта е само на карти. Няма никаква друга война… – опита се да внесе ред госпо­жа Андросик.

– Лекциите ти никога не са ти били силна страна – рече Алексей.

– По време на война аргументите не важат! – до­пълни брат му и започнаха нещо като фехтовка, само че с двата стръка праз, които леля им бе приготвила да нареже в ястието за вечеря.

Всеки шкаф в къщата от този момент бе обявен за амбразура и от него се стреляше. За радост на гос­пожа Андросик, стрелбата бе само със звук, но стре­сът бе подобен като от истински пушечен изстрел. Не пропуснаха да метнат по нея и по някой морков, предназначен за врага. Понякога тя казваше:

– Предай ми оръжието си и спри!

В отговор глас от амбразурата отговаряше:

– Не те съветвам да се забъркваш в това!

Картите почти не се употребяваха, освен за на­чало на битката, да кажем, едно-две разигравания и войната се разпростираше на всички фронтове. Всичко това продължи до края на ваканцията, като последните дни госпожа Андросик с блаженство си припомняше за дните, в които близнаците просто тичаха и се радваха на просторните стаи и дълги ко­ридори.

Един ден, уморена от войната, госпожа Андро­сик използва последния си коз:

– Мир! – каза тя и решително вдигна една бяла кухненска кърпа.

Двамата, които тъкмо се млатеха с по една обувка в ръцете, спряха шокирани битката. Объркването беше голямо, тъй като един ненавременно обявен мир можеше да изкара всеки войник от релси, и никой не отговори, за пръв път не успяха да измис­лят нищо.

– Предайте ми веднага оръжията. Обявен е мир. Край! Край с войната. Отиваме да ядем мляко с ориз.

Децата вяло подадоха обувките. Беше прекалено лесно. Прекалено хубаво, си помисли леля им с леко свит стомах. Докато лапаха лакомо млякото с ориз, тя спокойно си отдъхна. Беше взела нещата в свои ръце, дори следобед им връчи книги и ги видя лег­нали по корем – всеки забил нос в своята.

– Лельо, да поиграем карти – каза с нежен глас Филип на следващата сутрин.

– Не! – каза тя, докато зашиваше една огромна дупка върху блузата му, образувана наскоро при опита на момчето да се измъкне от амбразурата – в случая скрина за бельо, без да го отваря напълно.

– Моля те, леличко… бъди добра – сивите му очи добиха нежен син вид, а русата коса обрамчваше ли­чицето му като същи ангел.

Тя спря да шие.

– Има обявен мир. Трябва да го спазвате – му обясни тя.

– Мирът е измислен от страхливците – каза Филип.

– Кой ти каза това!

– Алексей. Чел го е!

– Не съм чувала подобно нещо – каза тя и про­дължи да шие, като си отбеляза наум да преглежда какви книги им дава.

– Светът се нуждае от война – каза малкият ум­ник.

– Това е просто една игра на карти! – се сопна тя, защото се ядоса.

– И все пак една малка войничка?

– Защо ти е? – тук г-жа Андросик едва не произ­несе „дявол да го вземе“. Беше на върха на езика ѝ, но все пак се спря.

В този момент в стаята влетя Алексей, който беше намерил картите (уж добре скрити в шкафа с вещи на чичо им) и ги бе вдигнал победоносно:

– Край на мира! Войната продължава! За да въз­цари господството на мрака!