В началото на 90-те години на XX век, един от най-гладните и интересни периоди в живота ми, моя колежка от университета се върна от пътуване в Швеция. На фона на липсващите хранителни продукти и студентско битие, с упование слушахме разказа ѝ за уредената държава, за скоростните влакове, с които беше пропътувала през Скандинавието, за изобилието от стоки… Семейството, което я беше поканило на гости, заможни лекари и приятели на родителите ѝ, беше направило всичко по силите си през тази една седмица тя да се чувства като у дома си. Единственото, което разваляше тази така идилична картина, беше фактът, че

в дома на въпросните доктори нямало книги.

Почти никакви. Някакви си там десетина справочника. На фона на почти еднотипното ни израстване сред стени, покрити с рафтове с томове „Световна класика”, със спестяването на пари, за да купим книга „под щанда”, изобщо не можехме да възприемем за нормална идеята възпитано, богато и добруващо семейство да няма достатъчно от тези благини в дома си. Как така?

Каква беше изненадата ми, когато, тридесетина години по-късно, чух от устата ми да излиза със същия полу-възклицателен, полу-обвинителен тон същото „Как така?” – по отношение на „Нетфликс”. Говорехме с приятел за някакъв филм, той не го беше гледал, попита ме аз от къде знам за него,  отговорих, а той контрира с „Ами, аз нямам Нетфликс…” Как може? Изобщо не бях осъзнала как стрийминг платформите се бяха наместили толкова стабилно в ежедневието ни, че липсата на достъп до тях се беше превърнала в изключение от общото правило.

Не съм следила статистики, но допускам, че в началото на масовите локдауни по целия свят Рийд Хастингс рязко е спрял да се притеснява с какво ще си плати тока и водата. Със скоростта, с която приемаме и обработваме информация едва ли вече някой отчита като необичаен факта, че продукция на „Нетфликс“ беше номинирана за Оскар преди две години. Тогава „Roma” на Алфонсо Куарон получи 10 номинации. „Нетфликс“ се опита да накара Холивуд да приеме нейната фокусирана върху стрийминга стратегия за пускане на филми, като представи „Roma” само в ограничен брой кина, преди да го предложи в платформата си. Предпочете дебютът в кината и в стрийминг услугата ѝ да се случва едновременно – нещо, с което голяма част от кината не са съгласни.

Никога до този момент никой не беше ритал в кокалчето

киноиндустрията така, а две години по-късно подобен подход е вече по-скоро практика. Особено в месеците, в които кината бяха затворени и единствен прозорец към света бяха платформите за стрийминг и книгите.

Хората, стреснати от необичайната ситуация на почти пълна изолация,  ограничени възможности за пътуване и придвижване, осъзнаха, че имат нужда от обезопасяваща мрежа, safety net. И ако различните издателства и книжарници предлагаха разнообразие от заглавия и промоции, способни да объркат средностатистическия книгоман, онлайн платформите предоставяха почти унифицирано съдържание почти във всички държави, в които работят. Е, случвало се е да се окаже, че сериал, нашумял в България, не е достъпен във Франция поради монопол на Канал + или нещо да излезе в САЩ преди да бъде пуснато в Европа, но обезопасяващата мрежа работеше на няколко нива, едно от които беше хора от различни части на света, но в един и същи приятелски кръг,

да водят разговор за нещо познато и незабавно достъпно.

Съгласете се, че изчитането на една книга отнема много повече време от обичайното времетраене на филм, а още повече на серия от сериал. Мрежата работеше и като връзка между хората, като им помагаше да не изгубят съвсем навиците си за общуване, и като средство да се свържеш с кино героите и да не оставяш съвсем да закърнее емпатията ти, и като възможност да надникнеш в други светове.

За последното много дълго време единствено средство бяха книгите. Дори телевизията, която също по идея е прозорец към света, беше леко низвергната с оглед на общодостъпността си и усреднеността на предлаганото съдържание, и се възприемана по-скоро като средство за информация, а естетическото преживяване идва на втори план.

От друга страна, книгите и литературата винаги са давали възможност за различен прочит, разчитане, дешифриране, за съизмерване както с героите, така и със събеседника при обсъждането им. Идеите в тях – и говоря не само за класическата литература – са били предмет на критики и спорове, родили са последващи жанрове и по ред причини са били приемани като средство за развитие и самоусъвършенстване – не само индивидуално, но и обществено. Благодарение на по-бързата сетивна симулация – визуалната, по-голямата си достъпност и по-бързата преработка, тяхното място беше заето постепенно от сериалите, а мястото на библиотеките и книжарниците – от стрийминг платформите.

Платнището, разпънато под пандемичните ни дни

се оказа една много стабилна основа, всъщност. Разглеждането на Луцифер от едноименния сериал на „Нетфликс“ на метафизично и фройдистко ниво, подробното запознаване с теологичната парадигма на католицизма заради „Младият папа” на HBO, споровете за допустимостта на метафората при героите на „Бриджъртън”, разликата между еврейското в мисис Мейзъл от „Великолепната мисис Мейзъл” на „Амазон прайм“ и Ести от „Неортодоксална” на „Нетфликс“, разговорите за попкултурния феномен „Оранжевото е новото черно”, дадоха на душите онова удоволствие, което обикновено се постига от обсъждането на книга. Само че лице в лице. С приятел. И след като си прочел цялата книга. Дори на яростните привърженици на „бинджване”-то – изглеждането на един цял сериал от първата до последната серия без прекъсване – им отнема по-малко време да го направят, отколкото на добър читател да прочете цяла поредица книги, например. Скоростта на зрителната стимулация не измести тази на интелектуалната, а някак си едното надгради другото. В условия, в които на човек му бяха отнети обичайни емоционални дразнители, стрийминг платформите дадоха това, което той получава от общуването – възможност за почти

непосредствено съпреживяване и за разширяване на погледа върху света.

За нас, по-големите зрители, беше малко бавен процесът на осмисляне защо рязко децата ни започнаха да пеят „О, бела, чао” – италианска партизанска песен, включена като лайтмотив в сериала „Хартиена къща”, как се случи така, че социалистическият период внезапно им стана интересен, вследствие на „Чернобил” на HBO, как стана така, че знаят повече от нас за профсъюзното и антирасисткото движение в САЩ от 1960-те, откъде имат представа, че ефектът от „Оранжевото е новото черно” има социално измерение в лицето на фонда за помощ за бивши затворнички …Ние не успяваме да дадем толкова бързо толкова много информация. И децата намират канал да си я набавят. Хем повече от един, хем по-шарен!

Връщам се отново към книгите и конкуренцията им с визуалните изкуства и начина, по който работят двете. Идея нямам дали, кога и как ще приключи тази точно чума. Имам идея обаче, че тя даде възможност ако не друго, да подсигурим повече от една обезопасяваща мрежа за интелектите, душите и съзнанието си. И ако мрежата на книгите и литературата е доказала своята дълговечност, остава само да предполагаме каква ще бъде продължителността на живота на феномена „стрийминг платформи”. И дали това всъщност е феномен.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара