Стоя на бюрото ми дълго време. Гледах корицата и се виждах седнал на някоя маса в старото кафене “Ла хиралда” в Монтевидео, мястото където Компарсита се изпълнява за първи път пред публика. Лениво отпивах от кафето си и гледах танцуващите. И си казах “Какво пък!”. Малко латино няма да ми дойде зле.
Когато отворих страниците, се озовах малко преди Девети септември у нас. В Дом за сираци. И изтрезнях. Наострих уши и станах внимателен към текста. И твърде любопитен.
Отворих книгата, докато чаках поредната си поръчка на автор с милиони продажби. Реших да запълня празнината. И не я оставих, дори след като поръчката ми дойде. Точно от това имах нужда. Увлекателна история и стегнат стил с кратки, точни и ясни изречения. Никакво разточителство на думите. Никаква логорея. Подбрани и смислово свързани думи,
организирани в малки и красиви изречения.
Не като това моето, последното. Имах нужда някой да ми разкаже за толкова сериозно време, като онова около Девети септември. Но да го направи недокументално. А с лекотата на художественото слово. И през очите на един сирак. Децата не лъжат, нали знаете? И виждат неща, които ние възрастните не можем, или не искаме. Там, където ние си затваряме очите, те се ококорват и питат с любопитство. И с право.
Вероятно традиционно, първата ми мисъл след двайстата страница беше, доколко това е автобиографичен роман. Вероятно заради моите проблеми с въображението продължавам да смятам, че за да пише толкова увлекателно, човек трябва да е преживял историята от първо лице.
Богатството на езика, детайлите и нюансите на чувствата на героите са съчетани в съвършена палитра. Езикът на Димитър Шуманлиев гали слуха и душата. Моите поне. Бях там и опитах от всичко, което опитваха героите. Пипах, вкусвах, виждах и вдишвах с тях. Чувствах! После отворих Уикипедия и видях, че авторът е роден след събитията в романа и няма как да е преживял точно в този порядък историята.
И тогава му вече му завидях на въображението. Не на човека.
“Компарсита” няма да ви завърти във вихъра на прекрасен танц, след който дъхът ви спира. Ако сте експресивен човек, който умее да обича живота и да се радва на цветовете в него, няма да сте очаровани. Няма да станете по-щастливи след последната страница. Всъщност няма и да стигнете до нея. Вероятно ще ви разстрои, а може и да ви прилошее.
След Девети септември Домът за сираци става лагер за въдворяване на жени. По-младите сред нас не знаят за тези по-малки братчета на Аушвиц и Бухенвалд, в които социалистическата власт затваряше различните. Онези, които отказваха да се влеят в морето на посредствеността и да се нивелират с мнозинството. Или онези, които просто бяха неудобни с нещо на властта. Няма значение какво. Някои от сцените описани в книгата са брутални. Безпощадно автентични и откровени. Докато четях, се улавях, че се мръщя несъзнателно. Като пред внезапна смрад. А твърдя, че харесвам текстове, които бъркат в раните. Всичко това е направено с
такава красота на езика,
че дори и по-чувствителните читатели ще простят на автора сцените с откровени издевателства над беззащитните лагернички. Всъщност за езика няма повече да говоря. По-добре да го покажа. Само за малко. Колкото да ви убедя на дадете шанс на една незаслужено подценявана книга:
“Лъжеше, за да продължи да живее. Да си вярва в невинността, която укрепва времето. Времето може и да трие спомени, ала сърцето предпочита да ги таи. Сърцето е ятак на собствените ни вълнения. Пожелай си нещо хубаво и го прати в сърцето. Най-сигурният албум. Няма кой да го разгледа, ако сам не го разгърнеш.”
“И аз съм мъртва, Робърт. Отровата се оказа смъртоносна, знаеш. Когато целунах любимия не получих ответ. Сякаш целунах труп. Сега съм още по-нещастна. По нещастна от мъртвата жена е само мъртвата любов, Роберт. От една мъртва любов няма какво да научиш…
…Прониза ме, направо ми изхвърли стълбата от балкона. Чух как изтрещя изстиналото ми сърце. Като капак на ковчег. От тук нататък щях да я виждам като отлетелия ми шанс… Робърт, момчето ми. В деня на твоето съзряване трябва да научиш нещо велико. Любовта, момче, не понася страхливците.”
И понеже стана дума за красотата на езика по принцип, няма как да подмина тази в езика на любовта. Няма танго без любов. Каквото и да ви казват. Компарсита ( книгата или танца, вие изберете) е метафора за невъзможната любов. Онази, която остава чиста и свята точно защото е неконсумирана и неупотребена по предназначение. Неопетнена от човешки страсти, слабости, изисквания и очаквания. Отвъд плътта и нейните дефекти и несъвършенства. Вит и Танаска галят и съзерцават своята любов без да я докоснат с пръсти. Тя, враг на народа. Той, брат на полковник от Държавна сигурност. Достатъчни предпоставки за невъзможност. Достатъчно основания за разяждащата драма на личния избор и последствията от него.
Отново по-младите сред нас ще бъдат изненадани, че е имало време, когато всяка любов, която превъзхожда любовта към Партията, беше санкционирана. С тотална духовна и физическа нивелация. Посмей да се опълчиш!
Защо ви казах, че няма танго без любов? Тангото е компромиса на невъзможното сливане. Невъзможната цялост. Никой не танцува с някого, с когото не би се съединил при други обстоятелства. Различни. Различното в Компарсита е, че
аз се влюбих в тази книга.
Другите просто ги чета. Някои с по-голям интерес. И в героите се влюбих. И в мъжете и в жените. Искам да съм там и да живея с тях. Въпреки режима и неговите опасности. Искам да преживея историята. Ето толкова добър разказвач е Димитър Шумналиев.
Трябва да се запозная с този човек. На всяка цена. Трябва ли да
стана на седемдесет години, за да пиша така? Обикновено задържам ревюто си до края на книгата. Сега съм по средата и вече нямам търпение да споделя вълнението си. Дори не ми е любопитно как ще се развие сюжета и каква ще е развръзката. Искам просто да съм с красивата Моника, Никола, Роберт, Вит и Танаска. И с тяхната история на пораснали сираци и закрилницата им. С драмите им на възрастни деца. Искам да попивам нестройните им и мили, колебливи залитания в тангото с живота. Онзи, който отряза от душите им едно, за да порасне в тях друго. По-качествено и устойчиво.
Човещината! От сираците можем да се научим на човечност. Те са хората, които цял живот не спират да правят неща, с които да наваксат пропуснатото. Одобрение и приемане. Не е ли всеки от нас малко сирак в този смисъл? Човещината израства в условията на дълбока душевна оран и грижливо отстраняване на красиви плевели. И всичко в крайна сметка се изчерпва в него.
Танцът с живота. Две напред, една назад. И много крачки встрани.
Докато напипаме правилния ритъм. Обикновено се случва към края на песента. И ако изобщо се случи, трябва да сме благодарни. Аз нямам време. Отивам да танцувам! Компарсита! Партньорът е (не)известен!
0 Коментара