Детето е една стотица
От Лорис Малагуци

Детето
е една стотица.
Детето има
сто езика,
сто ръце,
сто мисли,
сто начина на мислене,
на игра, на говорене.
Детото има
сто езика
(и сто стотици още),
но му открадват деветдесет и девет.
Училището и културата
отделят главата от тялото.
Те казват на детето:
да мисли без ръце,
да прави нещата, без да използва главата си,
да слуша и да не говори,
да разбира без удоволствие,
да обича и да се удивлява
само по Великден и Коледа.
Те казват на детето:
да открие света, който вече е тук,
и от стотицата
те открадват деветдесет и девет.
Те казват на детето:
че работата и играта,
реалността и фантазията,
науката и въображението,
небето и земята,
разумът и мечтите
са неща,
които нямат нищо общо помежду си.
И така те казват на детето,
че стотицата не е тук.
А детето казва:
Няма начин. Стотицата е тук.

Не зная дали ви е попадал учебник за трети клас по „Човекът и обществото“, но в него, по фриволна прищявка на МОН, децата галопират през българската история и география като същински прабългарски воини. Профучават през цяла България в един напълно объркан пространствено-времеви континиум, в който траки, византийци и възрожденци се препъват във въглища, язовири и диви кози. Без какъвто и да е исторически контекст, деветгодишните клетници зазубрят имена и дати, които много скоро отплават далече от претоварените им главици.

Та именно в трети клас, докато се опитвах да й разкажа Априлското въстание в понятни фрази, дъщеря ми искрено се учуди, че Каблешков пише кърваво писмо, вместо да звънне един телефон до Панагюрище.

— Какъв телефон, – ядосвах се аз – това е 1876 г., детенце!

— Ама, мамо, – обясняваше ми детето, – телефонът е измислен преди два урока!

И беше абсолютно права.

Хаосът в знанията и огромната пропаст между учебния материал и живия живот са реалните последствия от съвременното българско образование. Програмата, по която децата учат, се отдалечава всеки ден от бъдещето им, което неминуемо е дигитално, информационно натоварено, интерактивно и напълно различно от училищното им настояще. Как към това бъдеще ще се приспособят българските ученици, които масово не могат да мислят критично, не смеят да задават въпроси, а 40 на сто от тях са и функционално неграмотни? Т.е. не могат да приложат наученото в практическа обстановка.

И не само, че

училището не отговаря на века, в който съществува,

но не отговаря и на собствените си изисквания за образование, което личи от мощната паралелна индустрия на частни уроци и курсове.

Масовото училище няма нито време, нито желание да се съобразява с индивидуалните нужди на децата – всички са поставени в общ калъп, оценявани еднакво, често по доста унизителен начин, а различното не се поощрява.

Учителите са превърнати в бюрократични машини, основната им задача е да гонят срокове, планове, програми и да попълват документи. Те нямат никакво време дори за основния материал, камо ли за допълнителна квалификация. Единици са тези, които успяват да запалят някакъв интерес у учениците към предмета си, въпреки сковаващите ограничения на системата.

Децата бързо намразват училището, то е задължение, тревога, тежест. Такова става отношението им и към всяка друга форма на учене/четене. Любознателността им е убита, а това вече е страшно.

„Никога не съм позволявал на училището да попречи на образованието ми“, казал Марк Твен. А как българските родители преодоляват недостатъците на системата? Могат ли да си позволят да заобиколят училището? На каква цена?

Ирина Манушева, самата тя възпитаник на Софийската математическа гимназия и на Софийския университет, и с кратък стаж като учител, е майка на трима: Крум, Лора и Кая. Крум е на 12, което съответства на шести клас.

Той обаче се обучава вкъщи,

а веднъж годишно се явява на изпити по всички предмети, за да си вземе дипломата. Миналата година е завършил с Отличен 5.70, но Ирина не е развълнувана от оценките му. Според нея целта на образованието е широка основа и отварянето на повече врати към бъдещето. Ирина е класически ренесансов човек и се надява да събуди у децата си същото любопитство към света, като им покаже измисленото от хората дотук.

Разбира се, това се оказало възможно, защото Ирина е преводач, работи вкъщи и може да си позволи да организира така заниманията си, че да й остане време за децата.

Всъщност Крум е започнал „стажа си“ както останалите. Преминал през частно и общинско училище, където въпреки разликите всички се съобразяват със спуснатата от МОН програма. И семейството решило да изпробва нещо различно – учене у дома. Толкова им харесало, че сега и Лора учи по същата система. Лора всъщност изобщо няма график, тя сама си решава кога ще чете, кога ще решава задачи, кога ще се занимава с английски, кога ще учи песнички на руски и се справя доста ефективно.

Плюсовете на домашното образование се оказват много и Ирина смята, че това е идеален вариант за нейните деца минимум до 7 клас включително. Графикът на учене обикновено е около 2 часа общи и 2 часа самостоятелни занимания на ден. Но Ирина не настоява за един ден да сменят 5 предмета, както е в клас. Според нея това е вредно за концентрацията на детето. Ако са започнали интересен период по история, първо го завършват и тогава минават на математически уравнения. Имат време за допълнителни материали по някой предмет. И ако, докато учи урока, Крум е проявил специален интерес например към Австралия, може да си позволи разкоша да й отдели колкото време иска, да чете всичко, което намери за нея, вместо да разкъсва вниманието си.

Фамилията си прави тематични разходки, всички заедно разглеждат тракийски гробници и децата учат, забавлявайки се. Така Крум, Лора, а по-нататък и Кая ще получат

трайни знания, а не кръстословична култура,

характерна за българското училище, казва майка им.

В домашното обучение всеки се движи със свое темпо, набляга на личните си интереси и се дисциплинира да учи без страх от текущи оценки и изнервени учители, които нямат време да отговарят на въпросите му. „Дори само заради времето, което им остава за книги, си струва децата да са вкъщи“, обяснява Ирина. Единственият недостатък на домашното обучение по думите й е липсата на ежедневните училищни приятелства.

Но ако Ирина е намерила начин да вземе нужното от системата (дипломите), като спести на децата си недостатъците на системата (ученето в клас по еднотипна програма), то Явор Ганчев отива по-далече. Той е привърженик на т.нар. unschooling. Тази философия призовава за свободно образование, водено единствено от естествените нужди на учещия се.

Всеки човек се ражда с умението и желанието да учи. Така се научава да ходи и да говори, без някой да му обяснява и вменява процеса на учене. Включването на децата навсякъде в живота на семейството и общността е най-добрият модел и естествен учител. Растящите в подобна среда деца стават пълноценни и самостоятелни личности.

Както обяснява Мишел Фуко, училището, наред с казармата, лудницата, затвора, е дисциплиниращо пространство, създадено, за да обслужва индустриалната епоха. Два века по-късно конвенционалното училище по-скоро травмира децата, прави от тях подчинени, мързеливи и безотговорни към собствения им живот същества. Според Явор

нито едно човешко право на детето не е защитено в училище,

където ученикът не е субект на правото си на образование, а само обект на обучително въздействие.

Наличието на национална образователна програма, която определя кой какво да учи, е абсурдно, твърди Явор, това е все едно Министерството на културата да определя какви книги да се напишат тази година.

Свободното образование стъпва на презумпцията, че образованието е основно право, защитено от Конституцията. Този, който взима решения за образованието, трябва да е носителят на това право – учениците и техните родители. Но родителите в България са твърде далече от властта в училищата, съответно от контрола върху образованието на децата си. Според Явор пътят за развитие и модернизиране на системата минава през педагогическа автономия на всички училища, които да предлагат разнообразни услуги, според нуждите на учещите.

На Световния икономически форум в Давос тази година Джак Ма, най-богатият човек в Азия и основател на гиганта Alibaba, каза: „Ако не променим начина, по който преподаваме, след 30 години ще имаме голям проблем. Нашите деца не могат да се конкурират с машините по знания – машините са по-умни. Затова трябва да им преподаваме това, в което превъзхождаме машините – ценности, вяра, самостоятелно мислене, работа в екип, грижа за другите. Трябва да ги учим чрез изкуства и спорт. Само тогава ще сме сигурни, че децата ни ще са по-различни от машините.“

Къде ще са нашите деца в това бъдеще?

*В превод: Още една тухла в стената. Емблематичен сингъл на Pink Floyd, в чийто клип еднакви деца в униформи крачат по конвейр, докато паднат в голяма месомелачка.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара