Тангото!

Аржентинският писател Сесар Фернандес Морево разказва за историята на популярния танц и мелодия, родени в долината на Рио де ла Плата.

Тангото в Аржентина и другите лати­ноамерикански страни все още доказва своята жизненост и е един от убедител­ните примери, които портеньос (жителите на Буснос Айрес) привеждат на първо място, когато искат да утвърдят своята културна самобитност.                       .

Родината на тангото често е била пред­мет на горещи спорове в басейна на Рио де ла Плата. Къде се е появило по-рано то – в Аржентина или в Уругвай. Ла­тиноамерикански специалисти смятат, че напълно вероятно е тангото да се е за­родило в Африка, а после да е получило no-нататъшно развитие в Испания. Него­вият първоначален вариант е възможно да е бил пренесен в Америка от черните роби и от андалузките преселници, чиято музика вече била изпитала върху себе си влиянието на африканските ритми.

Аржентинският специалист Ортис Одериго не свързва най-ранните африкански ва­рианти на тангото с тези в басейна на Рио де ла Плата. Но дой привежда много све­дения от XV век, които доказват връзката на латиноамериканската с андалузката музика и че андалуското танго е смесица от африканска и испанска музика.

В колониалния период вицекралят на Испания Вертис разрешил изпълнението на народни танци в театъра Ранчерия в Буенос Айрес. Любимият танц бил „фанданго“, който съдържал някои стъпки на тангото. Народният танц получил разцвет в средата на XIX век по време на управлението на диктатора Хуан Мануел де ла Роосас. Към края на века с разрастването на градовете тангото е отново характерна музика за селищата от Рио де ла Плата.

Танго портеньос се е зародило около 1880 г. в баровете на покрайнините

и в домовете със съмнителна репутация.

По­сле тангото се обогатява с импровизи­рани стихове, които изпълнявали водачи на мулета и гаучо – „рицари“ на пампасите.

Аржентинската литература и тангото притежават една обща черта – носталгията. Тангото отразява страстния стре­меж към изпълнения с приключения жи­вот на гаучото или на несретника, на чо­века, от когото се е отвърнало щастието, или който е изоставен от любимата.

В Европа тангото се появява между Първата и Втората световна война като достига върха на своята популярност за­едно с големия успех на своя изпълнител Карлос Хардел.

Личното обаяние и талант помогнали на певеца да създаде легендарния образ на аржентинския мъж – герой. Но ако трябва да бъдем честни, трябва да при­знаем, че очарователният популярцзатор на тангото

Хардел е бил французин.

Той се е родил в Тулуза през 1890 г., макар че живеел в Аржентина от тригодишна възраст.

Когато в наши дни тангото се изпъл­нява във филми или спектакли, на устните на зрителите се появява леко иронична усмивка. Но това не пречи да се долавят негови ритми в много съвременни попу­лярни песни, например френски или… японски. В Япония тангото е толкова популярно, че оркестрите с източна пе­дантичност изпълняват оригиналната ме­лодия, дошла до тях от Буенос Айрес.

Аржентинският кинорежисьор Симон Фелдман вярно характеризира тангото като мелодия на живота на Буенос Айрес. Но от време на време градът ставал без­различен, дори враждебно настроен към собствения си „глас“. Когато Фелдман прави снимките на пълнометражния си документален филм за тангото през 70-те години, той срещнал големи трудности по време на работата си, докато в Северна Америка и в Европа телевизията нетър­пеливо го измъкнала изпод ръцете му.

Последните песимистични бележки – големите изпълнители на тангото живели кратко. Съществува едва ли не традиция – да загиват при нещастни случаи, като се започне от Хардел, загинал при са­молетна катастрофа през 1935 г.

Понякога обаче мъртвите продължават да живеят в легендите, които засилват ореола около личността им. И досега се говори за Хардел.  „С всеки ден той пее по-хубаво.“ Той има даже поклонници, които вярват или искат да вярват, че пе­вецът още живее някъде в Латинска Аме­рика.