Георги Господинов, писател в нитервю за БТА

Погледнато на едро и глобално, ще бъде ли друг светът след Ковид-19, или постепенно ще възстанови предишния си облик?

Ние вече развихме рязка носталгия към онова, което е било допреди два-три месеца само. Обикновено носталгията иска известно време и известна забрава, ако щете, за да усетим нейната тяга. Тук виждаме внезапно скъсена дистанция. Затова допускам, че светът от вчера (в реда на парадокса) може би ще стане утрешната мечта. Всъщност вече е. И като всяка мечта, никога няма да бъде постигнат отново. Но ще стои като възможен хоризонт. Това, че няма да възстанови напълно предишния си облик, всъщност не е толкова лошо. Защото имаше много сбъркани неща в него. По-важният въпрос е можем ли и трябва ли да възстановим ние предишния си облик. Моят несигурен отговор е, че ще ни се наложи да излизаме от неща, с които сме свикнали, и от модели на мислене, които сме смятали за вечни.

Можете ли да предвидите конкретни (политически, социални, икономически, културни, комуникационни…) промени в глобален и национален план? Пък и личен.

Това е въпрос, чийто отговор предполага роман, политическа утопия или манифест. Късият отговор е, че не мога да предвидя. В дадения ред забелязвам, че личният план е на последно място. Като писател обаче най-много се интересувам от него. Ще има ли човек сила да удържи онова, което културата и социалният живот са трупали в него, ще удържи ли онази крехка конструкция на човешкото, или ще се отдаде на бесовете. Както виждате, отвръщам на въпроса с въпрос. Но искам да насоча вниманието към личното, към човека. Той ще изнесе всичко, в крайна сметка. Дори не сме сигурни как и дали националното и глобалното ще функционират. Но като хора, надживели една система, знаем, че човек понякога е по-траен (и винаги по-важен) от системата.

Каква е метафората на болестта Ковид-19 и трябва ли да се търсят в нея морални поуки за човечеството?

Природата, както знаем, не работи с метафори, самият вирус, който разполага само с РНК, също. Моралът също не е от отличителните им черти (на вируса и на природата). Разбирам кимването към Зонтаг. Мисля този вирус по-скоро в полето на екологията или биоетиката. Прекалили сме, изтласкали сме всички животински и растителни видове, нахлули сме в естествения им хабитат, скъсили сме разстоянията недопустимо, престъпили сме природни закони. Правили сме го с векове, но никога така радикално като в последните 50-100 години. И такива пандемии са естествен отговор. Един самозабравил се вид трябва да бъде леко обуздан, за да се възстановят някакви природни равновесия. Човек е интерпретиращо същество, така че може да приеме тази болест като метафора, проклятие, божие наказание и каквото иска, за природата е все едно. Въпросът е колко дълго това ще го държи буден, в съзнание, в здравословно смирение и аскеза.

От БТА

Facebook Twitter Google+

0 Коментара