Във всекидневието рядко се замисляме за възрастта си и не се нуждаем от утешителната фраза, че „всяка възраст си има своята прелест“ – приели сме веднъж завинаги неизбежността на времето.
Само понякога се сепваме – къде отлитат годините, в кое измерение премина онова ведро, безгрижно и красиво момиче, каквото беше всяка от нас. Това става обикновено, когато се взрем в порасналите си деца; когато се любуваме (а и вероятно мъничко завиждаме) на младостта, обградила ни отвсякъде – и вкъщи, и на улицата, и на работното място, и в театъра; когато се сблъскаме с неодобрението в погледа на мъжа, на когото държим.
Обхващат ни дни на непримиримост и бързаме към козметичния салон, към магазина за модни стоки, към разтушителни разговори с връстнички и приятелки и решаваме твърдо – от утре непременно по 15 минути гимнастика. После отново се затичваме към задачите на делника и в този непрекъснат кръг от работа, семейство, задължения, ангажименти рядко намираме пролука да се отдадем на женската си (пък и не само женска!) суетност. И все пак, ако сме достатъчно откровени, ще признаем – все по-често започва да ни радва изненадата, изразена от непознати хора, когато им представяме големите си дъщери и синове, все по-често имаме нужда да ни кажат, че изглеждаме добре (не само че работим добре, че сме интелигентни, способни, талантливи, но и че изглеждаме добре!)
Защо е тази мъка по младостта?
Само защото тя е пролетта на живота ли? Нали осъзнаваме, че смяната и повторимостта на сезоните носи усещането за завършеност и съвършенство, дава ни възможност да се върнем към спомени, останали далеч зад нас, или да си представим бъдещите плодове на нашите усилия. Нали като опит на човека те са една натрупана мъдрост.
Живеем този обикновен живот, който преминава в грижи и бръчки, в труд и умора, в усилия и удовлетвореност. Живеем този съкровен живот, богат с любов и приятелства, с привързаности и човешко общуване, с надежда и хиляди малки изненади…
Този наистина красив живот,
който има изгреви и залези, морета, синева, пътища и птици. Животът, който не е само наша съдба, но и висше нравствено задължение.
Затова да стиснем зъби и да си кажем – дотук добре, а сега хайде по-нататък. Към мъдростта, която е нашето богатство, към натрупаните познания и опит, към усещането, че сме нужни на някого именно такива, каквито сме. Към белите коси и внуците. Изпреварвам зелената светлина на семафора – уверено и бързо. Останали са работата, волята, мисълта, пълнотата на изживяването и на това, което ни предстои. Останал е животът – моят и на хората около мен.
0 Коментара