Слушам дългия разказ на баба Чока Комнтова за живота преди и сега, за трудностите на всяка жена, останала рано без мъжова подкрепа, за радостите после, умножени през годините, и виждам, че от всичко остава най-ценното богатство – пъстрата броеница все от дечица. Не, няма грешка. Това са правнучетата – петнадесет. Внуците са в другата семейна сметка. Да я направим ли?
Да не се опитваме да търсим корените на родословието на Комитови – и тези, които са тук, стигат. Пет деца на баба Чока – Анастас, Рада, Христо, Величко, Шинка. Всички те имат общо десет деца, вече зрели хора, с професии. И започваме ново пресмятане – от всички преобладава учителската, но има и архитект, артист, електротехник, фармацевт, заместник-директор, студент, войник… Те имат свои деца, очакват и още да се родят.
– От десетината внуци – започва баба Чока – имам петнадесет правнуци. Като мъниста наредени, в герданче пъстричко: Сийка, Атанас, Елена, Мира, Анастас, Евлоги, Илияна, Христо, Ирина, Мария, Веска, Румен, Гергана, Тодор, Петя. Ето ги. Децата се сгушват като по команда около своята баба, усмихват се, а аз бързам да запиша: Сийка е най-голямата, на тринадесет години. Гергана – най-малката, само на шест месеца, а от веселата групичка бързат да добавят:
– Няма ги двамата братовчеди Христо и Ирина, във Варна живеят.
– Децата са радост – добави баба Чока. – Дала съм им пример, нека ме следват. Сега е къде-къде по-лесно да се отглеждат… А пък най-хубавото е, че чакам още едно правнуче. Да дойде на бял свят, та да ми станат шестнадесет. Живот да е, здраве да има…
Една от снахите, Дима, разсипва в чашки сироп за децата и подхвърля: „Щастлива майка е нашата баба!“
– То е, защото къщата е пълна – съгласява се старата жена и обяснява простички житейски истини: за това, че в един дом трябва да има разбирателство и добра дума, че всеки трябва да помага на другия, а всички заедно – на всеки поотделно. Защото какъвто е примерът, такова е и подражанието.
Колкото до поговорката, и Елена, съпругата на Костадин, и Величко, синът на баба Чока, са готови на минутата да изброят: седем семейства живеят във високия пететажен дом на смолянския булевард „Ленин“, четиридесет и трима са всичките Комитови и никога не е имало четиридесет и три мнения по един въпрос. Като че ли не се забравя и най-важното: най-възрастният човек в този техен дом е баба Чока, тя е на особена почит.
– Всеки ден, сутрин ли е, обед ли е, няма значение, трябва да отида при всеки, та да не ми „пишат отсъствие“. Ако мога, и поръчки изпълнявам до магазина отсреща, и време намирам да уча правнучките да плетат…
А за този ден, без да има някакъв празничен повод, всеки беше донесъл по нещичко за трапезата, а тя пък беше най-богата с това, че около нея имаше много хора, много деца. И всичките от един род.
Не може да не се вярва и на думите на възрастните Комитови, че домът им никога не опустява. Тишина има само във вечерите. Детски стъпки спират пред нечия врата и малки пръстчета продължително натискат копчето на звънец – до вуйчо или чичо, до леля или стринка, до баба, до мама и татко…
– Да не забравя – добавя баба Чока. – Само имената на правнучетата изброих, ама забравих и друго. Шестима учат в езикови училища, двама са в спортни паралелки, а другите… те са си у дома. Първо да пораснат, после ще учат.
Осемдесет и две годишната жена потъва в спомени. Спомените не бива да се прекъсват. Особено ако са хубави. А децата вече посягаха към лакомствата от голямата семейна трапеза.
0 Коментара