Американският учен проф. д-р Джон Винсент Атанасов заедно със съпругата си Алис посети България за втори път, за да участва в международната научна конференция „Децата в информационния век: утрешните проблеми днес“, проведена от 6 до 9 май 1985 г.. в курорта „Дружба“. Пред Жената днес.

Роден през 1903 г. в САЩ, той е потомък на българин от село Бояджик, Ямболско, по чудо спасил се от турски куршум по време на Ап­рилското въстание. Джон Атанасов завършва университета във Фло­рида и става преподавател по математика в университета в Айова. През 1937 г. в сътрудничество с Клифърд Бери създава първия в света компютър, смятащ по двоичната броителна система, наречен Ей-Би-Си компютър.

Награден е с орден Народна република България – I степен, и орден Кирил и Методий“  – I степен. Чуждестранен член е на Българската академия на науките.

Семейство Джон и Алис Атанасови бяха любезни да отговорят на въпросите на сп. „Жената днес“.

Според кае какво трябва да бъде мястото на компютрите в живота на децата?

Д. А.: Лесно се научават да натис­кат копчетата и въпреки това ком­пютърът може да сгреши. Разбира се, това се случва все по-рядко, защото компютрите стават все по-доб­ри.

Ако децата имат желание да се упражняват на компютрите, добре. Нека свикват с тях, но ще трябва да се обучават под ръководството на преподаватели, за да разберат същ­ността им. Мисля, че няма да по­стигнем никакъв напредък, ако оставим децата сами, произволно да се занимават. Учителите ще направят голяма грешка, ако отстъпят своите места в училището. Децата трябва първо да усвоят математиката, фи­зиката и след това да се занимават с компютри.

Какво беше първото ви впечатление от България?

Д.А.: Никога не съм имал чув­ството, че е непозната страна, по-ско­ро един много особен, отдалечен ро­ден дом. Хората ми се сториха съ­рдечни и гостоприемни. В моето се­мейство също обичаме гости и всеки е добре дошъл, без предварителна уговорка, но аз не умея да готвя така добре като българите.

Алис Атанасова:  Аз като че ли най-напред съм запомнила гостоприемството и вкусната храна. След това прекрас­ната природа, енергията и работос­пособността на хората.

Д. А.: Типичното за България е, че хората работят много. Поне мнозин­ството. Струва ми се, че са по-работливи от американците, но от дру­га страна, не са така прилежни като японците.

А. А.: В САЩ някои говорят за България с не особено ласкави думи и ние се опитваме да дадем на хората глътка чист въздух и да им кажем нещо различно от това, което се пи­ше в печата.

Какво ви е дал българският про­изход освен фамилното име?

Д. А.: Определени способности. Винаги съм смятал, че потеклото на баща ми ми е дало сили да се спра­вям успешно, без особени трудности с всякакъв род физическа работа, би­ло то вкъщи или в лабораторията. В задния двор на къщата имам ра­ботилница, оборудвана с всякакви инструменти. Ако искам да свърша нещо, само трябва да наблюдавам някой друг, който може, след това опитвам и се справям не по-зле. Това сигурно също се дължи на потеклото ми.

А. А.: Съпругът ми е привързан към градината си за разлика от повечето американци. Има нужда да отглежда плодове, зеленчуци, да при тежава парче земя, което да обработва.

Д. А.: В нашето семейство си каз­ваме: българи сме и обичаме своята градина. Синът ми е на отговорна длъжност, много е зает, но намира време и с удоволствие се грижи за градината си.

А. А.: А у децата и у внуците се появи стремеж да отглеждат вещо. Освен това всички са много красиви – това пак трябва да е от българската кръв.

Кои качества на брачния си партньор цените най-много?

А. А.: Неговата грижовност.  Умее да цени. Отнася се с внимание и съчувствие към другите. Има ясна cистема за преценка на хората – колко техните постъпки и действия са добри и полезни за другите.

Д. А.: Ценя това, че може да върши толкова много неща. Освен че се справя с дребните ми грижи, тя се справя и с големите ми проблеми. В САЩ също имаме данък върху до­хода, но в нашия случай е много сложно да се направят изчисленията. Бихме могли да наемем някой да върши това, но тя се справя сама. Засега още не сме влизали в затвора.

Колко години семеен живот имате?

А. А.: Тридесет и пет.

Д. А.: Сигурна ли си?

А. А.: С всяка измината година все повече се харесваме. Живеем във ферма от 200 акра, на половин час път от Вашингтон, щата Мериленд и почти до вратата минава голям аутобан. Много е хубаво, а освен това можеш да повишиш тон на мъ­жа си от време на време, без да да­ваш повод за приказки на съседите. Джон позволява това, защото не ис­ка да има до себе си човек, който не му противоречи.

ДА.: И Алис се възползва от моето позволение.

А. А.: Помагаме си един на друг да станем по-добри. Не живеем шум­но и светски. Имаше и такива пе­риоди, но сами избрахме да живеем по-скромно. Много обичаме да четем и прекарваме доста време в четене. Струва ми се, че ако човек иска и може да чете, може да постигне всич­ко. Децата също обичат да четат ка­то съпруга ми. Всички проявяват ин­терес към точните науки. Гордеят се с българския си произход и биха искали да научат повече за България. С интерес разглеждат снимките от нашите пътувания.

Д. А.: В нашето семейство живеем задружно. Джон, синът ми, има че­тири деца – най-голямото е на 24 години, най-малкото –  на 9. Много са организирани и добре се справят. Не можем да им влияем пряко, за­щото живеем в различни щати и не се виждаме така често, както бихме желали. Говорим си по телефона и ни идват на гости по празниците. Преди да отпътуваме за България, деца и внуци дойдоха да ни изпратят и много съжаляваха, че не могат да тръгнат с нас.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара