Американският учен проф. д-р Джон Винсент Атанасов заедно със съпругата си Алис посети България за втори път, за да участва в международната научна конференция „Децата в информационния век: утрешните проблеми днес“, проведена от 6 до 9 май 1985 г.. в курорта „Дружба“. Пред Жената днес.
Роден през 1903 г. в САЩ, той е потомък на българин от село Бояджик, Ямболско, по чудо спасил се от турски куршум по време на Априлското въстание. Джон Атанасов завършва университета във Флорида и става преподавател по математика в университета в Айова. През 1937 г. в сътрудничество с Клифърд Бери създава първия в света компютър, смятащ по двоичната броителна система, наречен Ей-Би-Си компютър.
Награден е с орден Народна република България – I степен, и орден „Кирил и Методий“ – I степен. Чуждестранен член е на Българската академия на науките.
Семейство Джон и Алис Атанасови бяха любезни да отговорят на въпросите на сп. „Жената днес“.
Според кае какво трябва да бъде мястото на компютрите в живота на децата?
Д. А.: Лесно се научават да натискат копчетата и въпреки това компютърът може да сгреши. Разбира се, това се случва все по-рядко, защото компютрите стават все по-добри.
Ако децата имат желание да се упражняват на компютрите, добре. Нека свикват с тях, но ще трябва да се обучават под ръководството на преподаватели, за да разберат същността им. Мисля, че няма да постигнем никакъв напредък, ако оставим децата сами, произволно да се занимават. Учителите ще направят голяма грешка, ако отстъпят своите места в училището. Децата трябва първо да усвоят математиката, физиката и след това да се занимават с компютри.
Какво беше първото ви впечатление от България?
Д.А.: Никога не съм имал чувството, че е непозната страна, по-скоро един много особен, отдалечен роден дом. Хората ми се сториха сърдечни и гостоприемни. В моето семейство също обичаме гости и всеки е добре дошъл, без предварителна уговорка, но аз не умея да готвя така добре като българите.
Алис Атанасова: Аз като че ли най-напред съм запомнила гостоприемството и вкусната храна. След това прекрасната природа, енергията и работоспособността на хората.
Д. А.: Типичното за България е, че хората работят много. Поне мнозинството. Струва ми се, че са по-работливи от американците, но от друга страна, не са така прилежни като японците.
А. А.: В САЩ някои говорят за България с не особено ласкави думи и ние се опитваме да дадем на хората глътка чист въздух и да им кажем нещо различно от това, което се пише в печата.
Какво ви е дал българският произход освен фамилното име?
Д. А.: Определени способности. Винаги съм смятал, че потеклото на баща ми ми е дало сили да се справям успешно, без особени трудности с всякакъв род физическа работа, било то вкъщи или в лабораторията. В задния двор на къщата имам работилница, оборудвана с всякакви инструменти. Ако искам да свърша нещо, само трябва да наблюдавам някой друг, който може, след това опитвам и се справям не по-зле. Това сигурно също се дължи на потеклото ми.
А. А.: Съпругът ми е привързан към градината си за разлика от повечето американци. Има нужда да отглежда плодове, зеленчуци, да при тежава парче земя, което да обработва.
Д. А.: В нашето семейство си казваме: българи сме и обичаме своята градина. Синът ми е на отговорна длъжност, много е зает, но намира време и с удоволствие се грижи за градината си.
А. А.: А у децата и у внуците се появи стремеж да отглеждат вещо. Освен това всички са много красиви – това пак трябва да е от българската кръв.
Кои качества на брачния си партньор цените най-много?
А. А.: Неговата грижовност. Умее да цени. Отнася се с внимание и съчувствие към другите. Има ясна cистема за преценка на хората – колко техните постъпки и действия са добри и полезни за другите.
Д. А.: Ценя това, че може да върши толкова много неща. Освен че се справя с дребните ми грижи, тя се справя и с големите ми проблеми. В САЩ също имаме данък върху дохода, но в нашия случай е много сложно да се направят изчисленията. Бихме могли да наемем някой да върши това, но тя се справя сама. Засега още не сме влизали в затвора.
Колко години семеен живот имате?
А. А.: Тридесет и пет.
Д. А.: Сигурна ли си?
А. А.: С всяка измината година все повече се харесваме. Живеем във ферма от 200 акра, на половин час път от Вашингтон, щата Мериленд и почти до вратата минава голям аутобан. Много е хубаво, а освен това можеш да повишиш тон на мъжа си от време на време, без да даваш повод за приказки на съседите. Джон позволява това, защото не иска да има до себе си човек, който не му противоречи.
ДА.: И Алис се възползва от моето позволение.
А. А.: Помагаме си един на друг да станем по-добри. Не живеем шумно и светски. Имаше и такива периоди, но сами избрахме да живеем по-скромно. Много обичаме да четем и прекарваме доста време в четене. Струва ми се, че ако човек иска и може да чете, може да постигне всичко. Децата също обичат да четат като съпруга ми. Всички проявяват интерес към точните науки. Гордеят се с българския си произход и биха искали да научат повече за България. С интерес разглеждат снимките от нашите пътувания.
Д. А.: В нашето семейство живеем задружно. Джон, синът ми, има четири деца – най-голямото е на 24 години, най-малкото – на 9. Много са организирани и добре се справят. Не можем да им влияем пряко, защото живеем в различни щати и не се виждаме така често, както бихме желали. Говорим си по телефона и ни идват на гости по празниците. Преди да отпътуваме за България, деца и внуци дойдоха да ни изпратят и много съжаляваха, че не могат да тръгнат с нас.
0 Коментара