– Какво ще правиш на Свети Валентин?

– Какъв ден е?

– Петък.

– Значи пиле с ориз.

Може би на много жени се е случвало единственото мъжко внимание към тях да е, когато някой мъж в бара се спъне в крака им на излизане. Може би не на много, но на някои. Или добре – поне на една се е случвало!

На 30+, самостоятелната майка изведнъж осъзнава, че почти е станала част от обзавеждането в кухнята – по душевност и габарити. Последните години на Майката Екс са минали в печене и поднасяне на първо-второ-трето, редовна проверка дали панталоните от миналото лято още стават на детето – може да са били до глезена, но и над коляното пак стоят добре, прахосмучене, прозорецомиене, подолъскане, работене, доработване… Майката не беше сигурна дали либидо е „сенна хрема“ на испански или дали не пръскаха с него срещу гризачи… Сексът в живота на Майката Екс все пак присъстваше – дори не знаете колко много филми има с Раян Гослинг, в които той прави секс!

Въоръжена със самобръсначка и шампоан, Майката излезе на бойното поле

с готовност да вземе Либидото за заложник.

По-лошото от интернет срещи е да си купиш масло и чак вкъщи да видиш ситния надпис под марката: „Продукт за мазане (може да съдържа следи от масло)“. Срещата с непознат от интернет е горе-долу същото. В профила си се описва като „млад и атлетичен“, сложил си е снимка по бански на плаж, но когато се срещнете, разбираш, че снимката от плажа е от 90-те години (или по-рано) и оттогава човекът е качил 45 килограма… загубил е няколко зъба… изкарал е дребна шарка… за която очевидно никой не му е казал да не се чеше… Но не това е важното, защото самата Майка Екс също (малко) се е променила от абитуриентските си снимки. Поантата е за реалистичните очаквания и откровеност.

Има два типа първи срещи. Първият вид е страхотна, вълнуваща и пълна с химия първа среща, след която през няколко минути поглеждаш дали имаш обхват на телефона, дали не е блокирал, дали Мтел не са ти спрели входящите разговори. Когато след няколко дни той още не се е обадил, естествено стигаш до заключението, че го е блъснал трамвай, автобус или президентският конвой, отвлекли са го за откуп, срещата ви му е помогнала да осъзнае, че е гей или най-вероятно е умрял.Лека му пръст.

Но има и друг тип първи срещи – тези, на които ТИ СЕ ИСКА всичко гореизброено да се случва в момента на срещата.Ако след всяка такава среща ядях сладолед като в американските филми, в които героинята плаче горко над 48-те си чифта обувки, вече самата аз щях да съм решението на проблема с глобалното затопляне. Човек би се зачудил защо не съм се отказала отдавна от вярата в срещите. И би бил прав. Но аз просто съм патологичен оптимист. Ако бях внимавала в часовете по математика, щях вече да съм установила статистически и идеалистически на колко покъртителни срещи се пада една вълнуваща и страхотна – уравнение, в което, очевидно, аз продължавам да търся избягалото Х.

Приятелите ми казват, че може да срещнеш най-суперския мъж още утре, за жалост обаче на другия ден аз срещам само ексхибициониста на квартала, който се крие зад контейнера за боклук. Тънко гласче вътре в мен (или оптимистичното ми вътрешно аз, или недоизпечената риба за вечеря снощи) пищи да не вярвам в приятелското пророкуване и да подмина контейнера с поглед в земята.

Има и трети вид кофти първи срещи: когато човекът от отвратителната първа среща дори от любезност не те кани на втора.

Не знам колко е трудно или не е да си търсиш някого, защото знам, че ако си сам по избор, трудното и кофтито е само когато единственият ти избор за +1 в поканата за сватбата на колежка

е някой съученик от гимназията.

Споделям с вас пътя към най-хубавите срещи, осеян с епични и ужасни ситуации, с надеждата моите тегоби да ви забавляват (и провокират съчувствие), докато четете на някой плаж. За да не звучи този текст неоснователно отчаяно и като вопъл, трябва все пак да кажа, че простата аритметика в моя живот показва няколко отвратителни срещи спрямо две-три страхотни, които прераснаха в семейство с много обич и страхотно дете.

Не съм сигурна как точно функционира мъжкият мозък, но знам, че понякога концепцията за „романтична“ разходка изглежда различно в моите и неговите очи.

В моите вероятно е бил изписан тих, запъхтян и паникьосан ужас, когато момчето обеща да отидем на романтично място, което „ще ми хареса“ (а кое момиче не обича да предсказват хубавото й бъдеще!), но пътят към мястото започна с протяжно дълго изкачване по сумрачни планински пътища с разбит асфалт, а аз на всеки завой се лашках от единия прозорец до другия като завеса на корниз, съжалявайки защо не съм била по-смела да си оставя бельото вкъщи и да разчитам на естествения вакуум, с който женските ми части като руска вендуза щяха да ме държат с достойнство и изправена гордо глава на седалката. Вместо на царевична нива като в „Досиетата Х“, където очаквах да е логичният завършек на това автомобилно влакче на ужасите, се оказахме на своеобразен паркинг-ливада на Витоша, паркирали между две коли с подозрително изпотени стъкла и разхвърляни използвани презервативи в тревата. В краткото време, което прекарах там, собственото ми въображение ме накара сама да се изчервя, къде от гняв, къде от погнуса, къде от разочарование колко време от живота си съм изгубила напразно в къдрене на косата, гримиране и търсене на подходящи дрехи да облека. Обратният път беше мълчалив и сконфузен.

Щях да си спестя цялата среща,

ако го бях питала какво е „романтично“ за него.

Питането и говоренето се оказаха проблем в друга среща. Това, което започна като приятна среща с вечеря и напитка в бар, беше погребано под огромната маса думи, които момчето стръвно споделяше на тази първа среща. Човекът обобщи досегашния си житейски път в неспирен едночасов монолог, монотонен и интересен колкото песента-молитва на имам от джамия. Малко преди да ударя сънено чело в масата и точно преди да си тръгна спешно, събеседникът ми сподели, че обича да дарява от себе си на света – дарява кръв, подарява стари дрехи на домове за сираци, дарител е и в sms-кампании… и два-три пъти в месеца

обича да подарява и орална любов на непознати мъже в парка.

Така и така бяхме почнали да си споделяме, споделих му, че от вечерята съм получила газове и трябва да си тръгна веднага.

Срещнах много симпатичен мъж, който, тъй като не предложи да изкачваме планински ридове на първа среща, а каза, че рядко има време да ходи по паркове, ми се стори идеалният мъж за първа среща. Пътувах към тях, когато той ми писа есемес да купя олио и майонеза. Явно моят опит с първи срещи датира някъде от зората на цветната телевизия, когато момичето отиваше с дамска чантичка и токчета на първа среща, не с пазарската чанта. Нито олиото, нито майонезата участваха във вечерята. След време решихме да вечеряме отново. И пак – на път към тях поръчка да купя кайма и кафе. Докато олиото е битов консуматив, реших, че каймата ще е част от вечерята, а кафето може би решение за сутринта, но не би. Гледахме мач и ядохме пуканки. Колкото и да ми беше приятно да съм потребна за изхранването на друго същество, така и не стигнахме до трета среща, за която вероятно щях да купувам

препарат за прозорци и брашно.

И когато чистосърдечно заключих, че вината за всички провалени първи срещи и все по-ниската раждаемост е на мъжете, и заради това те не заслужават нито накъдрени коси, нито гримирани очи, нито избръснати крака, отидох на още една среща, облечена така, както са свикнали да ме виждат в кварталната бакалия, но с перли на шията, за да отбележа, че все пак съм положила някакво усилие за срещата. За съжаление, той явно отказваше да приеме вселенската вина на мъжете за всичко и беше облечен със сако и риза. Когато седнахме на масата за вечеря, си дадох сметка, че отстрани той изглежда като успял млад мъж, а аз като

бездомна женица, която спи в подлез до две улични кучета.

Поръчах си пилешка супа да успокои малко вопъла на перлите на врата ми, които изглеждаха нелепо на фона на останалото облекло и никой нямаше да повярва, че не съм ги откраднала, а са от майка ми. И тогава се случи апокалипсисът.

Със сигурност оглавявам топпозицията за изненадващо отвратителна среща с жена на този мъж. Той се надвеси над лицето ми, явно за повече драматичност, и каза с мистериозен глас, че всеки човек е роден с мисия, а моята е специална: той. Вечерта може би щеше да завърши другояче, ако не се бях задавила от това просветление със спаначената салата, която във фриволен творчески ансамбъл се озова на ризата му. Заедно със соса на моето достойнство и всякакво самочувствие.

Изгубих не само битката срещу моя сингъл статус, но бях на път да изгубя и войната с Либидото. Да бъдем честни, всички ходим на театър и изложби на възвишено изкуство, където се взираме в синьо платно с червена точка и кимаме с познаваческо разбиране, плащаме стойността на един бъбрек за жълто-зелена запетайка в огромна бяла чиния в „гурме“ ресторант и извисяваме духа си над болките на тленната материя, посиняла от новите обувки на толкова висок ток, че веждите ни се вледеняват. Всичко това е прекрасно, но като свалиш роклята, разрешиш къдриците и почистиш грима,

оставаш гола и невъоръжена пред Либидото.

Защо стана така? Защо не можех да прекарам една хубава вечер в приятна компания с човек, когото харесвам и с когото се чувствам добре, човек например … като мен? Най-важната връзка, която всеки от нас има в живота си, е тази с него самия.

Защо да не поканя себе си на среща?

На теория идеята прозвуча брилянтно. На практика, понеже ще излизам с някого, когото познавам много добре, знам, че ще се заведа на концерт, където още на третата песен ще си спомня, че ненавиждам непознати да ме пипат и след кратък, но учтив диалог със себе си (в който на практика ще си говоря сама с два различни гласа), ще се заведа да ядем суджу в Мимас, където ще съжаля, че макар и на среща със себе си, в 11 вечерта съм по много къса рокля сама на улицата.

Но идеята си заслужаваше. Аз и личността ми имахме много общи неща, харесвахме еднаква музика, да не говорим, че и двете си харесвахме дупето. Време беше да си прекараме една страхотна вечер заедно.

Направих списък с идеалните срещи,

на които да заведа себе си в следващите десет дни. Естествено, не казах на приятелите си за този иначе брилянтен мой план, тъй като познавам и психиатри на свободна практика и исках да си запазим приятелските отношения.

На първа среща: Ядене и пиене. Заведете се в любимата си кръчма, където двете ще ядете без грам съжаление и без прибори. Облечете се хубаво, като за специален случай. Не се притеснявайте какво и колко поръчвате, това е Вашата вечер, на Вас и личността ви. И накрая си поръчайте и десерт. Разбира се.

След два дни: Купете си луксозно („лукс“ влиза в различни ценови диапазони в зависимост от това колко далече сте от деня за заплата) бельо, което само пред себе си можете да облечете, респективно да съблечете. Има някаква вероятност под бельо напоследък да разбирате двата типа гащи, които носите: тези, с които не е най-удобно, но в случай на автомобилна катастрофа няма да се срамувате да пътувате в линейката, и тези, които нахлузвате по време на цикъл и което носи улики за вашата фертилност от няколко години.

Дори само за един ден, зарадвайте извивките си с нещо чувствено и палаво,

дори да е такова само за вашите очи, което всъщност е смисълът.

Среща трета: Вече е време да се обадите на собственото си Аз, което при нормални обстоятелства може би е изгризало кабела на зарядното в очакване на обаждането за втора среща. Поканете се на кино. Купете на себе си и вашето Аз билети за точно този филм, който искате да гледате. Обуйте си широки удобни дрехи, забравете за грима, купете си кутия пуканки и кока-кола и седнете на задните редове, където можете спокойно

да мърсувате със себе си по време на филма.

Смейте се с пълно гърло и плачете на глас (ако сте си купили билети за филм като „Тетрадката“ например).

The rhythm is gonna get you! Заведете себе си на танци! Каквито и да е танци, дори да ви липсва каквато и да е координация и да се препъвате в собствените си крака. Рага, салса, суинг, фристайл, чалга, каквото и да е, просто завлечете това тяло с всичките личности в него на танци и си раздайте душата там! Нали знаете какво казват, че по танците и по целувките ще познаете добрия любовник. Хвърлете ръкавицата на себе си и завъртете тоя гъз, по дяволите!

Стига танци, време е за малко култура. Поканете себе си на разходка из квартала, града или провинцията, в която живеете. Кажете предварително на вашето Аз, че разходката може да отнеме няколко часа, защото не знаете къде отивате. Започнете от някой интересен площад и хванете първата уличка вляво, вижте накъде ще ви заведе и какво ще ви покаже. Влезте във всяка отворена галерия или музей по пътя, яжте сладолед на улицата, купете си подправки от някоя сергия,

спрете някой минувач и го попитайте в коя посока е Търговище.

Среща шеста: Запознайте вашето Аз с приятелите ви. Дръжте се прилично. Направете добро впечатление като за първа среща, запомнете поне един важен факт за всеки от тях и им подарете нещо малко, за да им се подмажете. След срещата заведете себе си вкъщи и прекарайте целия следобед със себе си в спалнята и новото луксозно бельо.

Няма седма среща, а само

целувка за лека нощ от вас самите на себе си.

Може да отнеме известно време да свикнете със себе си като личност, със сигурност ще отнеме времето, което обикновено отделяте за една нова връзка, ще ви е сконфузно на моменти, особено когато осъзнаете шизофреничността на това да излизаш със себе си сред други, клинично здрави граждани и гости на града. Но в крайна сметка ще направи живота ви вълшебен, защото ще ви научи да очаквате и давате на себе си всичко, от което имате нужда като внимание.

Някой ден най-сериозната връзка на живота ви, най-голямата ви любов, ще се появи неочаквано и това ще сте самата вие, която ви гледа от огледалото.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара