„Може да ви е гърчавичка, но пък е много умничка“. Това е първата оценка на външния ми и вътрешен вид, която помни моето почти четиригодишно Аз. Даде го една възрастна жена в салона на баба ми, докато поглъщаше дребни сладки, няколко маслени рогчета, парче кекс от по-големите, обилно полети с домашен ликьор. Необремененото ми с комплекси детско съзнание отся само комплимента и изхвърли обидата. Баба ми обаче не се оказа толкова ларж, прибра ликьора и рогчетата в бюфета и любезно, но категорично изпроводи гостенката да си ходи. Смятам, че не съм се засегнала, но факт е, че още го помня.

В първата една трета от живота си аз наистина бях ,,гърчавичка „. Ще рече болезнено слабо дете. Това няма как да се отрече. Цялото ми същество се състоеше от кости с опъната светла кожа върху тях и руса коса, увенчаваща тая арматурна структура. В по-късните години една учителка в основното училище казваше ,,от горе до долу тънко, само в колената се разширява“.

Не съм страдала от това,

страдах защо другите намираха теглото ми и външния ми вид за неприемливи. По оста Тялото: любов и омраза, аз във всеки период и всяка своя телесна форма съм била винаги близо до любовта. Много искам да напиша нещо драматично за това колко съм била нещастна от ниското си или след години високото си тегло, от ръбестите си форми или от твърде обилната мекота в извивките, но не е било така. Аз почти винаги съм била в комфорт с тялото си. Но не и с духа си. Драмата ми идва от това, че съм принудена да се извинявам на другите, че съм много слаба или пък дебела. Ако съм слаба, то бяха въпроси: ,,Болна ли си?“, ,,Не може така, на това слабо лице, носът ти съвсем изпъква“, ,,С тия големи коса и бюст е грозно да имаш толкова тънки крака“, ,,На тая възраст не може да си много слаба, щото бръчките не прощават“, ,,Извинявай, че питам, ама да не се развеждаш?“, ,,Не е рак, нали?“. Е като взех да наближавам края на четвъртото си десетилетие напълнях. И тогава да видите що са коментари, що е чудо. Ракът се смени с диабет, на голямата ми коса сега пък по-едро тяло не й отиваше, на носа ми бузи не му вървяха, въпросът с развода обаче си остана. В тоя живот може да си убил човек и да ти простят, но

да напълнееш е непростимо престъпление.

Не казвам нещо ново, всички го знаят. За мен тежкото беше, че аз не разбирах защо хората очакват от мен да съм нещастна, че съм напълняла, както преди не разбирах, защо трябва да страдам, че съм мършава. Теглото ми някак все успяваха да преглътнат, то не беше кой знае колко високо, просто преди аз бях манекенски слаба, а после не. Не можеха да разберат защо продължавам да се харесвам. Те очевидно не ме харесваха. Веднъж една приятелка от детинство ме погледна със съжаление и каза с тон все едно съм умряла: ,,А беше най-красивото момиче, което познавах“. Което на всичко отгоре не е обективната истина, защото аз красива никога не съм била, имайки малки очи, огромна коса, гърбав нос с лунички и усмивка тип ,,лапнала вафла напреко“. Обаче си се харесвах. Защо не знам, но е факт. Един приятел казва, че не е виждал друг човек, който като минава покрай огледало да се усмихва на себе си. А веднъж даже съм си пратила целувка. Може и така да е.

Не че нямам съмнения. Има сутрини в които не само не се усмихвам, виждайки се в огледалото, ами като мина сънена покрай него, се чудя

що ще този портрет на Змей Горянин в дома ми.

Не че не искам да съм по-съвършена. Искам. Аз съм суетен човек, обичам модата, хубавите дрехи искам да съм елегантна. Пазя диети като всички, старая се да живея здравословно, знам си точно недостатъците телесни. О, как ги знам! Но да съм нещастна заради тялото си, защото другите очакват това от мен, не мога. А най-отказвам да приема лицемерието на хора, които оправдават махленския манталитет да обсъждат външния вид и теглото на другите със загриженост за здравето им. Много неща вредят на здравето. Алкохолът, цигарите, но не виждам тълпи от загрижени в тая посока. Сега, във вече зряла възраст, освен че пак съм в позиция да се обяснявам, се налага и да се извинявам за друго. Мине някой, отбележи, че съм напълняла, пък аз отбележа, че не е негова работа и той вземе от тая моя откровеност, че се обиди, че се разстрои и трябва да бърша и сълзи. Не стига, че дебела, ами и зла. На разумния съвет да не обръщам внимание на хорските забележки, ще отговоря, че не мога. Защото аз съм в мир с тялото си, но както вече казах, с духа си не. А той моят дух така иска да им фрасне един юмрук на непоисканите мнения и да им каже: , Оставете ме да се обичам!“.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара