За пръв път стъпих на африканския остров Занзибар през 2005 г. Бях живял около 2 години в Найроби – многомилионен град, изпълнен с миризливи контрасти – и бях обзет от “воаяжерия” (треска за пътуване). В Кения се надигаше поредна вълна от етнически размирици, тъй че пътуване надалеч извън столицата й не беше препоръчително. И понеже не беше никак разумно да се скитам с колело, влак или автобус наоколо, точно в този момент отидох на летище „Джомо Кениата“ и взех първия възможен билет за същия ден, който се оказа NBO-ZNZ. Когато слязох от борда на 12-местния самолет, ме удари силна влага и дъх на канела и сандалово дърво. Точно това исках.
Запътих се към брега по една кална улица, заобиколен от боси деца и мършави котки. Бях никъде. Бях точно там, където исках да съм – сред девствени, банални и вечни съставки на живота, които се позагубват обикновено с времето (или просто преставаме да ги усещаме, точно като твърде дълго употребявания парфюм): слънце, въздух, море, огън, семпла храна. Ежедневната консумация на тези блага връща увереността на ръката, тръпката в сърцето и дързостта на мисълта. Бях на 31 и имах шанса да се възползвам от подобна пауза. Нуждаех се от вдъхновение след краткия си престой в българската висша държавна администрация, който поразби идеалите ми.
…Релеф и хора са двете характеристики, които формират облика на всяко едно място на планетата. Когато става дума за остров, сменил последователно португалски, арабски, британски и индийски владетели, споменът за робството, както и осезаемото присъствие на слонова кост и подправки навсякъде из пейзажа, е неизбежно, дори и 200 години по-късно. Всеки градски площад в занзибарската столица Стоун Таун е бил тържище на хора, скъпоценности и подправки (в миналото равни на скъпоценности). Тук се е намирал един от най-големите центрове на световната търговия с роби – до самото му затваряне през 1873 г. Дори днес не е трудно да си представим стотиците мъже, жени и деца, затворени с дни наред в подземията на настоящия хотел „Санта Моника“ – с почти никакъв въздух, без храна и тоалетни. Робите били извеждани периодично от занданите, подреждани по височина, завързвани за дърветата и бити с пръчки, за да се провери издръжливостта им. Онези, които не стенели или не припадали от болка, били продавани на най-висока цена.
На мястото, на което някога е бил най-оживеният пазар на роби в Източна Африка, днес се издига внушителна англиканска катедрала. Градежът й започва през 1873 г. в чест на края на робството и премахването на последното африканско пазарище на плът. Завършен е окончателно 10 години по-късно. В двора на катедралата е построен Монументът на робите – скулптурен комплекс, състоящ се от пет голи човешки фигури с вериги на вратовете, в изкопан в земята ров, точно като онези, в които били държани робите, преди да бъдат изкарани за продан. Наблизо е и Музеят на робството – бивш затвор за роби, който също носи мъчителен спомен за ужасите на миналото.
Остров Занзибар е описан за първи път в живописни детайли и с точен исторически контекст от англичаните Бъртън и Спике през 1856 г. Те го определят като “единствения център на задграничната (за Британската империя) търговия, който си заслужава името по цялото крайбрежие на Източна Африка”.
Занзибар се състои всъщност от два острова: Пемба на север и Унгуджа на юг. Островите образуват полуавтономна държава, която в момента е част от Танзания, една от най-бедните страни не само в Африка, но и в света. Населението на Танзания днес наброява малко над 30 милиона, от тях в Занзибар живея 1,1 млн. (441 664 са само жителите на Стоун Таун). Този брой усилено расте, тъй като все повече хора пристигат от континентална Танзания, за да се заселят на островите. В Занзибар и в по-малка степен в Дар ес Салам, главната столица на Танзания, има много хора от индийски произход (Индия, Пакистан, Гоа). Съществуват също малки арабски и европейски компактни общности. Напоследък и много българи го откриха – заживяха тук, започнаха да купуват имоти, да правят бизнес.
Ислямът си остава доминираща религия в Занзибар, докато най-голямата единична религиозна група в Танзания е римокатолическата, с около 6 млн. последователи. Суахили е официалният език на Танзания, но много хора все още говорят езика на собствената си етническа група.
…Самият Стоун Таун си остава истински лабиринт от улички, дюкяни, пазарчета за подправки и хаотичен трафик, достоен за сцена от филмите за Индиана Джоунс или Джеймс Бонд. Коктейлът от индийски, арабски и африкански стилове се усеща особено силно в изящно изработените дървени врати с орнаментални резби и шипове, замислени първоначално като защита срещу атакуващи слонове. Най-често портите са декорирани с цитати от Корана, но и с различни флорални елементи – лотоси, например.
Всяка уличка, всеки ъгъл в този характерен ориенталски град има своята история, а най-запомняща се е тази за Саида Салме, дъщеря на някогашния султан Саид и една от неговите наложници. Именно Саид бин Султан премества през 1840 г. столицата на Оманския султанат от Мускат в занзибарския Стоун Таун. Майката на Саида била черкезка на име Джилфан, а Саида (36-ото дете на султана на Оман) растяла като изобретателна и дръзка смугла красавица. На 16-годишна възраст се научила да пише, преписвайки строфи от Корана върху кост от камила. На 17 срещнала германския търговец Рудолф Рюте, влюбила се и избягала с него в Йемен. Приела християнството, омъжила се, сменила името си на Емили Рюте, по-късно със съпруга й заживели в Европа… Видях днешното й въплъщение под един чардак, докато отпиваше лимонадата си – забулена с копринен шал и изрусена, за да не бъде разпозната и наказана за своеволието си. Извадих два стола и я поканих да седнем и да поговорим, а тя ми разказа историята си, публикувана като „Мемоарите на една арабска принцеса от Занзибар“, първата известна ни автобиография на арабска жена. Бях готов на всичко, за да я спечеля…
Върнах се с нея на острова през декември 2019, заедно с едно семейство. Сърцето ми бе останало там, а при връщането намерих и душата си, която спря да се скита.
0 Коментара