Закъде пътувам? Знам ли и аз… Дори вече не знам какво означава това. Уж не се свъртам на едно място, уж съм все на път, пък понякога (и все по-често) ми се струва, че хилядите пропътувани километри са само илюзия, че всъщност не съм мърдал от мястото си.
Ето ви една поучителна история от Историята. Преди близо триста години холандецът Якоб Рогевен, както се бил запилял из безбрежните пространства на Тихия океан, открил остров и го нарекъл Великденски. Но островът вече си имал име – това, което са си му дали местните жители, които мореплавателят заварил там. Името било Те Пито О Те Хенуа. И означавало Пъпа на света. Не знам дали сте поглеждали на картата, но това е един съвсем малък остров насред нищото. Хиляди мили го делят от всяко друго човешко поселище, от всяка друга земя. Комай този остров е най-самотното място на света,
песъчинка, изръсена от лопатата на Господ,
докато е насипвал континентите. Трябва да имаш страхотно самочувствие, за да наречеш това парченце скала, немилостиво захвърлено сред монотонната пустош на Тихия океан, „център на света“. Но не е чудно. Такива са законите, по които се изгражда човешкият светоглед. Едва ли аборигените са чували за жизнеутвърждаващата ренесансова идея, че Човекът е център на Вселената и всеки човек – на своята собствена вселена. Но са си я формулирали сами, по един приятно наивен тихоокеански начин.
Тази история ми се върти в главата, когато съм на път. Защото и при мен е така. Където и да отида, аз съм си аз. Нося в крехката черупка на собственото си тяло моята вселена, на която сам съм си център. Като охлюв в черупка, който стои на едно място, а светът се завърта пред очите му, за да му разкрие гледка, скривана до този момент. Нещо като грандиозно представление, на което съм единственият зрител. Другите охлюви виждат други неща. Всеки е в неговия си пъп.
Дали ми харесва това представление? И още как!
Преди няколко години Ясен Антов написа следното: „Мнозина са изпитвали порива на душата да бъдат някъде ТАМ. Неясно къде ТАМ, но сега, веднага, в този миг!“ И понеже си беше един сладкодумец, след това в текста беше забъркал един страшно вкусен мишмаш от най-невероятни и уж несъвместими съставки – африканското чудовище Мокеле-Мбембе и френските импресионисти, Катманду и фурнаджията македонец от стара София. Хич да не обича да пътува човек, ще му се прииска само като го чете! Защото по-важно от географската точка „там“ е онова „да искаш да бъдеш“ – тази така човешка неудовлетвореност, този неясен и неутолим копнеж към несбъднатото, мечтаното, а даже и несъществуващото. Онова дълбоко и смътно желание да изпитаме света по всички възможни начини, да изсмучем и се насладим на всеки миг от неговото безкрайно битие. Да проектираме себе си върху него и едновременно с това да разчитаме знаците му, нанесени върху деликатната тъкан на нашите мисли и чувства. Едно странстване на духа, което е толкова по-пълноценно, колкото повече умозрителното върви ръка за ръка със сетивното. Звучи сложно, но не е. Може да се каже и по-просто – има две неща, които правят живота ни прекрасен –
Пътят и намерената на него Свобода.
Охлювите обаче са различни. Веднъж съпругата ми ме изненада, като сподели, че много би искала да лети в космоса. Нейните думи веднага бяха контрирани от категоричното изявление на друг мой близък: „В космоса ли?! Не, нямам работа там!” Така здравият разум и прагматизмът бързо се опитаха да отрекат трудно обяснимата човешка потребност от извършването на неща без пряка полза и явен смисъл.
Та охлювите са различни. За едни Свободата означава да отидат на плаж в Тайланд. И това им е напълно достатъчно. За други обаче е нещо повече. Те искат непременно да престъпят прага на познатото и уютното, да отидат там, където не би трябвало да бъдат. Да преместват чертата на човешката територия в чужди и враждебни пространства. Да одухотворяват мъртвото, да осмислят безкрайността. Занимание за богове и хора. Усещането за Свобода при тях е с мощта на ракетен двигател.
Аз пък бавно и неумолимо се превръщам в колекционер. Педантичен колекционер на гледки и забележителности, планини и върхове, градове и държави. Страстта ми към представлението, което планетата играе специално за мен, все повече заприличва на инвентаризация на наличностите на същата тая планета. Улавям се как вече не са ми достатъчни ненадейната възможност за пътуване, свободната разходка, насладата от случайната импресия. Флиртът със света е отстъпил място на амбицията на завоевателя.
Пътуването вече е преднамерена и планирана цел.
Покорителят в мен иска да види всичко, иска да е бил навсякъде, да се превърне в жив учебник по география, история и култура. Трескаво оглеждам и лакомо поглъщам всяко кътче, всяко срещнато лице, всяка приумица на цивилизацията, всичко, изпречило се насреща ми. А после триумфиращо описвам и подреждам своята планета в сумрачните картотеки на паметта си.
Познато ли ви е? Ако да, значи охлювите не са чак толкова различни. Хубавото на това колекционерство е, че като се ровиш в чекмеджетата на своя архивиран свят, разбираш, че безбройните му превъплъщения, на които си бил свидетел, са най-ценният ти капитал, чието всекидневно осребряване придава стойност на живота ти. И колкото по-рано започнеш да пътуваш, толкова по-голям капитал ще натрупаш.
Спомням си преди години наблюдавах пасажерите на един огромен круизен кораб – не видях пътник под седемдесетгодишна възраст. Всъщност голяма част от тези пътешественици бяха и далеч по-възрастни, като някои едвам се крепяха на бастуните си. Хубаво е да обиколиш света, но ми се прииска да извикам: „Защо чак сега, бе, хора?!” Вярно, сигурно е трябвало да работят, докато са били млади. И по-добре късно да видят света, отколкото никога. Но все пак колко по-добре е да пътуваш като Джони Джането, осемнайсетгодишен новозеландец, когото срещнах високо в Рила, където
като истински хобит шляпаше бос по студените каменни плочи на хижата.
Беше млад, жизнен и засмян. И вече беше навъртял хиляди километри в своята лична околосветска обиколка. Поговорих си тогава с него и му завидях не толкова за смелостта и енергията, а за средата, в която е израсъл, за културата на пътуване, която е получил от нея. И той, както и милиони младежи, които и в момента кръстосват планетата, ще добие своето познание навреме – веднага след училище и преди безмилостната житейска въртележка. Така наученото ще го обогати още на млади години, ще го одухотвори и ще му бъде от полза цял живот. Приключението ще добие своя дълбок смисъл.
Ех, а пък ако има и с кого да споделиш пътешествието си…
Чудото и щастието на съпреживяването правят пътуването по-пълноценно, по-богато и, разбира се, по-незабравимо, защото случката обитава не само един ум и едно сърце. Ако невидяното от никого не съществува, то значи видяното от двама съществува два пъти по-истински!
Все пак мога да ви кажа закъде пътувам най-често. Мястото, което неудържимо ме привлича, където и да се намирам. И закъдето винаги се отправям с копнеж. Да, има такова място сред милионите интересни места по света. Най-често и с най-голяма охота пътувам към дома. Моят охлюв-пътешественик е гол. Когато е на път, пъпът на света се разтяга като ластик между него и къщичката му.
Преди време ми подариха компас. Ако съм се изгубел – да съм се намерел. Държах в ръце малкия уред и докато го разглеждах, си дадох сметка, че този най-емблематичен атрибут на пътешественика всъщност е абсолютният контрапункт, неизменният коректив на всяко едно авантюристично начинание. Да определиш посоката, за да успееш да стигнеш там, закъдето си се запътил, но и за да можеш да се върнеш там, откъдето си поел. Само тогава стореното ще има смисъл. Така е от хилядолетия. Дали ще е с компас през пустинята, със секстант през океана или с джипиес в джоба, всеки, чийто неспокоен дух го е отвел далеч от дома, търси стабилна опорна точка за уязвимото си същество, търси себе си в
безкрайната координатна мрежа на мирозданието.
В крайна сметка заложеният дълбоко в нас порив към безразсъдство и авантюризъм винаги върви ръка за ръка с неотменимата човешка потребност от ориентир в мрака на неизвестното, от маяк край опасния бряг. И древните мореплаватели, взрени в звездите, и съвременните изследователи, заслушани в пиукането на сателитния сигнал, са като Тезей, който развивал след себе си нишката на Ариадна в лабиринта на Минотавъра.
И аз така. В джоба ми винаги има едно кълбенце, което се размотава, размотава, и по неговата нишка намирам пътя към дома назад. Защото едно пътуване е немислимо без завръщане у дома. От дома тръгват и в дома свършват всички пътища човешки. Другото е безконечно и безутешно странстване.
0 Коментара