“Ти какво всъщност работиш в България?” – пита ме Йорген, моят датски спътник. Стъписан от въпроса, след кратък размисъл все пак си признавам чистосърдечно, че съм журналист. А той – изненадан още повече от отговора – прекарва отсечено ръка през врата си – ясен знак какво може да последва, ако продължа така откровено да си признавам на глас.
Разговорът ни протича на най-абсурдното възможно място в света – докато изкачваме стълбите към хълма, където се намира величествената статуя на Ким Ир Сен в центъра на Пхенян. Точно тук да си чужденец и журналист е несъвместимо. Ако и да бях излъгал властите в тази сталинистка държава, реших с Йорген да съм откровен, макар да бе ясно, че желанието му да научи нещо за мен е нищо повече от добро датско възпитание.
Моят невъзможен английски, особено пък на такива невероятни географски ширини като столицата на Северна Корея, колкото и странно да звучи, ме прави много добър събеседник. Това си е лично социологическо наблюдение – когато са
тръгнали към отречени от туризма места, повечето хора се чувстват самотни
и се оглеждат за някой, на когото могат да разказват надълго и нашироко, но рядко да изслушват. Така попадат на мен, готов винаги и продължително време да кимам разбиращо с глава. Всъщност, разбирам много повече, отколкото си мислят. Сигурно затова разглезените и забравили да са предпазливи поради демокрацията, в която живеят и откъдето идват, хора са толкова откровени.
Наскоро един възрастен американец така си изпати също в Северна Корея. Нямало ме е наоколо, а той имал нужда да говори, попаднал на неподходящи хора, които уж го изслушвали с разбиране. През 50-те години на миналия век бил войник, пратен да бие комунистическия враг в Корея. Кой знае кое го е върнало след толкова време обратно, но всяко място в КНДР, което посещавал сега, свързвал с цели бойни сцени оттогава и разказвал ли разказвал. Накрая го арестуваха. Писа дълги извинителни писма от затвора
към “уважаемия вожд” и народа на Корея,
преди величието да прояви благородство и да го пусне на свобода. Тези хора не само тръгват съвсем сами към далечните дестинации, но близките им ги изпращат със страх и недоумение що за лудост ги е обзела, та не влязат в обичайния и утъпкан коловоз към Париж, Рим, Барселона, Лондон или, айде – от тях да мине, поне Дубай или остров Пукет.
Йорген, оказва се, няма вече близки, които да се страхуват за него, което ме превръща в почти душеприказчик пред
смразяващия бронзов монумент.
Той дори и датчанин вече не е. Преди години жена му обяснила, че семейството им е приключило, а подир още малко време установил, че и животът му в Копенхаген – също. Вече бившата му съпруга прибрала двете им деца, семейната им къща, дори общите им приятели, които спрели да му говорят. Моят спътник с типичното му скандинавско приличие тихо се оттеглил. И то толкова надалеч, че да не пречи на новия живот на изоставилите го близки и приятели – в Гренландия, която макар и все още проформа да е част от Дания, от години живее по свои собствени закони. “Наистина ли ме разбираш?”, изглежда ме със съмнение той, примесено от недоверие в английския ми, пък и поназнайвайки, че на Балканите подобни драми се решават къде-къде по-бурно. Аз продължавам да кимам…
С какво може да се занимава един натурализиран гренландец?
Йорген станал фараджия.
Съвременната техника е в състояние и сама да контролира светлината, но в Гренландия маяците са част от най-съкровените традиции, затова за тях трябва да се грижат живи същества, а не машини. Фарът, казва ми Йорген, също е като жив – можеш да му говориш, да му се оплакваш – няма да ти противоречи. “Като най-добра съпруга е!” Скандинавците само на пръв поглед изглеждат студени хора, защото са се научили да трасират емоциите по най-рационален начин. Намерил в новия си занаят част от смисъла на оставащия му живот, Йорген решил, че другата част ще запълнят пътуванията до знайни и незнайни места. Неговият международен паспорт бе като тетрадка на първокласник – изпомацан от- начало докрай с печати и визи. Бе ходил на такива места, които мнозина дори не предполагат, че съществуват – като Тувалу. Успял да влезе дори в Саудитска Арабия, а там християни пускат при изключителни обстоятелства. Съжаляваше – и вярвам искрено – че не е разбрал още като млад докъде ще стигне с единствената любов на живота си, преди фара, та въобще да не се захваща с нея. Защото много искал да види как се живеело в Източна Европа във времената, когато е била под съветски ботуш. Сега бързаше да навакса с това, което е останало от различния свят, извън
обичайните лобни за туризма страни и градове.
Бяхме си обещали да си пишем кой закъде е решил да пътува с идеята да се засечем отново на някое друго чудато място, но повече не сме се виждали. Къде ти с моята журналистическа заплата бих могъл да настигна фараджията от Гренландия…
0 Коментара