За майките или добро, или нищо. Нали? Те са „майчице свята”, мадони с младенци, перфектни същества не от мира сего. Пърхат с ангелски крила.

Не мога да пригласям на такъв панегирик.

Да кажа най-първо, че фактът на майчинството изобщо не може да служи като доказателство за святост. Нещо повече – не е и не може да бъде индулгенция за каквито и да е грехове. Майчинството е тежък труд, да, но на миньори, полярници, войници нима е по-лесен трудът?

Изпитвам известна неловкост, но ще го кажа в прав текст: майчинството е най-перфидният егоизъм.

„Даряваш живот”… Но той не ти го е поискал. Ти си го поискала, ти имаш нужда от него. Новият живот дори не подозира за твоето дарение.

Новият живот няма избор

Даряваш нещо непоискано, а за сметка на това в собственото и в масовото съзнание чрез това дарение си създаваш длъжник за цял живот. („Аз съм те родила и гледала!”)

Има нещо дълбоко потискащо в инстинкта за продължение на рода при висшите примати. Те имат избор, но защо в повечето случаи този избор е като котешкия?

Мен ако питат, майките трябва да са благодарни на децата си, че са запълнили скучните им животчета, че са им създали самочувствие и възможност да предявяват претенции (аз съм Майка!), че получават уважение by default. Не като личности, а заради особености на пола си. (О, разбира се, че и аз го правя!)

В чест на значимата тема що е това майка, събрахме се няколко приятелки да я обсъдим честно. Всичките зрели и – смятам – интелигентни дами, с по две и три поотраснали деца. Лени дойде от сърцераздирателна среща с майка си, така че се създаде подходящо настроение. „Отворих събранието” със самопризнания: първо, няколко месеца крих от майка си, когато ми дойде мензисът, чак на морето вече нямаше как да се крия. (Колко права съм била, ми показа подигравателната фраза на мама: „И що се избърса с гащите? Ох, и ти ще ми ставаш жена…“) Второ, когато забременях (преди да се оженя), на въпроса на мама дали той ми е първият мъж, излъгах най-брутално. Казах: да, разбира се. Защо въобще ме попита – нямам обяснение.

Никога не казвам нищо лично и интимно на майка си –

единодушен извод на четирите. Никога не искам от нея съвети по такива въпроси (единодушно). Никога не приемам такива съвети, когато ми ги натрапва (единодушно). Почти не познавам жени, които са приятелки с майките си (единодушно).

Маааммма (произнася с неподражаема ирония Слава) никога не ме харесва, все едно какво съм постигнала професионално, личностно, тя веднъж не ме е похвалила, все е недоволна. Мама никога не ме подкрепя, когато ми е трудно (Лени), едва ли не злорадства, че нещо неприятно ми се е случило, а тя ме била предупредила! Мама никога не осъзнава, че отдавна съм възрастен човек, че сме различни и че нейните възгледи за почти всичко са от друга епоха и са ми чужди (единодушно). Въпреки вътрешната си съпротива към обобщенията по принцип, не можах да не отбележа сходствата.

Ние всъщност ги обичаме. И те ни обичат. Но сме си толкова чужди! Имаме общи хубави спомени, но не сме духовно близки. Раздалечаването ни е започнало вероятно в пубертета. Те са се отнасяли с нас така, както техните родители с тях, колкото и несъответстващ на тогавашното време да е бил този подход. С нашето порастване пукнатината се е отваряла все повече. Не може да се очаква от децата да я затворят, нали?

Facebook Twitter Google+

0 Коментара