Преди около 11 години се залостих във Фейсбук. Беше 2008 г., нямах още 40, не бързах заникъде, освен да попия от новостите на съвремието. Открих Фейсбук, докато карах следдипломната си квалификация по онлайн маркетинг. Сигурно много по-полезно и къде-къде по-практично би било да посещавам готварски курсове, евентуално гримьорски или козметични. Ама тогава някак много секси ми звучеше тоя онлайн маркетинг, па и нали все още не всеки с мишка в ръка беше познавач на игрите гугълски, та ето затова моя милост се разфантазира да става пионер в областта.
От малка имам нюх към нововъведенията и лакомо обръщам поглед към тях. Та така и тогава усетих голяма магия в това да мога да манипулирам Гугъл, че да изплюе сайта, който аз му кажа, най-отпред на хорото от линкове, и който търси, да намира, а какво – моя сайт, разбира се. Покрай тънките трикове как да бъде оформено съдържанието на един сайт, за да бъде с едни гърди пред всичките с подобно съдържание, разбрах, че от особена важност е и да си пласирам линка с адреса върху платформа с висок рейтинг. Така тя ще е трамплин за мижавото рейтингче на моя сайт, ще ми го напомпа здраво, та той да стане видим на първа или втора страница на Гугъл, ще го изстреля до място, на което и други да искат да си поместват линковете, та да си се възползваме от взаимните облаги. По онова време, когато още не всички се бяха овълчили да са големите специалисти в онлайн маркетинга, Фейсбук беше една такава чудесна платформа за
ролята на ракета-носител, а аз лакомо засуках мустак.
Запретнах ръкави и се регистрирах. Фейсбук имаше чутовен рейтинг (това се отнасяше и за Уикипедия) и поместването на линк там автоматично значеше придвижване напред в Гугъл. Направих си тестов профил, сприятелих се с тоя-оня, гърмях напосоки, само и само да мога да си пусна адреса на сайта, който си бях наумила да избутвам напред. И чудото на чудесата се случи. Моят сайт не беше нищо съществено, нищо значимо за световната политика и храносмилането на човечеството, обаче още на следващия ден, в резултат на моето разпищолване из Фейсбук, Гугъл покорно клекна, заповядайте, моля, много ви подхожда първа страница, нека ви намират хората лесно, даже веднага, а защо не и със завързани очи.
Надух се като месен в сауна козунак. А после започнах да безчинствам и с други линкове, знаете от форумите как става. Пускаш тема, правиш някакво уж запитване, интересуваш се от качествата на еди-кой си бакпулвер, ама дали набухва, ама дали трябва във вода да го разтворим, ама дали в мляко,
абе, чакайте да ви кажа за кой бакпулвер става дума,
и хоп – помествате линк, че да няма неясноти. Гугъл пролазва отгоре пренебрежително, покашля се леко, ама нали с тоя линк за тоя пусти бакпулвер сте оспамили цялата галактика, де що има места с висок рейтинг, не само Фейсбук-а, и сте се лепнали като пърхут на изкуствена материя, та айде, от Гугъл да мине, минете напред, качете се във висините, па да видим утре дали ще сте още там. Логично е, че тази игра на линкове е само краткосрочна далаверка и трябва да публикуваш като изоглавен, че да си все най-първи сред първите. Ясно е и че на търсачката по едно време ще й светне, че тая работа с линковете във Фейсбук клони към панаир. И вярно, мина се време и бая хитреци ала моя милост се навъдиха със своите си линкове. Гугъл се усети и отсвири Фейсбук-а като ракета носител, спря да го взима под внимание, а на мен ми клюмна мотивацията да се надигравам така.
Но вече бях затънала до колене в тресавището на Фейсбук
и както пееха ония рускинчета – нас не догонят. За да не ми е скучно и самотно, започнах да зарибявам де що приятели, познати и непознати имам из разните форуми. Превъртях си в главата справочника с познанства и бързо вградих сенките им като контакти във Фейсбук. Някои от по-будните вече имаха профили, честитяхме си празници, пускахме странни до малоумни статуси, плямпахме нелепости, колкото да сме в калабалъка. Полека-лека всичко живо се пренесе във Фейсбук. Модата всеки, с когото се запознаваш някъде, да бъде увековечаван и в приятелската ти листа, се оказа по-стабилна от тази на малката черна рокля. Вечната жажда на хората за общуване просто се курдиса на друга маса и Фейсбук неусетно замени комуникацията на живо. Всичко, което искахме и можехме да правим очи в очи, го правехме вече в социалната мрежа с разбирането, че това пести времето ни, скъсява разстоянията и ни отваря един към друг.
Неусетно се изправих пред истината, че Фейсбук стана част от ежедневието ми.
Напаст. Дрога. Зависимост.
Както всяка зависимост, така и тази направо си ме завлече навътре с мъртвото си вълнение. И не само мене. Първоначалната наслада, че така пестиш време, прескачаш иначе невъзможни разстояния, поемаш информации, които едва ли бързо биха достигнали до тебе, запознаваш се с хора, които в реалния живот едва ли би срещнала, така увлича, че започваш да се самозалъгваш, че това всъщност е животът. После идва неувереността и колебанието наистина ли е така. И се завърташ в омагьосан кръг, рееш се в безтегловност, а животът ти се състезава на няколко писти. От една страна, живееш това, което ти се случва реално – работа, пътувания, семейство, деца, грижи, пазаруване, кино, театър, секс. От друга – се раздаваш за онова във Фейсбук. Което е хем нереално, някаква алтернатива на реалния ти живот, хем обаче си е съвсем реално, защото започва да покорява, да влияе и да променя всичко, което наистина ти се случва.
И ето как усетих, че в един момент границите и възприятията ми се размиха и загубих представа кое е реалният живот. Фейсбук започна да се вре с лакти да става по-значим от живота, на който бях свикнала, рутинния. А реалният летеше нанякъде на автопилот. Бях една от многото зависими. Опознах жени, които се влюбиха покрай лайковете на котенца или дискусии за политика. Познавам и такива, които си развалиха семействата заради коментари във Фейсбук.
Платформата прибра бая жертви.
Маса народ изкара най-доброто от себе си, като показа истинското си лице, па макар и чудовищно. Други обаче грабнаха Фейсбук като шанс – смениха професията си, намериха нов партньор, развиха бизнес. Трети просто полудяха.
Като направих равносметка на целия си престой в социалната мрежа, си дадох сметка, че основната разменна монета там, колкото и да звучи налудничаво, е не славата, не са контактите, не е удовлетворението или сбъдването на мечти, а е времето.
Времето, което иначе никой от нас няма
и по принцип не е готов или няма как да инвестира, за да направи това, което успява да направи във и чрез Фейсбук. Ето, аз чета новините, докато пътувам за работа. Абонирана съм за няколко групи, в които получавам ценни идеи или мнения за филми, книги или рецепти. Коментирам, доуточнявам, понякога провокирам или просто търся бързия път да получа отговори на въпроси, които ме вълнуват. Благодарение на ежедневния поток аламинут научавам за новия клип на Ицо Хазарта, виждам лелите на Азис как гадаят нечие бъдеще, от Бале научавам, че си струва да отскочи човек до Гамбия, а понякога просто се смея на безумния човешки гений.
Срещнах една някогашна моя любов и я изживях наново. Запознах се с няколко души, които промениха част от мирогледа ми. Закоравях в битки срещу интриганти, подлизурковци и лицемери. Създадох си врагове. Оплюх в директна схватка стихоплетци и самозвани писатели и навярно им помогнах. Показах на целия свят къде съм била и какво съм яла. Дадох си мнението за тая или оная книга или филм, и то не че някой ми го иска, ама да се знае и да остане за поколенията. Няколко пъти пуснах статус – „Прокрастинация“, тоест афиширах, че правя нещо само и само да не правя това, което имам да правя. Посрещнах 10 години Баба Марта, Дядо Коледа, Хелоуин, Трети март, осъзнах колко много народ не ме познава и не искам да ме познава. Запознах се с нови и нови хора от целия свят, някои допуснах до себе си и дори се сприятелихме и офлайн.
И май дотук с ползите. Мисля, че Фейсбук
събра в себе си време като за още един мой живот
и динамизира ежедневието ми. Но и много ми взе. Тук си припомням разговора от времената на аналоговото общуване с един писател-дисидент. Тогава чакахме пред телевизията, за да участваме в някакво предаване. Единствено ние двамата бяхме точни. Той – навярно защото дълго беше живял в Германия, аз – защото от голямата ми любов си бях научила урока да не закъснявам. Потропвахме от крак на крак в студа и се питахме къде ли са останалите от предаването и екипът. „В Германия ли се научихте на точност?“, попитах аз, за да се намирам на сближаваща приказка. А писателят разцепи студа с думи, които закотви в съзнанието ми: „Всичко можеш да върнеш на човек – пари да вземеш назаем, можеш да върнеш, книга да вземеш, и нея, но време – как ще върнеш време, няма как.“
Напоследък ме гложди коварната мисъл, че от всичко, което спечелих във Фейсбук, съм се пренаситила. Вече нищо не ме изненадва, а досадата става все по-лютива. Слагам на везните плюсовете, докато на небцето ми чегърта вкусът на нещо безвъзвратно загубено. Нещо, което никога няма да имам. Нещо, което е минало покрай мене, докато съм се вторачвала да лайквам, да пускам селфита, да хейтя или просто да коментирам безсмислици. Някакви си десетина години. Питам се, утре ще се учуди ли някой, ако аз се окажа поредният юзер, който ще изчезне. За да спечели нещо много по-ценно. Времето си.
0 Коментара