Удоволствието е непостоянен любовник – показва се и си отива по напълно непредсказуеми пътища. Това важи и за прословутата променливост на женския оргазъм, неподлежаща на безпрекословно формулиране. Важи и за скоростта, с която удоволствието се изпарява при най-лекия полъх на дори най-невинното “трябва”. Важи и за малките удоволствия, които не стават по-големи само защото сме решили да похарчим повече пари за тях или да вложим повече време. Важи и за съмнителното предимство да превърнеш любимо занимание в професия, “за да не се наложи да работиш нито ден до края на живота си”, нали така беше?
Всъщност този текст не е честен по две причини. Първата се състои в това, че с удоволствието никога не сме били в особено близки отношения, за разлика от дълга – винаги съм знаела много по-ясно какво “трябва”, отколкото какво “искам”. Който не се припознава в това клише, да вдигне ръка – подозирам, че ръцете няма да са толкова много…Много ми е трудно да говоря за удоволствието отвъд дребните ежедневни глезотии; почти невъзможно ми е да сложа “искам” по-горе от “трябва”.
Преди няколко години се сринах, съвсем буквално и в почти всяко едно отношение – професионално, лично, финансово, психическо. Близките, които не ме потупаха по главицата с влажен поглед, а ме сритаха по буквието, за да не затъна още повече (благодарна съм на всички), в един глас скандираха
“Трябва да разбереш какво искаш, стига си правила само това, което трябва”.
Не съм се замисляла досега, че всъщност в онзи момент това е бил най-добрият подход в ситуацията и той сработи. Всъщност да предпочета “искам” пред “трябва” за мен е равнозначно на това да си доставя удоволствие от осъзнаването на избора и припознаването му като свой. Вероятно някъде зад процеса се крие чист егоизъм и лукаво суче мустак, което не ме вълнува съществено. Удоволствието да избирам беше въжето, по което се издърпах обратно към нормалността. И понеже характерът ми се оказа учудващо резистентен на опити за промяна, в ежедневието си продължавам да избирам “трябва”, често наранявайки околните и себе си, но мисля, че се уча бавно и сигурно да казвам “искам”. Поне се надявам.
Друга причина този текст да не бъде честен е в това, че трябва да си призная един вид удоволствие, с което не спираме да си играем на гоненица и криеница – удоволствието от работата. Удоволствията от работата се раждат едно след друго и едно след друго умират – в умело намерената дума, в добре предадената емоция, от една страна, но в липсата на разбиране, в попитата грубост, в тегавото мълчание и търсене на изрази, от друга. Случвало ми се е да си позволявам лукса да скъсам нишката на професионалното задължение, когато тромпетите на трябва-тата зазвучат твърде нагло, когато подкованите им ботуши се развихрят твърде много, скрити зад двуличната думичка “професионализъм”.
Удоволствието от работата е наркотик,
с чието предозиране понякога стигам дотам да не изпитвам необходимост от други удоволствия. То не е същото като удовлетворението, поне за мен не е – първото невидимо съпътства процеса, докато второто е чаша уиски пред камината след дълъг ден, т.е. увенчава го. Удоволствието от работата е странен хибрид между дълг и удоволствие – нито рак, нито риба Ефемерно и плашещо. Увличащо, като всяко удоволствие. То скъсява дистанцията между мен и това, което върша, но едновременно с това ми отрязва пътя към други видове удоволствие. Класически работохолизъм. Пълно противоречие с пищните думи за “искам” по-горе.
Истината е в това, че не умея да намирам баланс между “искам” и “трябва”. Не вярвам, че някой ден ще съумея. В някои ситуации избирам успешно, в други се смея с глас (за да не плача) на провалените си избори. Мисля все пак, че двете не могат едно без друго, като едното обикновено е противотежестта, с която не сме се научили да боравим навреме, а другото – сигурността на навика, превърнал се във вътрешна опора. И дългът към удоволствието е само една от точките, в които тези две на пръв поглед противоречащи си действия, се срещат.
0 Коментара