Патагония: страната, която не съществува

Когато казах на приятелите си къде възнамерявам да ходя, очите им се завъртяха в орбитите и те почти в един глас възкликнаха: “Това пък къде е?”. Всички ме познаваха достатъчно добре, за да знаят, че няма да тръгна за Дубай или Сейшелските острови, но понятието “Патагония” наистина им дойде в повече. Една от близките ми приятелки простосърдечно попита: “Ама такова място въобще има ли?”

До късно в детството си и аз сериозно се съмнявах, че страната Патагония изобщо съществува. Също като израза “на куково лято” смятах, че това не е нищо повече от звучна езикова фигура, употребявана от възрастните да изразят присмехулно раздразнение от фантазьорските и слабоумни мераци на някого по ялови начинания. Когато в училище разбрах, че Патагония наистина я има, тя лесно се превърна в символ на географска непристъпност и безнадеждна мечтателност.

Да оставим настрана подходящото за иронична пренебрежителност благозвучие на това име, в действителност Патагония винаги е била обект на романтичен копнеж и авантюристична носталгия за пътешественици от различни епохи. Със своята физическа отдалеченост от Европа, Азия и Северна Америка, немилостива природа и бездънни хоризонти, тази земя заслужава своя полумитичен статус. Ала какво може да бъде толкова привлекателно в страховитата обветрена самота на най-южната обитаема суша на континенталния свят? Та тук живеят по-малко от два милиона души, пръснати на близо милион и половина квадратни километра – общата площ на Аржентинска и Чилийска Патагония. Статистически

Рогът на Южна Америка е сред най-рядко населените райони на земята

Няма какво да привлече заселнически поток в пустинната степ, оградена на запад от гъста паяжина, непроходими, задавени с ледници фиорди, спускащи се в Тихия океан. После се надигат планините. Тук са Торес дел Пайне, Серо Торе, Фиц Рой и цялата галерия от гигантската гранитна пластика на Патагонските Анди. На изток условията за живот са също така безутешни: трънливите треви стават още по-бодливи, водоизточниците оредяват, вятърът се обостря и засушава до рязкостта на оглозган рибен скелет и пустинята се претопява в прегорелите, негостолюбиви за кораби брегове на студения Южен Атлантик. Макар да отблъсква заселници, с всичко това Патагония се превръща в лесно изкушение за всички хора, които не обичат да си стоят у дома…

Като Фернандо Магелан, първооткривател и кръстник на Патагония. Местните жители се видели с прекомерно големи ходила на испанския мореплавател и той ги нарекъл “едрокраки” – patagones на родния му език.

Или като Чарлз Дарвин, който пребродил света. Но: “Като си припомням образи от минали пътувания, установявам, че безкрайността на Патагония най-често изплува пред очите ми… А тя е толкова ужасна и безплодна. Защо тогава, а това важи не само за мен, тази безводна пустош е така здраво заседнала в паметта ми? Може би, заради нейния безбрежен хоризонт и волния простор, които възбуждат до полуда въображението”.

За нас пътуването из “несъществуващата” страна започна от най-южната точка на провинция Санта Крус, там където Магелановия проток откъсва остров Огнена земя от материка. Поехме на запад към подножието на планините и още тук уникалният и безобразен патагонски климат показа гостоприемството си.

Ако Патагония имаше национален герб, това би трябвало да е триизмерно изображение на вятъра

Поради сравнително ниската си надморска височина (около 3000 м) Патагонските Анди не са в състояние да възпрат почти перманентните тихоокенски бури, връхлитащи от запад. Планините единствено отнемат влагата на вихъра във вид на обилни валежи, но пропускат мощните ветрове, които вече напълно обезводнени, неспирно брулят безжизнената, спечена от суховея степ на изток.

Местните индианци естествено имат по-различно обяснение за тази метеорологическа аномалия. Според легендата испанските конквистадори заловили млад вожд, който не пожелал да издаде местонахождението на родовите златни залежи, заради което бил наказан със смърт. Преди да издъхне, индианецът призовал на помощ своя бог, който веднага изпратил вятъра, неговия вестоносец, да го прибере. Но вятърът не успял да намери умиращия вожд и оттогава насам продължава безспирно да го търси из всяко кътче на Патагония. Че богоизбраният куриер и до днес е тотално всепроникващ и непрощаващ в своето отчаяно “търсене”, за нас не остана никакво съмнение.

Националните паркове Торес дел Пайне и Лос Гласиарес са магнитът на Патагонските Анди. Добре уредени, те привличат много туристи, повечето от които са дотолкова наплашени от лошата слава на патагонския климат, че само хвърлят по един поглед на тия природни чудеса и се качват обратно на самолета. Ние обаче искахме да изпитаме с всичките си сетива стихията на Патагония. Подходящо място за това се оказа Лаго Аржентино – прилично по форма на скорпион езеро, чиито щипки и глава се впиват чрез множество фиорди в стръмните склонове на планините. Докато удълженото му тяло се протяга с десетки километри на изток в охрено-пастелния ландшаф, разсичайки с пустинно-сините си води патагонското еднообразие.

Установихме се на лагер в приличен къмпинг край южния ръкав на езерото в непосредствена близост до могъщ, набъбващ ледник. Към вятъра тук вече се прибави и дъжд и навън стана прекалено мазохистко да се стои. Все пак след шест-седемчасов престой в спалните чували, Патагония ни позволи да излезем от палатката и да почувстваме нещичко от нейната омая. Сред здрача на лятната южна нощ в далечината

грееха с неоново сияние зловещите назъбени контури на ледника,

от чиято челна стена с огнестрелен пукот се отцепваха различни по големина късове, преди да се сгромолясат в сребреещите води на езерото. Ненаситният вятър поемаше тътена на канонадата и го препращаше между черните брегове на фиорда, като същевременно стръвно се мъчеше да проникне във всяка забравена пролука на ветроупорното ни облекло. Високо над нас между бягащите облаци прозираше Южният Кръст.

След няколко дни продължихме пътя си на север покрай гръбнака на Патагонските Анди и когато достигнахме района на Фиц Рой, времето беше озадачаващо хубаво. Дори вятърът беше отслабнал и почти не му обръщахме внимание. В Чалтен, безличното градче в подножието на планината, ни казаха, че такива слънчеви дни са грешка на природата по тия места и ние като невидели хукнахме към върховете. Въодушевлението ни продължи само ден, за да се замени с безнадеждност от настъпилия студен фронт, който за броени часове ни затрупа в сняг, а беше разгарът на лятото.

Подгонени отново от вятъра, без настроение се спускаме от снежната виелица в прашната буря, върлуваща из пустинята долу. Чувстваме се нежелани, направо пропъдени от Патагония и нейния лют нрав, а ни предстои най-трудната част от пътуването: осемстотин километра по прословутата “Рута Куарента” (Шосе № 40), задължителен етап за екстремни прояви от рода на “Рали Патагония”, “Еко Челиндж” и “Рейд Голоаз”. Както и да се погледне, това са осемстотин километра самота по черен изровен път, който се вие отвъд празния хоризонт покрай две извадени от архивните филми бензиностанции, тук-таме някоя

порутена кръчма, пълна с гаучоси, вързали конете си отпред,

както и доста забравени от бога “естансии” (овцевъдни ферми), кръстени с прекалено обнадеждаващи за безрадостната околност имена като Bela Vista, Harmonia и Confiansa (съответно “Красива гледка”, “Хармония” и “Доверие”). Иначе абсолютната пустота отвън се нарушава чат-пат от пробягващи яко дим нянду (южноамерикански вариант на щрауса), тревожно оглеждащи се стада от гуанако (дивия праобраз на перуанската лама) или абсурдно стърчащо, самотно дръвче, притиснато към земята и закривено от постоянния натиск на безпощадния западен вятър.

Тридневното пътуване с автобус по “Рута Куарента” е колкото емоционално наситено, толкова и физически раздрусващо. Тъй че няма как да не си отдъхнем, когато най-сетне се добираме до асфалтираната част на Патагония – атлантическото крайбрежие и големия пристанищен град Комодоро Ривадавия. От рая на овцете се пренасяме в царството на петрола. Както в повечето богати на нефт земи, природата и тук се е позабавлявала артистично с варовиковия грунд. Още няколко дни оставаме публика на патагонската вятърна симфония, докато обикаляме из лунния пейзаж по релефни котловини, осеяни с вкаменели дървеса – останки от необозримо далечни геоложки епохи. Чувстваме се като в праисторическа дъскорезница, напусната внезапно от работниците си, но не и от вечния си стопанин – вятъра. После тръгваме да търсим завет сред червено-оранжевите брегове на Атлантика. С ветроходна яхта обхождаме колонии, населявани от пингвини, морски лъвове и стада от гуанако за фон. Но и тук няма покой.

Накрая не ни остава нищо друго освен да се отправим към по-гостоприемната градска среда на Буенос Айрес. Колкото и да е странно обаче, смесените ми чувства от общуването с Патагония бързо се поляризираха и още преди да се качим на самолета за България, вече бях сигурен, че не бих се отказал от ново патагонско начинание.