Преди десетина години у дома гостуваха две приятелки на дъщерите ни. Децата бяха приблизително на една възраст – онази,  в която трябва да си шумен, любопитен, креслив, абе – представете си четири осем-десетгодишни хлапета, за няколко часа затворени в една стая, докато навън се излива пороен дъжд.

На същата възраст аз и моите приятелки за далеч по-малко време щяхме да сме обърнали къщата с главата надолу, а със сигурност родителите ми щяха да са си сложили тапи за уши. Господи, ние с моите хора се избивахме, дори когато сядахме на масата за кротки настолни игри като „Не се сърди, човече“ и „Хоп-стоп“.

И при вас сигурно е било така, нали?

През онзи дъждовен следобед преди десетина години обаче у нас цареше оглушителна тишина. Часове наред от хола, където се бяха събрали момичетата, се носеше мълчание. Надникнах, под предлог, че предлагам сокчета – не издържах на напрежението да разбера какво, по дяволите, е приковало вниманието на девойките, щото да не издадат звук. Или пък да видя дали все пак мъжът ми не е прав да допусне, че децата са се изнизали навън в този дъжд.

Не бяха, вкъщи си стояха – наредени като кебапчета на дивана и

всяка от тях настървено чаткаше по телефона си,

без да вдига поглед от екранчето. Живият свят около тях в този миг не съществуваше, затова пък виртуалният такъв ги беше засмукал с всички сили.

Тогава наистина се стреснах. Тогава сякаш за първи път наистина си дадох сметка, че „мишката“ постепенно ще изгризе не само книжката, няма да е далеч времето, когато всички наши емоции ще си ги изразяваме само с емотикони. Забележете как непрекъснато към вече познатите ни, се прибавят нови и нови, демек палитрата ни от чувства се дообогатява ежедневно; ще крещим с главни букви или просто

ще изписваме с букви „плача“, „рева“, „хахаха“,

за по-бурна емоция можем да пуснем аватарчето си, което, вместо нас, ще се търкаля на пода от смях или ще разтваря ръце за прегръдка. Ще се караме, обичаме и мразим през екрана, и това ще става все по-често и по-често, докато накрая забравим да говорим, а забравим ли да говорим, няма да ни трябва и слух, защото каквото трябва да „чуем“, ще можем да си го прочетем, нали така? И ще настъпи тишина.

Приблизително това си помислих през онзи дъждовен следобед, когато къщата ни беше оглушала от мълчанието на четирите момиченца, чаткащи по екраните на телефоните си. Помислих си, че бъдещето ще е едно изключително тихо място. Нали така?

Facebook Twitter Google+

0 Коментара