Яница Радева има издадени две стихосбирки – „Друг ритъм“ (2003) и „Кошерът на думите“ (2012), три романа  –  „Бонбониерата“ (2011), „Сезонът на Йоана“ (2015), „Пътят към Тива“ (2017) и монографията „Обетован кръг. Времена и пространства в поезията на Иван Теофилов“. През 2012 г. получава награда – Грамота за млад автор от Министерството на културата за „Бонбониерата“. „Кошерът на думите“ е номинирана за наградата за поезия „Николай Кънчев“ през 2012 г. Монографията й е с номинация в раздела за хуманитаристика в конкурса на Портал „Култура“. Романът „Пътят към Тива“ е с номинация за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ (2018). Носител е на няколко литературни награди, сред които Първа награда от националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови. Нейни текстове са превеждани на хърватски, румънски, английски и корейски език. Доктор е по литература.

Снимка на Владимир Набоков и неговата съпруга

 

Те, леко приведени над шахматната дъска,
поклон преди пореден ход.
Зад тях спиралните извивки на терасата.
И съзирам романтиката в шаха,
нещо като танц, а не война…
Вижте тази ръка, която с грация след миг ще докосне фигурата.
Тези два силуета, приведени един към друг
над живота с черни и бели фрагменти,
който тъкмо така трябва да се обхожда.
А в далечината, разбира се, гърбът на планината.

Тесалоники

Градовете, в които не можеш да изгубваш,
а единствено да намираш
приличат на нощви.
Карат те да вярваш, че вече си бил там,
че някога ще се върнеш,
че си зърно, израсло на брега на морето им,
или риба, родена в залива.
Нощем миришат на хляб по-силно от други места.
Онези, които го месят са синове на богове.

 Хитроумния

тя съвсем не е Елена, Пенелопа.

няма да събира глутници мъже и кораби

по бреговете на Итака,

няма да звънят за нея мечове и колесници,

издигащи до боговете прах.

тя няма да остави да я отведат

дланите на мъж или на воин,

тя кротко ще тъче като Арахна

платна от лен ще ги разплита тайно.

тъй че Одисей с чиста съвест

се залови да пие от нектара на Калипсо.

  

В сладкарница „Пчела“

лицето ѝ е бяло

точно колкото ще е моето

ако стигна сезона ѝ

лицето ѝ е бяла мъдрост

мъдростта е винаги бяла

такава я рисуват

описват я такава

извисена от делника

а тя е бяла пчела на онзи стол до вратата

кацнала над нектар и сладкиш

в този закопнял за слънце четвъртък

и си помислям само това:

лицето ѝ е бяло

точно колкото…

 

Как не обичам

донасянето на хлябовете сутрин

отнасянето на празните касетки

измамната им цикличност

като деня и нощта, сезоните и часовете,

въртящи се в кръг,

които ни карат да вярваме в нашата собствена вечност

но никоя пролет не си прилича,

това се познава най-вярно по мирисите – все едни и същи,

когато си съвсем различен,

а още утре може да те няма,

а още утре може да ме няма,

и някой пак ще носи сутрин хляба и

ще отнася празните касетки.

 

Какво е тъгата

дунапренена гъба, която набъбва,

торба, в която съсирек всичко, което не си споделил,

врата е тъгата и никой пред нея спира,

никой не знае адреса, на който те мъчи тъгата,

само някаква котка наднича отвън и опашката й е котва отвъд

 

Зоопарк

Ревът на елена изтръгва природа,

в онзи вид,

който не познаваме

и аз, и той.

Родени в града, подивяваме

само в моменти на страх и любов

 

Синът на инженера

Бащата приближава.

Зимата си отива.

Някой е разлял къпинов сок в небето.

Или обратно –

Първо виждам залеза и си казвам зимата си отива,

после бащата, който приближава.

В ръката му е малка книжка.

 

Ти не го познаваш, моя син,

той има навик на изчезва все едно не го имало,

а може би греша,

но той вътре е целият,

подобно младенец се е зашил в думите.

Другото, което трябва да ти кажа е, че границите му убиват на петите,

затова краката му понякога кървят.

 

– Като този залез?

 

Бащата си отива.

Някой е събрал къпиновия сок.

Останал е в ръката ми синът.

Да го разгадая по липсите,

както се прави човек отначало,

както всеки всекиго така опознава,

първо го измисля, а после се разочарова.

Ако не успее в последното, има човек завинаги,

ако успее, загубил е и не е разбрал. И единият, и другият,

и спечелил няма.

Само граници, които разраняват и кървят.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара