Ева Гочева е родена в град Бургас. Завършва руска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Освен поезия, пише и проза. Нейни произведения са публикувани в десетки онлайн и печатни издания за литература и изкуство. „Съвсем друга история“ е дебютната ѝ стихосбирка, която излиза в края на 2021 г.
защо си тъжна – пита детето
такива въпроси не се задават на непознати –
казва майката
взима торбите и си тръгват
жената зад касата си мисли:
защо съм тъжна
защо съм тъжна
после си спомня че такива въпроси
не се задават на непознати
*****
бях на единадесет с дъвка в косата
наложи се мама да отреже
кичурите около лицето ми
каквото и да правех
те винаги съскаха над веждите:
александър няма да те заговори
или няма значение какво ще облечеш
или най-добре се прибирай
мама ме успокояваше че косата расте
така е мамо
каквото те е карало
да се чувстваш зле като дете
винаги расте с теб
*****
ако сърцето се изкачи
по трахеята
гърлото
докосне небето на тялото
скочи през устата и ме напусне
ще обикне ли това което вижда без мен
ще позная ли това което виждам без него
как да разбера
дали аз живея заради сърцето
или сърцето живее заради мен
без да се налага да умра
*****
години след като целунах
някого за първи път
всъщност целунах някого за първи път
беше повече от целувка в малка стая
с книги и разстроена китара
беше повече от живот
събухме обувките си
седнахме на пода и се случи
после той ме гледа много дълго
тези неща стават в тихи дни
когато облаците позират
на някой художник
и като самото небе
никога не се повтарят
****
наблюдаваш пулса ми
как кожата трепти
над извивката на рамото
как потъва над ключицата
и оживява шията
макар там да няма сърце
но това е без значение
защото сърцето винаги
гостува на някого
****
когато го видях за пръв път
беше сериозен
къдриците се подпираха послушно
върху раменете му
гледахме се като изкуство което предстои
захванах се да го разсмивам
оказа се че в усмивката му
гнездят лястовици
никой не се сети че отлитат наесен
лятото беше жужащият комар в ухото
възможността да слеем кръвта си
в едно и също насекомо
той каза че това е поезия
и така беше
до един следобед в който
лежахме сред тревите на Железница
и нито един облак не приличаше на нещо
което ни се беше случвало
****
да си напът за спешното
и да не мислиш за смъртта
да наблюдаваш как косят тревата
покрай тротоарите
да мирише на пръснати кърлежи
и да не мислиш за смъртта
в това има нещо чудовищно красиво
като рана която те топли с кръвта си
****
доказано е
че ароматът на окосено е викът
с който тревата предупреждава
другите треви
насекомите
охлювите
таралежите
да се спасяват
паниката и болката
могат да ухаят прекрасно
през лятото градът е с улици
от миниатюрни отрязани крайници
птиците пеят повече
защото има повече лесна храна
парковете са минни полета
и въпреки всичко това
ще излезеш за да вдишаш този опиум
от който ти се струва че животът е хубав
после ще се прибереш по-спокоен
ще прочетеш това стихотворение
и ще трябва да решиш
дали да затвориш прозореца
****
няма нищо против птиците
но ненавижда звуците им
които незнайно защо се наричат песни
накъдето и да поеме все чува някой дрозд
в безупречно настроение
сякаш човек е кацнал на рамото му
тези звуци са се загнездили
в корените на зъбите ѝ
с това си обяснява
честите посещения при зъболекаря
естествено не смее да каже на никого
защото ще я сметнат за луда
поглежда врабчетата в краката си
представя си как напъхва
миниатюрни дула в човчиците
как никога повече не ѝ се налага
да затваря прозорците
да усилва музиката
да слага тапи за уши
рязко тръсва глава
трябва да прогони тези мисли
все пак той си отиде
а как се чака някой
под оголено от птици небе
****
в обикновените дни
отивам до магазина за ядки
на връщане срещам куриера на Спиди
говорим за пандемията –
новата тема изместила тази за времето
после се прибирам
наливам си вино
чета Рупчев на терасата
и ям бадеми сурови като плътта ми
днес небето е повече вода отколкото въздух
и аз съм повече вода отколкото въздух
дали пък не съм небе докато чета поезия
по радиото пускат Аеросмит
мразя да пускат Аеросмит
просто така между другото
спомням си концерта им
в дъждовния Букурещ
как танцувах с непознат скандинавец
щом прожекторите угаснаха той ми каза:
Тъмно е и вали да те изпратя ли до София?
сега няколко години по-късно
седя неподвижно на терасата
ако само помръдна
водата в тялото ще се разлее
сърцето ще се подуе
ще набъбне
а в обикновени дни като днешния
никога не знаеш
какво ще покълне
от него
0 Коментара