Вече трета седмица сме в Индия и му се вижда краят. Още в началото, още в Ню Делхи, още с първото излизане от хотела, разбирам, че с тази дестинация няма да се харесаме: оказваме се в капана на нечовешки трафик и гъст като боза смог, каквито не помним даже в Шанхай и Пекин. Никаква превръзка на устата не помага: не можем да дишаме, няма и капка кислород! Сакати хора, окаяни несретници ни дърпат към рикшите, в които си живеят с цялото семейство, да се качим и ние и да ни возят до края на света за няколко рупии. Височка ще е цената за избора ни да пътуваме като местните, за да преживеем и разберем съответната страна.

В Каджурахо пристигаме вече натровени във всяка клетка. Не, не е стомашно-чревното неразположение, което неизбежно съпътства индийската авантюра. Опитни сме и добре знаем кое може и кое не може да се яде и пие на подобно място. Белите ни дробове са задръстени от знайни и незнайни вируси и микроби, престижният ни застраховател (платили сме и асистънс) не може да ни свърже с доктор вече в два града и сме обречени на самолечение. Добре, че Индия е световен производител на генерични лекарства. Съвсем по български, консултираме симптомите с интернет, купуваме антибиотици и витамини на кило – с хилавата надежда да закрепим изтерзаните тела и да изкараме пътешествието до края.

При внушителните храмове в Каджурахо идваме от Агра, край която сме преживели импозантния Тадж Махал, символа на безсмъртната любов. Там беше мястото със съпруга ми да подновим брачните си клетви, но нямахме нито сили, нито желание. Всичко извън не лошо поддържания парк беше непоносимо: търкалящите се безпризорни дечица; канавките – отходни канали, върху които буквално се готви храната; напоеният с прах и пепел въздух; безнадеждната мизерия и една налудничава усмивка на лицата на местните, която за някои е белег на просветление. Канадският антрополог от фински произход Калерво Оберг изчерпателно обяснява понятието „културен шок“, но аз не преминавам през посочените в дисертационния му труд фази: твърде фризирано и академично ми се струва описанието за хората, пренесени в непознатата реалност на нова държава. Това тука няма разумно обяснение – и не толкова мръсотията, колкото безсмислието и обезценяването на човешкия живот. Пък нека не съм достатъчно „спиричуъл“.

В наши дни Каджурахо е едно от най-посещаваните места в индийския Златен триъгълник заради

световноизвестните храмове със сцени от Камасутра

Сега градчето е съвсем малко по индийските стандарти, с някакви си 25 000  жители, и преживява основно от туризъм. Казват, че някога е било дори столица на династията Чандела, а името му дали двете златни финикови палми, които обрамчвали входа.

Доклатили сме се с невъобразим автобус, какъвто не съм виждала никъде по света: вътрешността му е разделена на две нива – долното е с двойни полегнали седалчици като в бобслей, а горното се състои от една плоскост, подпряна на колони. Долу сме в „първа класа“ – предимно чужденци, дето нямат акъл и опознават истински дестинацията, а върху нас стъпват, за да се покатерят горе местните. Обливат ни със звуци и миризми, чакам всеки момент телесни течности да закапят по главата ми. До Каджурахо по земя се стига трудно, откъдето и да идваш. Разстоянията не се измерват в километри, а в часове. На нас ни отнема повече от 12 часа от въпросната Агра. Предстои ни тепърва и Варанаси, което пък съвсем не знам защо трябваше да си причиним, и то след 20 часа във влак?!

Тук сме, в щата Мадхя Прадеш, в историческия район Бунделкханд, защото вече знаем, че втори път няма да има, а тези храмове са

най-добре съхраненото археологическо наследство в цяла Индия

Държавата-субконтинент има цели 36 културни и природни забележителности в списъка на ЮНЕСКО: сред тях са храмовете в Каджурахо (вписани през 1986-а), които династията Чандела построява в периода 950 -1050 г. Някога са били 85, а до нас са достигнали сравнително добре запазени 22. Обособени са в три групи – посветени на Брахма, Вишну, Шива и други божества на хиндуизма и джайнизма.

ЛЕГЕНДАТА

Имало едно време много красива девойка на име Хемвати. Тя била дъщеря на Хемара, царския жрец на Варанаси. Една вечер, докато се къпела в езеро с лотоси, Богът на Луната, поразен от красотата й, слязъл на Земята предрешен като мъж, прелъстил я и й направил дете – Чандраварман. Отчаяната Хемвати проклела Бога, съсипал живота и репутацията й. За да я утеши, той обещал, че синът им ще стане велик цар.

Тормозена, задето е родила извънбрачно дете, Хемвати се принудила да търси убежище със сина си в гората. След години, когато Чандраварман пораснал, наистина станал велик владетел и основал династията Чандела. По-късно могъщият цар, след като сънувал майка си как го моли да построи храмове, разкриващи човешките страсти, започнал градежа им. Наследниците му продължили неговото дело. 

Със залеза на династията Чандела в края на XI век Каджурахо е изоставено и забравено. Вероятно отдалечеността му съхранила хиндуистките паметници от разрушителните набези на мюсюлманските завоеватели. Едва през 1838-а британският капитан Т.С.Бърт попада на информация за скритите в джунглата съкровища и тръгва да ги преоткрива. По-късно те ще привлекат интереса на сър Аликзандър Кънингам, основателя на модерните археологически проучвания в Индия, който ще разказва как храмовете 

са използвани тайно от индийски йоги и са посещавани от стотици хиляди при поклоннически пътувания

по време на годишните чествания на Шива според лунния календар. Номенклатурата и систематизацията на Кънингам са широко възприети и актуални до днес. Той е ученият, който обединява Западната група храмове около Кандария Махадева, Източната около Джавери и Южната около Дуладева. Всички те са разположени покрай главния път, който пресича днешното Каджурахо. В средата на XIX век Фредерик Мейзи пък ще направи и първите рисунки на тайнствените храмове.

В хотела сме полулегнали на някакви пейки. Усещам дробовете си пълни с тухли, а моят човек е с висока температура и болки в гърдите. Толкова сме зле, че сме доволни от възможността да маркираме от терасата светлините на шоуто, озвучено от боливудската икона Амитабх Бачхан, без да можем да минем 200 метра и да го видим „на живо“. Силиците ми стигат да се разходя сред западната група храмове на следващия ден, докато съпругът ми купува онлайн самолетни билети за Варанаси.

Общото е, че всички храмове в Каджурахо са изградени върху платформи. Най-високите им точки, подобно пясъчни кули, символизират хималайските първенци, а разпределението най-често се състои от площадка, вход, преддверие, зала и светилище. Повечето са от бял, розов или бледожълт варовик. Те са магнит предимно заради

еротичните барелефи и скулптури извън и вътре в сградите,

които пък представляват едва 1/10 от всичките, които могат да бъдат видени тук. Останалите 90% от декорациите по храмовете препращат към митологията, светските и духовни събития, всекидневния бит на фермери, музиканти, грънчари… Двете линии обаче не са откъснати и независими в пространството и времето, а символично представят ценностите на тогавашното общество.

Храмовете са прекрасни, застинали във времето, и като архитектура, и като декорации, а сред тях

Кандария се счита за едно от най-съвършените индийски творения,

следван от Лакшмана и Вишванат. По времето, когато са били строени, будизмът е във възход и било нормално мъжете да напускат домовете си в търсене на Нирвана. Затова владетелите насърчавали строителите да вкарват в барелефите по стените изображения от всекидневния живот. Сексуалните сцени пък имали за цел да ги примамят обратно в домовете им, където да удовлетворят своите желания. Сега храмовете имат свои пазачи, които живеят тук със семействата си и припечелват допълнително като гидове.

Първите слънчеви лъчи сутрин нежно будят оскъдно облечените закръглени апсари с високо повдигнати гърди, заети да мият косите си, да се гримират, да танцуват или да се забавляват, а край тях надзъртат грифони и пазители. Върху Кандария Махадева и Вишванат са най-ефектните и впечатляващи еротични сцени, изобразяващи всяка възможна секс поза. Любопитно е да наблюдаваш лицата на туристите – студеното изражение на „познавачите“, зачервените бузки на моралистите, възхитата от прецизния детайл на естетите. Повечето и не слушат дългите и сложни обяснения на гида, а просто разглеждат това, за което са дошли.

Като при повечето значими обекти в страната, и тук разликата в цената на билетите за чужденци и местни е в пъти. Практика, която може да се приеме както за поощрение на локалния туризъм, така и за наказание спрямо „богатите“ западняци.

Взимаме такси, а не рикша, макар че не е кой знае колко по-комфортно и чисто в него, и потегляме към летището с размери на провинциална автогара. Обаче ни карат да отворим голямата раница, където кътаме бутилката уиски, с която се утешаваме и дезинфекцираме на това неповторимо (защото никога повече няма да го повторим) пътуване. Не можело в чекирания багаж да има отворена бутилка с алкохол. Моля?! В този момент рухвам и реввам, защото всяка капка подобно „лекарство“, с която ще оцелея във Варанаси, ми е безценна, мъжът ми почти ревва и той. Някак си отърваваме бутилката и хващаме самолета, повтаряйки си като мантра „никога вече, никога вече“.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара