subject: anoreksia/from: luni4ka
“Знам, вече го знам, болна съм. Цял орех, един орех изядох днес и полудях. Ненавиждам ги – храната, тялото си. Казват ми, че линея, а не мога да спра. Сигурно само любов може да ме измъкне? Ама и тя не важи. Не смея на улицата да изляза, камо ли да покажа тялото си пред някого, на когото държа. Като не съм слаба, как да я имам, нищо не мога да имам…”
subject: re anoreksiа/from: enigma
”Обръщам се към всички – като теб, като мен, заклещени в лапите й. Знам, че сме много, но какво правим? НИЩО! Никой няма да ни помогне, ако сами не го направим! Животът продължава и без нас. Нашият спира – между изкривените ни пръсти изтича. Не можем повече да си го позволим, да се самосъжаляваме, да се лъжем! Моля ви, нека се спасим!”
Попаднах в този online форум случайно – докато търсех информация за анорексията. Тръпки ме побиха не докато четях научнопопулярните писания по темата, а докато “отварях” анонимните вопли на засегнати от болестта. Нямаше как да ги изчета всичките – бяха 8282! Но тези, които успях, звучаха еднакво: болезнено тревожни, объркани и отчаяни; виновни и изкривени от срам, слабост, депресия…
Мразят телата си и им отмъщават за това, което не са. В пубертета се случва най-често. Когато женствеността започва да им краде детството и те я изправят на съд. Или когато медийните послания, издигащи идеалните форми в култ, кръстосват две лепенки през устата им. Или когато се погледнат през очите на мъжа, с идеята, че той робува на слабата женска фигура (причините всъщност са по-дълбоки, но това пък са сериозни поводи).
Ужасяващо е колко много тя или липсата й значат за една жена. При анорексичката това придобива фундаментално значение, последвано от нечовешко усилие да потиска апетита си, от волята да се самоунищожи, гладувайки. “Заживява” на вода и зеленчуци. Плодове ли? И в тях има захар, абсурд! Измършавява. Не вярва. Не спира. Огледалото прибавя по тялото й все повече сантиметри, докато те ужасяващо драстично изчезват. Упорито твърди, че е окей физически, може да я видите да тича в най-голямата жега, за да топи въображаемите калории. Понякога ги набавя (в пристъп на вълчи глад), но злобно ги гони от себе се по характерния за булимията начин. “Изпих блистер бизалакс днес”, пишеше пак там…
Изчезва физически и емоционално. Губи желание и за храна, и за живот. Никакво земно изкушение не може да я спаси – земното престава да я влече. Губи менструален цикъл, коса, зъби, телесна температура, сърдечен ритъм, бели кръвни телца, красота – тази, в чието име умира. Почти невъзможно е да оцелее, стане ли под 30 кг. Смъртността сред болните е цели 21 %…
В България няма статистика за броя на анорексичките. Но в световен мащаб той нараства. Руски автори сочат числото 280 на всеки 100 000 млади жени на година, което е между 5 и 8,1 %. У нас специализираните клиники за лечение на тази зависимост са само идея. Малко българки търсят спасение в клиниката в Лугано (Швейцария), защото лечението струва 6000 евро на месец. Повечето търсят помощ от психиатър, диетолог или психоаналитик. Представям ви две от пациентките на психоложката Мадлен Алгафари – Цветана и Виктория: едната, победила анорексията, а другата – със силната и честна воля да направи същото.
От тях разбрах, мило момиче, че за да се харесаш, не трябва да сменяш тялото си, а очите – защото ти уплашено се следиш през тези на суетната попкултурна система. Че по-дълго и по-добре се живее с душа, не с визия – особено когато не ние я притежаваме, а тя нас. Че идеалната кукла Барби е само кукла, но би дала всичко, и перфектните си форми би дала, за да има всичко плътско и грешно за теб. И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед. Ако Бог ми даде парченце живот… писа Маркес преди 2-3 години. Не го тълкувай, просто го направи!
Цветана Илиевска: Съблазнявайте тялото си, за да съблазнявате и света
Тя е на 31 години, от Враца. Бивша анорексичка. Тръгнала срещу болестта преди 5 години, когато кантарът показал 37. Казва, че не е лесно, но е възможно – да си върнеш нормалната фигура, психика и живот. Без белези. Сега вижда смисъл и щастие във всичко наоколо – дори в бирата, която сладко изпи, докато ми разказваше. Учи с желание – психология. А със снимките от онова време носи и други – на 2-годишно дете. Да, нейно е.
Бях щастливо момиченце, но пубертетът ме промени. На 11 години вече имах менструация, започнаха да се развиват гърдите ми. Изглеждах различно от другите и това ме уплаши. Никой не ми беше казал, че детето става жена. Затворих се в себе си, плачех, самовглъбих се. Пишех стихове и рисувах. Още пазя една много тъжна картина – самотен слънчоглед и небе…
На 16 г. бях с нормално тегло, но с огромен бюст и това ме потискаше, комплексираше. Не се харесвах, мразех огледалото, фотоапаратите. Тогава беше първият ми сексуален контакт. С по-голям, женен мъж, “първата ми любов”. Тази връзка ми донесе страшно много проблеми – постоянно се карах с родителите си, загубих приятелите си, не ходех на училище. Изключиха ме от Френската гимназия заради лошо поведение, мама получи сърдечна криза, опитах да се самоубия с хапчета. Тогава се вкопчих в приятеля си чисто по детски, не разчитах на себе си, не си вярвах. Постепенно се вкопчих в стремежа да не се храня. Анорексията започна да ме обсебва и реших, че вече не искам този мъж до себе си…
В началото се хранех разделно и свалих 10 кг. Учех в един “измислен” колеж в София без никакво желание. Живеех, но не усещах. Имах връзки с различни мъже, но не намирах нищо в тях. Задавах си ужасни въпроси: “Коя съм?”, “Защо съм на този свят?” Сега знам, че съм очаквала той да се върти около мен. Анорексията в голяма степен е егоцентризъм, манипулиране на околните. По това време се преобърнаха и интересите ми – потърсих самосъжалителна утеха в “по-истински” книги, филми и музика. Случва се с всички анорексички. Стремиш се към вътрешна красота, защото външно се мразиш – “колкото повече глава, толкова по-малко тяло”. Забраняваш си да изразяваш чувства, желания. Тихичко се самоубиваш. На 22 бях в тотална апатия и депресия.
Игнорирах месото, яйцата, всички млечни продукти. Хляб и сладкиши от години не ядях. Карах само на зеленчуци. Майка ми забеляза, че слабея, но аз твърдях, че съм си нормална, дори когато бях 45 кг. После – 37. С дрехите. Повярвах, че съм зависима, чак при един пристъп на булимия – хапнах на един Великден и изпих шепа диуретици. Втрещи ме огромното физическо и психическо облекчение, когато се освободих от храната. Бях загубила контрол над себе си, над живота си в стремежа да контролирам яденето.
Един ден се познах в статия за анорексията. Заплаках – усетих, че всичко това се случва в мен, но не можех да го “извадя” и да тръгна срещу него. Изведнъж като че ли започнах да виждам смъртта и потърсих помощ. Два пъти влизах в болницата във Враца. Нищо. Мислеха, че е глезотия, въпреки симптомите – капещата коса, ужасно сухата кожа. Ходих и по други кабинети и се отчаях напълно, когато една докторка ме посъветва да практикувам йога… Разбрах, че имам шанс, от една статия на психоложката Мадлен Алгафари. Трябваха ми 8 месеца, за да се реша да я посетя. От терапията се почувствах по-добре, но кризите бяха непоносими и тя реши да ме изпрати в клиниката в Лугано. Събрахме пари само за първата вноска. Още изплащаме лечението…
Борбата ми с анорексията продължи 4 месеца. В началото исках да си тръгна, ужасих се, че трябва да закусвам. За първи път от 5-6 години изядох първото хлебче с масло. Започнах да качвам килограми още първия месец, но времето ни беше заето, за да не се плашим от това: правехме биоенергетична гимнастика, чистехме, разхождахме се, “дефилирахме” по един час на ден – слагахме високи токчета, елегантни рокли и започвахме да кокетничим, за да отпуснем и усетим тялото си. Сама решаваш дали ще се адаптираш към групата, която работи за една цел – да живее. Едно момиче въобще не искаше да се включва в занятията. Беше 25 кг, под кожата й всичко прозираше. Беше на ръба, когато си тръгна… Другите се спасихме, бяхме десетина българки.
Излязох с нормално тегло, с огромна енергия. Харесвах се, всичко си хапвах. Започнах работа в цветарски магазин – прекрасен период от живота ми. После се появиха още по-прекрасни. Започнах да уча психология, срещнах прекрасен мъж. И родих Яна… Все още се срещам с Мадлен Алгафари, може би за да предпазя дъщеря си от това, което се случи с мен.
А вие, които упорито гладувате: спрете! Докато броите всяка калория, изпускате най-важното, малките нещица наоколо – те градят щастието, другото е погубваща суета. Мислете повече със сърце – не то лъже, а главата, в която се раждат предразсъдъците, задръжките. Абсурдно е, че трябва да си слаба, за да се харесаш, за да постигнеш целта си. Не малтретирайте женственото си тяло, съблазнявайте го! За да съблазнявате и света!
Виктория Тонева: Вече си правя планове за живота
Тя е мила, усмихната 20-годишна девойка, която съвсем отскоро е взела решение да живее. Допреди няколко месеца бавно се самоунищожавала с филийка черен хляб и ябълка на ден. Сега ходи на психотерапия и прави всичко възможно, за да напълнее и победи анорексията. Вярвам й – изяде калоричната си закуска пред мен. Бавно, но с апетит.
И досега не знам кога започнах, как, защо… Никога не съм била пълна. Разбира се, като всяко момиче се опитвах да пазя диети, за да сваля няколко килограма. Но в един момент драстично намалих храната, без да търся причина. Ужасявах се, когато дойдеше време за ядене – всички ми натякваха, че ям малко, че трябва повече. А аз просто не исках…
Минала година положението тотално се влоши. Есента бях на гости при брат ми в Германия за 10 дни. Там карах само на филийка черен хляб (сутрин) и ябълка (вечер). Не го правех нарочно, наистина не можех да поема повече храна. Станах 40 кг.
Когато се върнах, всички се ужасиха. Чудех се какво им става, твърдях, че съм добре, и отказвах да ходя по болници. Но когато месечният ми цикъл спря, мама ме заведе при личната ми лекарка. “Умираш!”, буквално изкрещя тя. Каза ми, че имам анорексия. Отидохме при психиатър, обясних му, че искам да се храня и че ще се постарая да изям една пържола. Той реши, че ще се оправя, щом имам желание, и каза да не ходя повече.
Аз наистина имах желание, наистина изядох пържолата… Но се почувствах адски зле. Отдавна не бях яла толкова много, щях да повърна. Ходихме и при диетоложка, но тя ми направи такъв хранителен списък, който ще стресне и най-големия лакомник. Трябваше да се храня по 5 пъти на ден: сутрин корнфлейкс с мляко, преди обед сандвич, на обед салата, супа, основно ястие, десерт и плод, после следобедна закуска и обилна вечеря. Затворих се вкъщи, депресирах се, не исках да говоря, да се срещам с приятелите си, нямах сили да уча, можех да спя само по 2 часа, беше ми адски студено…
Преди 6 месеца познати ни препоръчаха Мадлен Алгафари. Склоних да отида при нея, да опитам отново. Не вярвах, че ще ми помогне, но още при първия ни разговор осъзнах, че имам огромен проблем и трябва да се стегна. Оттогава я посещавам всяка седмица и вече се чувствам хиляди пъти по-добре.
Физически още не ми личи, качих само 2-3 кг и все още нямам менструален цикъл – трябва да стана поне 45. Но се оказа, че не е толкова лесно да напълнееш. В началото ми ставаше лошо от един шоколадов десерт. После започнах да се храня повече, но допреди един месец все още не можех да спя и продължавах да свалям килограми. Когато терапията ме стабилизира психически, започнах да си хапвам всичко и чак тогава качих. Много обичам китайска храна, ям торти, ям сладолед… Разбира се, не прекалявам, защото ме е страх да не ида в другата крайност – булимията.
С Мадлен не говорим за храна – оставя ме сама да почувствам необходимост и аз наистина я имам. Според нея причина за анорексията са родителите ми и приятелят ми. От 5-6 години между мама и татко има непрестанни конфликти, приятелят ми пък беше адски ревнив, не ми позволяваше да пуша, вдигаше ми скандали за какво ли не. Невъзможността да контролирам ситуацията в семейството и във връзката си е отключила агресия към самата мен. Разделих се с приятеля си, когато започнах лечението. Баща ми също не ми действа добре, но с мама скоро ще се отделим от него и мисля, че нещата ще се оправят. Вече се срещам с приятели, грижа се за външността си, накупих си свежи дрешки и нямам търпение да ги облека.
Искам да живея! Честно! В началото Мадлен все ме питаше: “Планираш ли?”, и ме караше да пиша на един лист това, което възнамерявам да правя. Единственото, което ми хрумваше, беше: “Да оздравея”… Сега листът е пълен, вече си правя планове за живота. Един от тях е да сменя специалността си – уча икономика в НБУ, но догодина ще запиша психология. Мадлен ми даде една книга и аз много се запалих, искам да се развия в тази област. Започвам отначало, но това не ме притеснява – важното е, че имам цел, истинско желание да правя нещо. Искам един ден и аз да мога да помагам на хората!
Мадлен Алгафари:
Анорексията е хиперконсумативно разстройство, като алкохолизма, наркоманията, хазартната зависимост, въобще пристрастяването. Към този тип разстройства са предразположени хора, при които са блокирани основните активни модели на поведение – подчинение, съблазняване и агресия, чрез които успяваме да накараме другите да задоволяват потребностите ни. Тези хора са пасивни, умозрителни и по-интелектуални, но общуването с външния свят им куца. Те не могат да упражняват контрол над другите и подсъзнателно го заместват с пристрастяване към нещо неодушевено (дрога, алкохол, хазарт, вманиачено спортуване). При анорексията това е вманиачено мислене за всяка погълната калория, за пълен контрол над тялото и храната.
Защо точно храната? Подсъзнателно “мама” и “храна” се отъждествяват. Оцеляването на бебето зависи от майката, респективно от храната, която то поема чрез нея. То опознава света чрез устата си. Първото осъзнато “ти” в нашия живот е мама. После, когато не сме наясно с другите “ти”–та в живота си ние подсъзнателно вманиачено мислим за храна, тя е неодушевеният заместител на живото “Ти”, от което зависи задоволяването на потребностите.
Докато малтретират тялото си, анорексичките се вманиачават на тема духовна храна, те са интелигентни, няма глупава анорексичка. Много четат, развиват някакъв талант. Предозират всички неодушевени интелектуални източници на удоволствие, защото одушевеното за тях е неуправляемо.
Вманиаченото подражаване на манекенки, актриси, поп икони или пък любовното разочарование, изнасилването са само поводи, отключващи фактори. В основата на болестта са дълбоко психични причини, закодирани в детството.
Анорексията се проявява най-често в пубертета. Драстичното слабеене на организма е отхвърляне на физичността и отказ на психиката да узрее.
Това са момичета, които не искат да пораснат, страхуват се от женствеността, не искат да опознаят тялото си, приемат го като странен придатък на главата.
Лечението е сложен процес на превъзпитание, защото анорексичките са с изключително силна воля, която тук е насочена в абсолютно погрешна посока. Ето защо те трябва сами да признаят проблема си и да потърсят помощ. Това е първият и много важен етап. Терапията трябва да промени вътрешно мисловните и поведенческите модели; трябва да се работи върху осъзнаването на физичната реалност. Нужен е контакт с тялото, опознаване на сигналите му, защото момичето е загубило възможността да ги чете и разбира. Трябва да се работи върху трите модела на поведение, за да се върне естественият здрав контакт с хората.
0 Коментара