Почти американска история

Със Стефани Хайкс се запознах в град Кейп Жирардо, щата Мисури, САЩ, в къ­щата, където беше наела стая Даниела, която следваше меди­цина в универси­тета на града.

Даниела започна да ме убеждава да се подстрижа, по­неже прическата ми била твърде демоде и сред университетските среди такава неизравнена коса била признак на лош вкус. Веднага се съгласих и тогава на чист български приятен женски глас ми каза:

– Защо ще даваш толкова пари – двайсет долара, ела, аз ще те под­стрижа!

Смятах, че освен моята позната в Кейп Жирардо други българи няма, и с учудване се взрях В красивото зеленооко момиче с лешникова коса, което беше изрекло тези думи. При това ми говореше на „ти“!

Даниела ни запозна.

Стефка се казвам – започна моми­чето усмихнато. – Хайде, сядай, че бързам.

Ерик ще се събуди. Давай да те окълцам набързо!

Стефка е родена в едно габровско село и в семейството са четири сес­три – тя е втората. Зачудих се как Стефка се е озовала чак от другата страна на океана и тя побърза, както работеше с ножицата, да ми разкаже своята история:

– Учех в икономическия техникум, втори курс. Не бях нещо особено, четири-пет хващах, даже от време на време и по някоя отлична оценка като неочаквана гостенка блесваше в бе­лежника. Един ден майка ми пристига весела, като че е намерила милион на улицата. „Готви се – вика, – замина­ваш!“ „Къде заминавам?“ – питам я, а тя дори и сила нямаше на глас да каже, ами шепти: „В Щатите.“ Знаех, че дядо ми имал някакъв брат, на който още на младини му станало непоносимо и напуснал България. Нищо повече не знаех за него, а той бил голям мозък в САЩ, бил на осемдесет и три годи­ни, професор по физика. Професор, ама не създал семейство, сам като тояга и рекъл човекът да изтегли една от нас, четирите сестри, в Америка, да й даде солидно образование и старт в живо­та. Чудил се, чудил коя да избере…

Тогава се намеси Даниела, медичката:

– И професорът избрал тебе, ес­тествено.

– Той искаше най-учената – заяви Стефка. – И вярно, изпрати билет човекът – София-Ню Йорк. Чакаше ме на летище „Кенеди“. Няма да речеш, че е на осемдесет и толкоз години! С бял костюм, бели обувки, сам си кара тойотата! На пръв поглед ми се видя симпатичен, но после, братче, идва­ше ми да го полея с кофа вода, като ми заговори.

Тъкмо щях да я попитам защо е искала така агресивно да се отнесе към професора, когато медичката я сряза:

– Хайде, не преувеличавай и спри да оплюваш човека.

– Как няма да го оплювам! – подскочи Стефка и в бързината отряза един дълъг кичур коса. – Извинявай – обърна се към мене тя. – И от другата страна ще цапна малко и ще станеш музика. Търпи, бабо, за хубост, нали знаеш?

– Какво стана с вуйчо ти? – под­сетих я аз.

– Ами какво – възмутено захвана приказката си Стефка. – Започна да ме затваря у дома, запира вратите и вика – доде не научиш двайсет думи на английски, никакво излизане! Седя аз, потя се над речниците, а само на двеста метра от къщата – океанът шуми, бие вълните в брега. Е, призна­вам, разкошна къща имаше, на три етажа, отделно вила точно над ска­лите, над водата.

А аз, в центъра на щата Калифорния, отворила съм Окфордския речник

– кълва ли, кълва, и колкото повече вися над думите, тол­кова по-малко знам. Почнахме да се караме с професора – учи, разправя ми той. Аз уча, но това е чужд език, в България се занимавах с френски. Обяс­нявам му, че хубавите работи бавно стават, той – не приема. А ме види, че съм се измъкнала до барчето един сок да изпия – а е побелял от яд! И като отвори оная уста! Да не си му насреща…

– Кажи й сега за Никълъс – прекъсва я Даниела. – И престани да говориш против човека, че ме хваща яд да те слушам.

Стефка прие забележката с весела усмивка и спокойно продължи:

– Да не ти описвам какво страхотно барче имаше на нашата улица. Там отсядаха на почерпка млади морячета – спретнати, любезни… Три пъти се измъкнах от професора да пия сок и на третия път се запознахме с Никъ­лъс. Нищо особено, почерпи ме кола и ябълков пай, след два дни пак ме по­черпи кола и пай. През това време обучението ми по английски удари съв­сем на зле. По никакъВ начин не успя­вах да науча 20 думи на ден или ако ги натъпча в главата си, предишните 40 съвсем се изпарили. Професорът раз­правя: „Стефке, съжалявам, но трябва да те върна в България. Ти просто не си родена за научна кариера. Може би сестра ти Ана…” И не само го каза, но и разпореди да си приготвям бага­жа за у дома. Аз какво да правя? Ес­тествено, тичам до бара да си купя сок – да се успокоявам по някакъв начин. Там на хора под 21 години не продават алкохол. На картата ти за идентификация на самоличността из­писват с червени букви „джуниър“ – непълнолетен, и а някой ти продал алкохол, а му закрили заведението още следващия ден! Тогава бях на 18 годи­ни. Та наливам се с ягодов шейк и не щеш ли – насреща ми Никълъс!

„Защо си тъжна, мис Бългерия?“

– пита той, не може да произнесе „Стефка“. И аз му обяснявам, че професорът иска да ме върне обратно. Той ме тупа по рамото и заявява: „Това няма да ста­не, защото ще се ожениш за мене. Ако си съгласна, мис Бългерия!” После ме целуна – за пръв път, откакто се познаваме. След три дни се оженихме, той беше на 19 години! И се върна на кораба край бреговете на Калифор­ния, а аз дойдох в щата Мисури, къ­дето е неговото семейство – баща, три сестри! Ама то е за хубаво, понеже виж – срещнахме се. Тука, в болницата в Кейп, се роди и синчето Ерик… Никълъс беше на кораба на 4000 км далеч…

Сега искам да ви разкажа малко за бебето Ерик. То беше на 25 дни, ко­гато Стефка ме покани да го видя. Сладко синеоко момченце. Лекарите й препоръчали, след като му даде една унция мляко, да го остави да се уригне. И нашата Стефка дава на бебето около 70 г мляко, взема му шишето и чака. Малкото плаче, майка му не дава мляко, надвесила се над него, чака ли, чака малкото да млъкне. А то естес­твено не спира своя рев, понеже е гладно. Щом тя помаха шишето под нослето му, онова ми ти бебе цялото се обръща по посока на храната.

– Защо реве сега? – трепери от страх Стефка. – Сигурно нещо стомахчето му не е в ред. Край, разболяло се е.

Гледам нея – момиче на 19 години, и бебето – на 25 дни, сами в голяма двуетажна къща и парк от няколко акра наоколо.

Слушай, момиче – казвам й, – я дай да ти нахраня детето. Имай ми дове­рие, аз имам три деца и знам как става тая работа.

Тя се съгласи. Взех шишето, бебето лакомо задьрпа, сякаш се боеше, че в следващия миг някой отново ще измък­не вкусната храница под нослето му.

Леле, то ще се задави, ще го хванат колики – пищи Стефани около мене. – Ще се претовари и ще се раз­более.

– Кротко – казвам й. За нейно учуд­ване бебето изгълта почти пълно ши­ше. После заспа. Удари му здрав сън от три часа и половина. През пет минути Стефка ходеше да проверява защо не реве и все ме питаше дали не е умряло. Ерик се събуди щастлив и ми се усмихна. Чак тогава Стефка си призна, че купила от аптеката капки, с които да умирява своя син – някакво успокояващо болките в стомахчето лекарство. Взех й шишето и го приб­рах в чантата си. Отново нахраних Ерик. Той пак си заспа най-спокойно. Стефка реши, че това не е нормално, и започна да го тупа по гръбчето, за да го разреве, както обичайно праве­ло бебето й. Ерик не обърна внимание на усилията й и отново спа три часа. През това време едва я убедих да не звъни на доктора, за да пита защо, боже мой, на този Ерик хич не му се чува гласът.

Никълъс, съпругът на нашата Сте­фани, е на борда на кораб в Калифор­ния. Тя изкарала курс по бръснарство, за да може да си плаща телефонните сметки. Аз бях първият й клиент.

С нетърпение очаквам лятото – Стефка, Никълъс и малкият Ерик, ве­че почти едногодишен, ще ми дойдат на гости у дома, в Перник. Поне така пишеха в последното си писмо до мен.